Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
21.04 10:42 - Перлата на Глориян
Автор: miri479 Категория: Хоби   
Прочетен: 203 Коментари: 0 Гласове:
5

Последна промяна: 22.04 12:41


ІІІ-та част Преходът

 

Десетки войни, подчинени на Гюстав поеха на запад, заедно с около двайсетина жени- принцесите и придворните им.

Най-видни измежду евакуиращи се, бяха принцесите Астрид и Айрин, както и милейди Калиста – снахата на Лотър, съпруга на покойния му брат. Те бяха облечени в муселинови рокли, носиха перли в косите си и яздеха най-добрите коне, заобиколени от многоброен конвой. И трите жени изглеждаха необикновено красиви и трогателно тъжни едновременно.

Най-възрастната бе отказала да замине, без да е получила новини от своя обичан син. Но деверът й я бе уверил, че ще я извести веднага щом научи нещо за Ксенеяд. Тя тръгна с натежало сърце и помръкнал поглед.

Дъщерята на царя сякаш бе покосена от тежка болест. Кръглото й, мургаво лице изразяваше безпокойство, дълбока бръчка прорязваше високото чело между блестящите черни очи, гордата брадичка леко потрепваше от напрежение.

Болката на Астрид – свежа и нежна като утринна капка роса, бе неизвестна за околните. Повечето я отдаваха на отложената й сватба с владетеля на Фридолф...

Придворните дами около нея бяха като рояк празноглави мушици – хубави, глуповати и шумни. Те се опитваха да я разведрят с плоските си шеги, ала девойката не ги слушаше. Само една от тях – херцогиня Кристин, знаеше причината за скръбта й. Само тя беше сериозна и мрачна. Яздеше замислено до господарката, спотайвайки собствените си дълбоки въздишки.

Престолонаследникът се движеше напред, с решителен поглед на суровото мъжко лице. Гарваново черните му коси величествено искряха на светлината на лятното слънце...

В края първия ден, организираха лагер на закътано място в полите на планината Кларакра.

Гюстав се въртеше неспокойно в палатката си – чувстваше се изморен, слаб и объркан... Той си спомняше деня, в който се запозна с бъдещата си мащеха – празнично шествие с около сто прекрасни глориянски девойки, а над всички блестеше тя – перлата... Отначало се изненада от младостта й – тя бе на неговата възраст, ако не и по-млада... А скоро, вече не можеше да откъсне от поглед от нея... Косите, черни, сякаш откъснати от най-беззвездната нощ, лицето – снежнобяло и фино, очите - сини и тъжни, като на древен мъдрец, снагата - женствена и прекрасна... Може би онази млада херцогиня можеше да се мери по прелест със нея – с тънки, коралови устни, деликатен профил, големи кафяви очи, в които се четеше бистър ум и решителност, нехарактерна за останалите разглезени благороднички от обкръжението на нейно височество. Ала колко различна бе тя от Астрид с крехкия си, леко момчешки стан, с любопитните си, дръзки зеници, с малко нервното поведение. Твърде незряла и непохватна му стори в сравнение със спокойната си, изпълнена с изящество господарка...

От върховете на планината долетяха силни ветрове и  запремятаха  тънкото платно на шатрата като перушина... Някакъв силует се спря отвън... Силует на жена... Младежът замръзна... Сянката нерешително се огледа, после влезе в палатката му – беше самата принцеса, увита в синя наметка, скриваща косите й лицето й, но той позна онези любими очи, изпълнени с копнеж... Сърцето му лудо заби. Как се бе измъкнала от обкръжението си, през колко лъжи и клопки беше преминала, за да стигне до него в нощта?...

- Вървете си! – скочи гневно.

Тя свали наметалото и покорно наведе глава. В погледа й се четеше срам и разкаяние.

- Простете ми – промълви.

Принцът не издържа, чувството за дълг към царя и родната му страна най-накрая отстъпи пред болезнения копнеж на сърцето... Когато я пое в обятията си, вече не помнеше нито кой е, нито коя е родината му...

Но не само бурен вятър изпращаше към тях планината, един малоброен отряд ездачи слезе откъм върха и препусна надолу по билото, точно около полунощ...

- Господарю, господарю! – извикаха стражниците. – Кормони!

Двамата влюбени изплашено скочиха от постелята и трескаво навлякоха дрехите си.

- Господарю! – наближаваше застрашително гласът.

Момичето хукна като подплашена кошута, изхвърча от палатката, без целувка за сбогом и прегръдка от обичания мъж... Само един човек видя прокрадващата се сянка в мрака – херцогиня Калиста и гневни пламъци изскочиха от очите й.

Гюстав излезе запъхтян и бледен. Заповяда на рицарите да се подготвят за бой, а жените да се прикрият в лагера. Няколко мъже останаха да ги пазят, останалите препуснаха в бесен галоп към неприятеля, за да го посрещнат в ръкопашен двубой...

Сблъскаха се в началото на Стратийския лес... Битката бе жестока... Варварите налитаха редом със тролове, пред чиито размери дори снажните рицари приличаха на невръстни деца... Притежаваха исполинска сила - преобръщаха безцеремонно ездачите, заедно с животните под краката им, хвърляха тежки канари и дървета върху им, поваляйки войните, за да станат жертви на безмилостната сеч на диваците... Яздеха огромни, космати глигани с остри бивни, отхапващи безкомпромисно краката на конете, а притежателите им падаха в несвяст във пръстта...Принцът се сражаваше смело и яростно, удряше зверовете с такова ожесточение, сякаш се опитваше да унищожи собствените си пагубни мисли,... ала нямаше как да го стори, когато мислите вече бяха станали на дела... Един неприятелски меч болезнено прониза гърба му и за миг всичко пред погледа му се разтопи в гъста, прозрачна мъгла... Той все още можеше да открои врагове от приятели, но вече не усещаше разликата... Все още отбягваше яростните атаки на чудноватите зверове, обаче все по-трудно му бе да ги уцели... Някак намираше сили да се държи на коня си и въпреки това не съумяваше да направлява хода му с отслабващите си ръце... Смътно долавяше окуражителните викове на свещеника Апле, застанал храбро в челните редици на фридолфците... Нещо удари Гюстав по главата... Той рухна възнак в рохкавата пръст и вече виждаше само едни приказно сини очи, които изплашено се отдалечаваха от него... Около тялото му се водеха битки и падаха посечени войни,.. той не ги виждаше... Изглеждаше тъй, сякаш всичко е някакъв сън... Далечен сън, от едно много старо време... Времето преди той да се роди и познае болката и радостта на живота...

А в лагера, неколцина кормона, възползвайки се от залисията в битката, проникнаха тайно в укритието, нападнаха пазачите в гръб, обезвредиха ги бързо и се спуснаха към принцесата. Придворните дами изплашено се разбягаха, коя къде свари. Единствено Кристин се осмели да защити господраката си – взе меча на един от убитите стражи, би се смело с двамина от похителите, дори повали единия, ала втория я издебна и рани във ръката...

„Няма ги, няма ги! Принцесата и херцогинята са изчезнали!” – чу Гюстав сред оглушителния тътен на сражението.

- Принцесата! – извика той и напрегна изнемощелите си мускули. – Принцесата!

- Да, господарю, изчезнали са! – обясняваше му застаряващ рицар с прошарени коси, надвесен тревожно над него.

Схватката беше приключила…Нападателите отстъпваха нагоре, към планината…

- Как така са изчезнали?!? Къде е стражата?!? – изрева младежът влуден, надигайки се несигурно на ръката си.

- Никой не знае как е станало. Пазачите са избити, Ваше височество! Няма и помен от знатните дами.

- Как така са убити? Никой ли не е видял? Какво правехте вие? - Гюстав изглеждаше като обезумял, очите му се напълниха с кръв, а вените му се издуха като мехове в изба.

Уви, колкото и да крещеше, никой не можеше да върне времето назад…Битката явно бе използвана за прикритие. Злият план на мистериозната господарка някак си бе успял...

 



Тагове:   фентъзи,   разказ,


Гласувай:
5
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: miri479
Категория: Забавление
Прочетен: 30202
Постинги: 52
Коментари: 166
Гласове: 536
Архив
Календар
«  Август, 2018  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031