Отново в лагера

Гюстав и Апле препускаха уморено след дълго и безплодно издирване из дебрите на Лонгозия. Безкрайни, пожълтели гори, голи бърда и баири се виеха около тях... А от Перлата нямаше помен... Когато изкачиха баира, забелязаха двама подозрителни младежи да прекосяват реката - мъж и момиче.

- Стойте! - препусна напред принцът на Фридолф.

Но щом ги доближи и вида лицата им, той внезапно се спря, сякаш ударен от гръм. Позна в тях братовчед си и придворната на Астрид. Постоя николко мига сащисан, после изведнъж скочи от коня и грубо дръпна Кристин за ръкава:

- Къде е принцесата! Казвай! Ти беше с нея тогава!

- Ей, по-спокойно - намеси се спътникът й, хващайки потъмнялата му ръка. - И ние ги търсим. Мама е с нея...

- А ти как се довлече от Ксетнияд?

- Много мило посрещане - отбеляза Брегомир. - Между другото, добре съм, благодаря, че попита.

- Ако не знаеш къде е Астрид, не ми губи времето с глупости! - сряза го престолонаследникът.

Лордът се обърка - никога не бе виждал сродника си такъв - сякаш някаква лудост го бе обзела.

- Добре, ще ти кажа само, че преди малко беше ей тук - в тази пещера - и той посочи отвора, скрит зад буйните храсталаци.

После набързо му разказа историята, или поне онази част от нея, която знаеше, като деликатно пропусна да спомене за "болестта" на Астрид.

- Как можа да го допуснеш? - нахвърли се сега пък към него Гюстав. - Как можа да я оставиш сама!

- Но тя...

Престолонаследникът едва се сдържа да не го удари, дори посегна, ала свещеникът го възпря. Тогава херцогинята изненадващо се ядоса:

- Лорд Брегомир няма никаква вина, Ваше височество е отговорен за всичко!

- Как си позволяваш да ми говориш така! Какво имаш предвид?

-  Вие сам поехте отговорността да я пазите. Щом цялата Ви свита се оказа неспособна да спаси принцесата от ноктите на врага, как смеете да обвинявате братовчед си, който е сам и ранен!

Апле изплашено я изгледа. Преди принцът би убил някого за подобни дръзки слова, но тъй като осъзна верността на изреченото, Гюстав само наведе глава и преглътна... Заведоха ги в лагера - той бе само на няколко метра от мястото.

Една от придворните тръгна към принца с чаровна усмивка.

- Защо красивото лице на Негово височество изглежда тъй гневно днес? - попита глезено.

Но той само я отблъсна изнервено и продължи устремено напред.

- Миличък! - извика Айрин.

Тя тъкмо пристигаше със зачервено лице, откъм хълмистата местност до лагера, поела в дланите си китка уханни цветя. Бързо изтича при Брегомир и радостно се хвърли в прегръдките му. За разлика от доведения си брат, принцесата искрено се зарадва на неговата поява.

- Ако знаеш как се разстроихме от вестта за смъртта ти! - прошепна му с притворени очи.

- За смъртта ми? - погледна я изненадано той.

- Да, в двореца те мислят за мъртъв, братовчеде. Още не могат да повярват, че си загинал, за да спасиш крепостта.

- Но аз не я спасих, войниците напуснаха постовете си, а кормоните напредваха устремно...

- И те са се разбягали след това, атаката е приключила с твоето тайнствено изпаряване... Сега всички говорят само за подвига ти и за това как си излязъл сам срещу гнусните твари...

- Така би постъпил всеки доблестен мъж - намеси се принцът.

- Доблестните мъже не блъскат жени и не посягат на ранени приятели! - не се сдържа Кристин.

Гюстав ядно се извърна към нея,.. замахна... после изведнъж се отказа и хукна угнетен към шатрата си.

- Милейди, не гневете повече негово височество - свещеникът помирително я докосна по рамото. - Вярно, че не се държа много добре, но такива са времената в момента.

- Мислех, че честта е категория не на времето, а на човешкия дух - тихо отвърна девойката.

Брегомир дълго и тъжно се взира в нежното й, зачервено от яд личице. „Само от ревност говориш тъй, Кристин, а сърцето ти е ранено!”, помисли си той.

- Вие май сте много храбра млада дама - засмя се Айрин. - Никой досега не се е осмелявал да говори на брат ми така... пък и не би се измъкнал жив след това. Ще ми се да имах такава придворна във свитата си. Видях как защитихте принцесата, когато всички останали се разбягаха - тя нежно погали косата й. После обгърна двамата новодошли през кръстовете и ги поведе към огъня - Хайде, елате, сигурно сте гладни сега! Братовчеде, колко си залинял - ребрата ти се четат!..

Седнаха на земята, подкрепиха се с малко хляб, вино и сирене. Лордът дълбоко се беше замислил.

- Възможно ли е Дреенед наистина да съществува и това да е бил той? - обърна се към свещеника.

- Възможно е, момко, даже съм уверен, че го има, защото... аз лично пазех ключа на ковчежето, в което той е погребан - в недрата на пещерата Аргант.

- Тогава как кормоните са се добрали до него?

- Не и без чужда помощ - замислено промълви старият мъж. - Само аз и още един човек имахме достъп до омагьосаният предмет и знаехме местонахождението му.

- Кой е този човек?

- Многоуважаемата херцогиня Калиста.

Брегомир сепнато го изгледа.

- Ако това наистина е легендарният меч, къде може да ги отвел? - провикна се от палатката си Гюстав.

- Мисля,.. - започна несигурно Апле - боя се, че...

- Казвай!

- Ами,.. след последната шпионска бележка, която открихме...

Принцът изскочи от шатрата и го изгледа с изражение на разлютен звяр.

- В царство Трибалт - завърши съкрушено свещеникът.

- Усъмних се в тях още, когато не отвърнаха на призива ни за помощ! - рече лордът, стана рязко и решително се отправи към мястото, дето бяха вързани яките Фридолфски жребци.

- Къде? - хвана го за колана братовчед му.

- Нали аз съм виновен за всичко... - извърна се нервно Брегомир - Ще ми дадеш ли кон, или настояваш да ти платя за него? Колко ще желае, Ваше височество?

- Стига, не ставай глупак! - прошепна в ухото му принцът. - Аз просто бях... притеснен, разбери ме! Всички ще тръгнем натам утре по изгрев. А ти, ако искаш - върни се в палата, да се възстановиш. Раните ти още не са дозарасли.

- Няма да стоя в двореца и да се вайкам, докато майка ми е лежи като заложница в тъмницата на Алберт!

- Може би ще проводят пратеници при краля, да преговарят за пленниците - обади се несигурно Кристин. - Трибалтците са цивилизован народ, не са като дивите варвари.

- Не, милейди - отвърна й Гюстав - те не искат откупи или злато,.. искат принцеса Астрид... Трябва да вървим към Трибалт.

- А какво ще стане с беззащитните жени тук, в лагера? - изправи се Айрин- На произвола на съдбата ли ще ни оставите?

Принцът се позамисли... Огледа безпомощно струпалите се жени - наистина изглеждаха безпомощни... Слуги, не хващали в живота си меч, благородни дами с опърпани рокли, камериерки, кършещи отчаяно мръсните си ръце... Само Кристин и сестра му се отличаваха от жалкото множество - изправени смело, не търсещи закрила за себе си от никого, те чакаха решението му с достойнство... Къде бяха останали славата и блясъкът на Фридолф?.. Само в палата ли съществуваха?... Той бе поел отговорност за тях, обрекъл се бе, да ги пази. Какво повеляваше дългът му в момента?

- Може част от войниците да тръгнат със тях - предложи Апле. - и да ги отведат в Дълбоки вир, а останалите ще поемат към град столицата на Трибалт, Сърмин... Сигурен съм, че след последното ни известие, Лотър е повел войските си към Трибалт. Надявам се да ги настигнем по пътя.

- Добре, това е разумна идея.

Тъмнокосият младеж погледна с надежда към сродника си:

- Искаш ли ти да поемеш командването над лагеруващите?

Брегомир обгърна с очи насъбраното множество... Хорицата го наблюдаваха с кротка надежда и упование. „Славен момък е той - мислеха си - ще ни закриля добре.” Но само една от тях, можеше да го отклони от дълга му, без да каже и дума - само с жест, или дори с поглед... Тя не използва тази си сила, дори не подозираше, че я има... Просто тревожно се взря в стиснатите скули на Гюстав и стаената мощ, криеща се под прашната му наметка.

- Не - отвърна твърдо царският племенник. - Виждам, че Арчибалт и Валтер са тук, те също могат да се справят с ръководството. Каквото и да се случи, аз ще се боря рамо до рамо със своя владетел.

Едва сега Кристин се обърна към него - силен и горделив стоеше младежът, изправен над древната скала, лицето му бе сурово, зениците непреклонни... Този образ се запечата в ума й...
/следва/

Конкретно и стегнато от мен:

първо много си смела, смело пишеш, сякаш без грам притеснение, позволяваш си много диалози, много завъртяни колизии и противопоставяния между герои, уверено сякаш е написано, колко ти си уверена вътре в теб ти си знаеш :)

продължавам да смятам, че трябва да имаш по-спокойни моменти, описание и повее "пояснителност" така да я наречем :)

според мен НЕ АМИ, без това ами като го засича дамата този доста серт престолонаследник

според мен БЕЗ БЛЪСНА Я, отблъсна я - така да, но блъсна я, някак грозно е мъж да блъска жена, аз например и в най-дивите ми изблици през целия ми живот НИКОГА не съм блъснал жена, изключая майка ми и баба ми :0 като влязох в пубертета и вече не можеше да играе точилката или чехъла, та ги бях хванал за ръцете и посочбията им и ги отблъснах здраво, то този ден вече не ми посегнаха да ме пердашат :)

много добре си описала според мен разговора, самозабравянето на единия, желанието на другия да остане в строя

финала на тази ти част е емблематичен, силен, дори красив, да не кажа даже величествен, дори можеше повечко изречения на финала - силна сцена, почти филмово, хареса ми финала много

дребен детайл - тук няма евакуация в този смисъл който се ползва често на война - както после си написала - да ги съпроводят, ЕСКОРТИРАТ, евакуация е нщо по-различно, но и така става

не се бий с жени, че сме по-силни, отколкото го показваме:)...ОК,махнах евакуацията, обърквам се на места, мисля, че е човешко:)