Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
06.07.2018 20:23 - Перлата на Глориян
Автор: miri479 Категория: Хоби   
Прочетен: 1056 Коментари: 2 Гласове:
4

Последна промяна: 08.07.2018 09:04

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

Видения сред пустощта

По това време Кристин яздеше през дивите поля на Лонгозианската долина и от умора бе склонила глава върху шията на коня, сънувайки странен и несвързан сън:

Първо бе малко момиче в палата на крал Хадар. Имаше голямо тържество, дори царското семейство от Фридолф бе поканено. Децата играеха весело около шадраваните и тичаха в широкия, равен парк. От салона се носеха весели менестрели, а бузите на мъжете бяха приятно зачервени от виното и танците... Тя наблюдаваше отстрани играта на Астрид, която заедно с няколко други придворни, се наслаждаваше на изящната порцеланова кукла, донесена от баща й от далечния изток.

Малката херцогиня много искаше да играе с принцесата и нейните фаворитки – струваха й се тъй изискани и красиви. Тогава помоли баща си за кукла и милият й, добрият й татко, макар да бе против подобни глезотии, се смили и изпрати слуги до града. Поръча им да вземат най-хубавата, гдето намерят... Най-после, с развълнувано лице и грейнали от радост очи, Кристин изтича при облечената в кадифе и коприна принцеса, да се похвали с играчката си.

- Тази не ми харесва – надменно отвърна Астрид и я загърби, продължавайки играта си с другите дами.

Детето натъжено хвърли на земята „детронираната” си кукла.

- Толкова настояваше за нея, а сега я хвърляш в прахта! – ядоса не на шега Дамблер, като видя  какво прави. – Уважавай труда на слугите!

- Искаш ли да си играеш с мен? - попита я тогава едно тъмнокосо и смугло момиче, сгушено самотно в скута на леля си. Това бе Айрин.

- Елате да пускаме стрели от бойниците! - предложи братовчед й, като доближи и нежно я прегърна. Суровият, решителен пламък в черните му зеници, винаги се смекчаваше от братска обич, погледнеше ли малката Кристин.

- Винаги е била такава, нали – рече й познат женски глас. – Надменна, капризна, непостоянна... Благодари ли ти поне веднъж за всичко, що направи за нея?..

После изведнъж картината се смени – тя беше вече девойка, загледана мечтателно след младия принц Гюстав, а той – стиснал юмруци, вперил жадни зеници в лицето на господарката й...

- Брегомир, Брегомир! – извика за помощ в съня си.

- Не се самозалъгвай! – каза й злобният глас. – Тя ще ти отнеме и него! Ще ги оженят насила сега, за да стане престолонаследник на Глориян. Всеки ден ще ги гледаш прегърнати във палата.

Тогава в съзнанието й изплува образа на лорда – красив и снажен като древните статуи. Но той вървеше към олтара, хванал за ръка Астрид, а камбаните отекваха празнично...

- Не! Не! – не издържа тя и се опита да избяга жестоките видения на съня.

Но нещо я притискаше в него като с магия и тя не можеше да му се противопостави.

Пред нея се появи и самата жена – онази, която говореше през цялото време. С царствена осанка и дълга кашмирена рокля...

 – Отнема ти всичко, нали? – рече й властно - Отдалечава те любовта на хората. Ето ти нещо,.. може да ти послужи! – дамата й подаде малка двуостра кама...

Когато треперещите пръсти на момичето я поеха, тя се обагри с кръв. И веднага дочу грозен кикот: „Това е кръвта на Астрид!”,..

- Не! – изкрещя отново Кристин и най-после се събуди се изпотена на коня, цялата трепеше – Просто кошмар, просто кошмар – зашепна успокоително на себе си.

Ала когато се огледа наоколо, осъзна, че е останала сама насред дивите пущинаци... Нямаше никой от онези, дето пътуваха заедно с нея – нито войници, нито придворни и слуги...

- Ей, има ли някой! – провикна се пресипнало.

Само ехото й отвърна с нейния глас – сякаш я предизвикваше. Усети, че несъзнателно стиска нещо в дланта си – погледна го - беше същата кама, от съня. Нададе вой като поразена от мълния. Изхвърли я и яростно и препусна напред, призовавайки своите спътници, ала гласът й самотно отекваше в тишината прастарите пещери... Слънцето се отразяваше в извивките на реката наоколо и заслепяваше очите й... Пред погледа й се размазваха далечни върхове и позлатени от есента корони на печални дървета...

Когато изведнъж дочу камбана на манастир и в сърцето й се надигна надежда... Пъргаво пришпори по посоката на звука. Имаше усещането, че смехът на жената от съня я преследва... „В манастира! По-бързо натам! - рече си - Там магия не ще може да ме достигне!” И той вече й се привиждаше – все по-близо и по-близо... Трябваше само да стигне до него... Само да изкачи възвишението и ще бъде в обителта... И някой ще се погрижи за нея... Ала когато преполови билото, разбра, че очите са я излъгали – това, което се белееше горе, не бе нищо повече от едно протрито, донесено от ветровете знаме, долетяло кой знае отгде... Спря за малко и се озърна наоколо... Не беше сигурна накъде да върви... Напразно се ослушваше за някакъв звук... Тих и пуст се виеше тъжният път, посипан с нападали жълти и червени листа... Само грозният крясък на черните врани, плъзгащи се пред погледа й нарушаваше монотонната гледка  на дивия горски пейзаж... Ни ромон на поточе, ни гукане на гълъб... Нищо не пропукваше тази безкрайна, студена, безжизнена пустота... За пръв път в живота си, тя се почувства толкова сама и отчаяна... Калиста и Астрид бяха изчезнала, баща й не беше до нея, нито Бердген, нито Брегомир... Би предпочела дори глуповатия смях на придворните, пред тази всепоглъщаща тишина... Силен вятър задуха от мрачните пещери и разпиля прекрасните й руси коси из простора, хвърляйки в очите й сухи клони и пръст... Умореният кон очакваше заповеди, ала тя не знаеше в коя посока да тръгнат... И накрая, объркана, се обърна назад... Тогава жената се появи... Този път не в съня, а наяве...

- Не съм ти казвала да ходиш в манастир, глупачке! - извика й тя – Казах ти да убиеш Астрид! Защо хвърли ножа?

Подаде острата кама от видението... Кристин с ужас я отблъсна.

- Стани моя служителка и аз ще направя така, че никога повече да не страдаш!

- Не!

- А искаш ли куклата? – подаде й източната порцеланова играчка на принцесата.

- Не – промълви уморено момичето и понечи да препусне в обратна посока, ала злобната магьосница изникна отново пред нея...

- Татко! Бердген! – проплака по навик херцогинята.

- Няма го Бердген! – грубо й рече онази. – Той загина заради твоята Перла.

Махна жестоко с ръка и й показа като в просъница как е умрял.

- Не - зарида Кристин. - Не е вярно това, не вярно!

- И баща ти го няма - продължи безмилостно събеседницата й - бие се редом до краля... пак заради Астрид. И кой е виновен, че не е до теб сега? Кой те отведе в проклетия Фридолф, за да станеш част от празноглавките в ситата й? По чия вина изобщо е цялата тази война, в която умря братовчед ти?

- Алберт е виновен.

- Не той, а жената, що отрови ума му. А него, искаш ли го? – попита пак и момичето видя до нея Гюстав -  усмихнат и чаровен, като в първия ден, когато го зърна в палата...

- Не! – кресна милейди, та в отчаянието си тръгна право срещу коварната си мъчителка. Другата дори не помръдна.

- Пази се, или ще те прегазя! – викна придворната, конят се изправи на задни крака и полетя устремно към жената от видението.

Тъкмо щеше да мине през нея, ала в последния миг момичето в ужас спря изплашеното животно... На мястото на събеседницата й отпреди минути, там стоеше Брегомир – с развените си къдрици, с благородното, умно лице, с добрите очи...

- Брегомир! Брегомир! - Кристин скочи от коня и хукна с протегнати към него ръце.

Ала колкото повече тичаше, толкова повече той се отдалечаваше, а листата, навявани от вятъра, полепваха по очите, по косата, по дрехите й... Препъваше се в камънаци, дървета дращеха лицето й, зловещо протягайки голите си клони към нея, като да бяха оживели...

-  Виж, виж! – забиваше се властно в съзнанието й гласът.

И тя гледаше как любимият й мъж прегръща красивата Астрид, как я целува в унес, как я понася на ръце...

- Недей, спри! – помоли го Кристин, спъна се в някакъв клон и падна възнак по склона...

Събуди се в студената прегръдка на безлунната есенна нощ... Колко време бе лежала така, нямаше представа, но цялото й тяло бе вкочанено от студ... Изправи се сковано. Верният й кон стоеше до нея и я гледаше, като че молеше да го поведе отново нанякъде, само да не стоят тук, на този злокобен връх... Тя изтощено опита да го възседне, ала нещо в купчината до тях се чернееше... Разрови шумата и видя... куклата... Глупавата, порцеланова кукла!

- Махай се! – изкрещя Кристин, сякаш беше човек, способен да разбере думите й. – Махай се! – повтори, взе омразния предмет и с всичка сила го запрати надалеч, там, към пурпурната ивица на хоризонта...

Куклата се върна, може би вятърът я довя пак при нея... Но момичето побесня от тази нелепа случайност и с ожесточение я захвърли отново... И тя пак се върна, сега вече не изглеждаше тъй красива и безобидна, а някак – зла, жестоко захилена като онази, дето я пращаше... Хвърля я няколко пъти... Безуспешно... Всеки път вятърът я пращаше отново в ръцете й... Не разбра как в десницата й се появи ножът... Опита да се освободи от него, ала той сякаш бе залепнал за кожата й и я изгаряше... Тя ожесточено започна да го дърпа с другата си ръка... Почти разкъса дланта си, а той не помръдваше... „Полудявам! - помисли си - Аз полудявам!”...




Гласувай:
4



Следващ постинг
Предишен постинг

1. germantiger - ...
07.07.2018 09:15
Смело, психика, персонаж и никак не е кратко.

Маса "неутвърдени" автори не смеят да пресъздават такива сцени

или ако пишат нещо подобно, ще са кратки

справила си се много добре, поне според мен силно и дори драматично

това с куколата малко ми бие на хорър, но приемам детайла

вездесъщия глас в цялата поредица !
цитирай
2. miri479 - Благодаря, Германтайгър,
07.07.2018 09:49
Радвам се, че прочете и ти хареса, всъщност, исках леко да бие на хорър в тази част:)
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: miri479
Категория: Забавление
Прочетен: 555466
Постинги: 237
Коментари: 1252
Гласове: 5763
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031