Прочетен: 863 Коментари: 2 Гласове:
Последна промяна: 04.05.2019 15:00
/разказ/
Каролайн се опитваше да чете, но детските викове отвън я разсейваха. Тя остави книгата настрани и тихо се доближи до прозореца, наблюдавайки играта им, строейки се да не я забележат.
- Честит рожден ден! – влезе весело майка й, но като я видя така самотна, залепена до прозореца, някак посърна. – Не е късно да поканиш някого – додаде тя.
Момичето бързо стана и небрежно заяви:
- Не, не, казах ти, не харесвам тукашните деца.
Истината беше, че те не харесваха нея, но тя не искаше да тревожи допълнително родителите си.
- Е, да вървим в салона – предложи с престорен ентусиазъм жената.
За празника се бе издокарала с официална рокля и дори си бе сложила малко грим. Беше красива, но напоследък се бе отпуснала, почти никога не се обличаше елегантно, нито пък се грижеше за лицето си, вече не ходеше на фитнес /а и в това село едва ли имаше къде/. Обикновено се носеше с широки пуловери, с несресана коса и пишеше на компютъра своята рубрика за онлайн изданието – от това се издържаха.
Майка й баба й доста се бяха постарали – масата бе отрупана с пайове, пилешки хапки и всякакви зеленчуци, а от блюдата се разнасяше изкусителен аромат, но рожденничката нямаше апетит. По-младата жена й подари хубава книга с фантастика /знаеше вкуса й/, а бабата – ръчно изплетен пуловер, който вероятно щеше да облече само веднъж, колкото да й направи удоволствие.
- Поканих сина на Ема Томпсън, но трябвало да пътува за някъде – рече старицата.
- Няма нищо, момчетата и без друго са тъпи – заяви Каролайн убедено.
- След някоя година, друга песен ще пееш.
- Не ставай смешна, знаеш, че съм страшно немузикална – пошегува се тя.
Майка й се усмихна.
Беше получила две писма – баща й се извиняваше, че не може да дойде, изпращаше й пееща картичка /явно не беше наясно, че тя става на 16, а не на 8/, а вътре имаше прилична сума пари.
- Хубаво – смъмри девойчето, – и без друго предпочитах да не идва.
А в същото време си помисли, че рожденият й ден нямаше как да стане по-кофти.
- Ще стигнат ли за онзи смартфон, за който ми спомена? – поинтересува се майка й и посегна да си налее втора чаша с вино, но по-възрастната я погледна така, че тя се отказа.
И Каролайн го бе забелязала – след развода, майка й Емили се хранеше по-малко и пиеше повече.
-Да, чудесно нали? – насили се да се усмихне детето.
Другото писмо беше от Синтия Матис – нейна приятелка от Лондон. И тя бе предпочела да й пише писмо, вместо да й се обади по телефона. Децата от столицата все по-рядко я търсеха, а с местните не можеше да се впише. Тя също й честитеше, а после в 16 страници й разказваше за новата си любов – някакъв нов съученик, превърнал се бързо в „баскетболна звезда” . „Каква скука” – помисли си тя, но си отбеляза да й отговори, че много се радва за нея. За да прикрият факта, че няма почти никой на рождения ден, двете жени бяха поканили градинаря и икономката, които пристигнаха официално облечени, подариха й някакви безсмислени подаръци, а после подхванаха разговор за цените на зеленчуците, който бе почти толкова интересен за Каролайн, колкото и писмото на Синтия…
- Пожелай си нещо – каза Емили, когато донесе тортата.
Момичето се чудеше какво да си пожелае – да се съберат родителите й бе немислимо, както и да се върнат в Лондон. Трябваше да бъде по-скромна. „Иска ми се да имах поне една приятелка тук” – каза си тя и духна свещичките.
Когато празненството приключи и гостите си отидоха, помоли да се разходи в горичката и двете кимнаха.
- Тя е нещастна тук, но засега не мога да си позволя да се върнем в Лондон – тъжно рече по-младата. – Може би, ако получа онази работа в списанието за туризъм…
- А може би й трябва малко време, за да свикне – опита да я успокои бабата…
Каралайн вървеше към реката, потънала в мислите си, вдишваше хладният въздух и се наслаждаваше на посърналата есенна гора и мъглите насреща, в които светът сякаш се губеше. Не усети кога се е отдалечила толкова от имението…
Някога, преди да донесат нейната библиотека тук, поради скуката и ограниченият избор на четиво в местната библиотека, й се наложи да прочете един любовен роман. Когато привърши, от очите й течаха сълзи, но той напълно я бе убедил в безсмислието на любовта. Та тя причиняваше на хората само страдание. Може би го бе казала гласно, защото баба й веднага се възпротиви:
- Не е така, любовта е прекрасно нещо и не е задължително винаги да свършва трагично, виж нас с дядо ти…
Историята на баба й обаче категорично потвърждаваше нейното мнение – дори да не се разделяха, обикновено единият си отиваше преди другия и този, който останеше, страдаше.
- А и ако не беше любовта, как щеше да се родиш? Новият живот е нещо уникално – настоя по-възрастната.
- Точна така, затова аз няма да пропилявам моя уникален живот с глупости като любов. Ще стана лекар и ще помагам на хората. В това има смисъл.
Старицата се бе усмихнала снизходително…
Каролайн продължаваше да върви, без да си дава сметка за разстоянията... Изведнъж се натъкна на стадо овце, което я гледаше не особено умно и изплашено се отдръпна.
- Не се страхувай – дочу благ мъжки глас зад гърба си.
Обърна се – беше момче, горе-долу на нейните години, невероятно красиво, с изящни черти и пронизващи сини очи.
- Ако ги примамиш с тревичка ще се доближат до теб, може даже да ти позволят да ги погалиш. Ето така – той й показа.
Момичето последва примера му, стори й се забавно. Една от овците наистина й разреши да я помилва и дори близна ръката й.
- Май не си местна, не си свикнала с живота на село – предположи непознатият.
- Така е, преместихме се наскоро от Лондон. А ти откъде си?
- От много далеч – отвърна загадъчно той.
- А, значи и ти си „заточен” в тази скучна провинция, само за ваканцията ли?
- Всъщност не е скучно, тук има толкова много неща, които да се правят.
- Като например?
Той я заведе към вътрешността на гората и започна да й показва с какво се занимава. Всеки ден минаваше и се грижеше за дърветата и храстите, отстраняваше, или лекуваше болните, засаждаше нови, чистеше шумата и ги освобождаваше от излишните плодове. Постепенно й стана интересно, а и беше забавно отново да си говори с някого на нейната възраст. Младежът се казваше Стивън, ала тя така и не разбра откъде е. Уговориха се да се видят на другия ден и да продължат, тя щеше да му помага…
Каралайн се прибра късно вечерта, със зачервени страни и весело попита какво има за вечеря.
- Бекон и картофено пюре – отвърна баба й и я поведе към кухнята, изумена от нейния ентусиазъм /досега никога не бе проявявала интерес към храната, беше слабо и злоядо момиче/.
Майка й я посрещна с усмивка и си наля чаша вино /на вечеря възрастната не протестираше срещу това/. Тя ги разпита за русокосият младеж на име Стивън, обаче дори баба й, която познаваше цялото село не можа да се сети за такъв. Колкото и да беше скептична, Каролайн трябваше да признае, че в това с пожеланията за рожден ден, явно трябваше да има някаква истина. Е, тия свещи явно бяха дефектни, защото вместо приятелка й изпратиха приятел, но все тая. „Честно казано, май не всички момчета са тъпи” – каза си тя.
***
Срещаха се всеки ден и той я въвеждаше в „работата”. Показа й много лековити билки и цветове, обясняваше коя за какво служи. За възрастта си, Стивън знаеше твърде много, беше сериозен и вглъбен. Понякога й обясняваше и за животните – знаеше имената на всяка птица, или дребен гризач в околността. На моменти й „превеждаше” какво означава определен звук – сигнал за опасност, тревога, любовен повик… За Каролайн се откри цял нов свят, за който дотогава не бе подозирала.
- А това е зов за помощ – обясни й веднъж и хукна по посоката на пищенето.
После освободи една катеричка от клоните, в които се беше заплела, а животното му „отблагодари” като се покатери бързо нагоре и събори един орех, който го удари по главата.
- Много мило от твоя страна – пошегува се той.
- При животните е лесно – сподели момичето. – Виж например овцете, за тях няма значение, дали си от Лондон, какъв си... Просто е важно да си от техния вид и те приемат.
- Овцете са стадни животни, но има и такива, които живеят самостоятелно.
- Дори вълците-единаци понякога се събират на глутници – тъжно констатира тя.
Младежът я погледна замислено.
- Защо се преместихте тук?
Тя му разказа за развода на родителите си и за това, как местните деца я отбягват.
- А най-отвратителни са момчетата – завърши тя. – Веднага ми лепнаха прякор „надутата лондончанка”… А аз не съм надута, просто не мога да говоря с тукашния акцент.
- Мразиш момчетата, защото те е яд на баща ти – заключи той.
- Не, не всички. Теб не те мразя – побърза да уточни Каролайн и дори си позволи свенливо да го погали по бузата.
Стивън се усмихна някак печално и стана…
Скоро след това намериха самотно сърне, чиято майка беше убита от бракониери. Започнаха да се грижат за него, момчето знаеше какво да се прави, а девойката изпълняваше стриктно всяка негова поръка. Грижата за беззащитното същество още повече ги сближи. Накрая момичето така се привърза към малкото, че реши да си го „осинови”. Майка й не се възпротиви – беше готова на всичко, за да се чувства дъщеря й по-малко самотна. И така, Каралайн донесе Хенриета /така бяха кръстили животинката/ и я настани в гаража. Когато се разчу из селото, децата започнаха да проявяват любопитство, искаха да видят горското същество, да научат историята му. Каролайн с охота ги посрещаше в дома си и им разказваше как го е спасила /само ролята на Стивън премълчаваше, кой знае защо/. До вечерта целият двор бе изпълнен с деца, престрашиха се дори няколко момчета и домакинята бе принудена да изтърпи някак присъствието им. Освен от сърнето, те бяха особено въодушевени от смартфона на Каралайн – последен писък на техниката. Сега тя не беше „надутата лондончанка”, а защитничка на природата и спасителка на животните, местната знаменитост. Майка й ги черпеше с горещ шоколад и курабийки, много доволна, че детето вече си има компания. Когато слънцето започна да залязва с розови отблясъци, се присъединиха и майките, които Емили покани на ягодов сироп /бабата го правеше превъзходен/. Разговаряха оживено и я поканиха в дамския клуб. Там имаше отбор по пилатес. Жената заяви, че непременно ще се запише.
- Напоследък не съм много във форма – сподели тя.
- Изглеждате чудесно – заяви една дама, която беше два пъти колкото нея, но въпреки това лакомо унищожаваше сервирания й кейк.
А когато им сподели, че води рубрика за ревюта на книги, всички единодушно се съгласиха, че тя е най-подходяща за нов председател на литературния клуб. Разбраха се на другия ден да отиде, а децата отново бяха поканени на горещ шоколад с пай.
- Казах ти, че ви трябва малко време да свикнете – усмихна се бабата на вечеря.
Емили изглеждаше освежена и тази вечер не пи нито грам алкохол. Каролайн си даде сметка, че и нейните приятелки от Лондон рядко й се обаждаха, и че вероятно майка й се е чувствала досега също толкова самотна, колкото и тя. Но сега всичко се бе променило, благодарение на тайнственото русокосо момче.
- Какво ще кажеш, дали си голяма за къщичка на дърво? – попита майка й.
След като опозна донякъде местните деца, момичето смяташе, че те са по-невинни от връстниците й в столицата, вероятно биха се впечатлили повече от къщичката, отколкото от смартфона.
- Не, не съм голяма, би било хубаво, но кой може да я направи? – попита тя.
- Аз – отвърна Емили с гордост. – Дядо ти ме научи навремето, направихме заедно една за мен. Утре ще купя материали.
- Страхотна си – зарадва се искрено девойката…
***
На другия ден, Каролайн затича радостно към гората, нямаше търпение да разкаже на Стивън за новите си познанства. Но него го нямаше на обичайното място. Повика го няколко пъти, потърси навътре, сред дърветата… Не получи отговор и започна да осъзнава истината: той не беше пожеланата от нея приятелка, той беше приказно същество /може би елф/, натоварено с мисията да й помогне да сбъдне желанието си. Сега, след като тя имаше не една, а няколко приятелки, никога повече нямаше да го види… Това страшно я натъжи, сякаш губеше част от сърцето си, по лицето й закапаха сълзи и момичето седна на тревата, облягайки на ствола на един ясен /благодарение на Стивън знаеше, че е ясен/… Листата падаха печално по нашарената трева, а тя гледаше през пролуките на клоните синевата на небето и си представяше очите на Стивън, струваше й се, че чува гласа му – приятен и мек… Нима бе изпитала онова безсмислено чувство?... А дори не можеше да го разкаже на Синтия Матис в писмо от 16 страници…
