Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
20.08.2019 13:50 - Скитащи прашинки
Автор: miri479 Категория: Хоби   
Прочетен: 767 Коментари: 4 Гласове:
5

Последна промяна: 15.03.2020 16:15

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg

/разказ/
Паркър Уил вървеше угрижен по главната аерострада и разсъждаваше трескаво под ситните капчици дъжд. Можеше да хване такси, но незнайно защо предпочете да извърви пеш петнайсетината километра до клиниката и да прочисти мислите си.

Този случай бе различен от всички останали, с които се бе сблъсквал в дългата си кариера на психиатър. Нямаше почти нито един неразрешен казус до момента, но в конкретната ситуация бе леко песимистично настроен по отношение на резултата. Защото първо, пациентът бе получил странното си отклонение на друга планета, и то съвсем внезапно – от нормален, напълно пригоден за космическата си мисия тридесетгодишен човек, с безупречна диплома от факултета по астрохимия, въпреки необяснимото прекъсване в пети курс, изведнъж изперкал и взел, та застрелял двама от екипажа си, предизвиквайки по този начин смъртта и на трети. Паркър нямаше представа какво в атмосферата на Минерва би могло да въздейства върху емоционалното състояние на човек. Вярно, бе изчел всичко за дългата изолация по време на полета, стреса и безтегловността, но в крайна сметка младият астронавт бе издържал всички предварителни тестове и стимулации, следователно не в пътуването би трябвало да се крие проблемът. Тогава какво? И второ, мотивът се губеше някъде в нищото, колкото и побъркан да е един човек, все трябва да e имал някаква причина, за да извърши подобно брутално двойно убийство.

Явно новосформираният специален отдел „Престъпления в Космоса” също не можеше да даде отговор на въпроса, та затова извикаха него.

И на всичкото отгоре тази секретност! Да, разбира се, че се налагаше, предвид спецификата на случая – инцидентът на Минерва можеше да компрометира цялата програма за пътешествия извън Слънчевата система, базирана върху усъвършенстваната схема „Клийвър − Обауси”, а в момента се готвеха още две експедиции – до Аполон и Дионис 23. Но, от своя страна, Паркър не бе свикнал да лъже жена си и всички колеги, работейки „под прикритие”, както се казва. Обикновено споделяше проблемите с Мел и дори понякога тя му даваше ценни и нестандартни идеи за подхода към болните.

Най-сетне стигна до високата бяла сграда на психиатрията. Една сериозна млада жена го посрещна на входа с думите:

− Очаквахме Ви, мистър Уил. Заповядайте!

Това беше – няма усмивки, няма представяне, любезности и прочее, просто го поведе с каменно лице по един дълъг и мрачен коридор към изолатора, в който бяха поставили пациента. Докато вървеше, си помисли с тъжна ирония, че при подобна обстановка и отношение дори напълно нормален човек би се побъркал.

Пред вратата го чакаха още трима лекари със същите студени и недружелюбни физиономии. „Това да не е клиника, управлявана от роботи?” – рече си той.

Колегите му изглеждаха по-притеснени от внезапния нервен срив на болния същия ден, отколкото от предишните му прояви.

− Ще желаете ли хипностимулатор, детектор за напрежение, или да му поставим спринцовка силен антипсихотик преди разговора? – поинтересува се единият делово.

− Не, благодаря – Паркър се усмихна едва доловимо, – сигурно сте чували, че предпочитам старомодния начин за диагностика. Просто искам да разговарям насаме с него. И в никакъв случай разговорът да не се записва с видеокамери, нито да се следи. Нося си радар за „разобличаване” на подобни устройства – предупреди ги сериозно.

− По този начин ли разрешавате 90 процента от странните феномени? – вдигна вежди другият.

− Да, човешката психика има едно особено свойство: да реагира на насилствените средства с отрицание.

− Искате ли специална охрана?

− За да говоря с невъоръжен човек, който от момента на завръщането си не се е опитал да навреди никому? – погледна го косо – Не, благодаря!

− Напомням Ви, че казусът „Нейтън Кийд” в момента е въпрос от значение за националната сигурност…

− Да, да, сър – махна ръка с досада (напрежението и без друго му беше достатъчно). – Може ли да видя най-после тази „заплаха за човечеството”?

− Да, но при първа проява на агресия от негова страна, натиснете зеления паник бутон, охранителните роботи моментално ще реагират – обясни му жената и се отдалечи.

Дадоха му карта за достъп, съобщиха му паролата, след което и останалите си тръгнаха…

Иначе в стаята си имаше почти всички екстри. Дори в момента по холограмния телевизор вървеше поредната новинарска емисия.

Младежът стоеше с гръб към вратата и не реагира на лекия шум, който психиатърът вдигна с появяването си. Последният се покашля, но и това не даде желания резултат. Разгледа фигурата му с интерес. Странно, очакваше бившият астронавт да е по-як и мускулест, а той бе висок около метър и осемдесет и тялото му, облечено в грозновата болнична пижама, напомняше по-скоро на юношеско.

− Нейтън – изрече приветливо Паркър, спря предаването и решително го доближи.

Пациентът се извърна с някакво странно изражение в красивите, сини очи. В погледа му, въпреки необичайната отнесеност, породена от заболяването, още светеха искрите на някогашния интелект. Кой знае защо, лекарят изпита особена симпатия и съчувствие към него – беше толкова хубав и млад − изглеждаше дори на по-малко от трийсет, с почти момчешко лице. „Момичетата сигурно са се избивали за теб – каза си той. – Какво стана, пич? Какво се обърка?”… Подаде му дружелюбно ръка и това сякаш изненада болния, свикнал със строгите маниери на другите в клиниката, та за миг изражението му се проясни и той сковано отвърна със същото.

− Искам само да поговорим – усмихна му се приятелски психиатърът.

− Да, сър – изрече събеседникът му като робот, сядайки отпуснато върху масажиращия фотьойл.

Празнотата и лудостта отново се изписаха по лицето му.

− И така, ще ми разкажеш ли за полет 238?

− Вече разказах, сър.

− Да, прочетох показанията ти по случая – пет страници пълни самопризнания. Но искам да знам какво те накара да сториш това? Имам предвид, не бяхте ли станали близки с останалите от екипажа? Десет месеца в открито пространство, общувайки единствено с тях. Та вие сте били като семейство.

− Те ме дразнеха – тупна нервно по бюрото и зениците му злобно засвяткаха, ала на другия му се стори, че долавя лека преструвка в жеста. – Наричаха ме „хлапето”, представяте ли си? – заклати гневно глава.

−Бил си най-младият в експедицията.

− И най-способният, но те не ми вярваха, постоянно проявяваха пренебрежение към мен и предупрежденията ми.

− Какви предупреждения?

− Казах им, че е опасно да слизат, казах им да не слизат от кораба.

− Защо?

− Защото – зашепна поверително в ухото му – извънземните искаха да… сканират мозъците ни и извличайки информацията от тях… да превземат Земята.

Докторът критично се загледа в безумните очи на страдащия от остро паническо разстройство. Да, същите глупости бе надрънкал и в самопризнанията си. А всички бяха наясно, че това са пълни нелепици, защото още преди полета роботите са изследвали щателно територията на Минерва, подали са недвусмислени данни, че там няма никакви следи от разумен живот. Експедицията имаше единствено за цел да търси някакъв рядък минерал, който само сложният човешки мозък на учени специалисти би могъл да разпознае в тази глинеста и хомогенна по вид почва.

− Значи си ги убил, за да спасиш родната си планета, така ли? – попита Паркър, без сянка на подигравка в гласа.

− Да, аз съм герой, а не луд – отвърна с пресилена гордост.

− За второто съм съгласен, но не и за първото – рече изненадващо Уил, та събеседникът му го изгледа леко изплашено. – Защото в момента симулираш цялата тази психоза, единствено с цел да се отървеш от затвора, нали? – продължи той спокойно. – А подобно поведение не ми се струва особено героично от твоя страна. Тъй че, дай да зарежем театрите, защото ти явно си гледал много филми и имаш забележителен актьорски талант, но аз съм психиатър с над 20-годишна практика, колкото и добре да се преструваш, съм наясно, че не страдаш от отклоненията, които имитираш в момента… Обаче си изплашен. Изплашен до смърт! Когато ми подаде ръка, дланта ти бе потна. Нямам нужда от детектор за напрежение, за да преценя, че се намираш под голям стрес.

Младежът бе поразен от изумителната проницателност на новия лекар. Досега толкова успешно бе успял да заблуди цяла сюрия тъпаци в бели престилки и скапаните им уреди, а този идва ей тъй, напълно „невъоръжен” и на втората минута го „хваща”. „Няма страшно, – каза си той – важното е нищо да не признавам. Никой няма да му повярва, а и няма записваща камера.” И пак придоби налудничавото изражение, разсмивайки се с маниер на маниак, какъвто бе гледал по телевизията. (Докторът правилно прецени, че черпи вдъхновението си предимно от филми).

− Ти си един от тях, нали? – започна отново да се прави на невменяем. – Минервианците все пак са успели да си набавят необходимата информация и сега идват на Земята, приемайки формата на хуманоиди. Няма да ме заблудиш, мистър Уил – размаха заканително пръст.

− Е добре, Нейтън – другият въздъхна и примирено сви рамене, осъзнавайки, че ще трябва да приеме тази игра, ако иска някак да стигне до разрешаване на загадката. – Слушай ме много внимателно! Истината е, че аз съм полковник Пратс от „Отдела за борба с извънземни”, но това е строго секретно, разбираш ли? – обясни с притаен глас, та „хлапето” едва доловимо отдъхна (явно реши, че му се е „вързал” и сега пробва нова стратегия.) – И така, разкажи ми какво стана наистина?

− След като направихме необходимите проучвания, аз и Холбрайт слязохме, за да вземем проби от кратерите – захвана някогашният космически пътешественик.

− Костюмите и техниката ви предполагаха да се движите в радиус от сто километра от космическия кораб, нали?

Младият кимна.

− Имахте два часа при нормални условия и резерв от още половин, ако нещо се обърка.

Отново утвърдителен жест.

− Бордовият психолог и капитанът заедно с робота Даяна останаха в каютата да направляват действията ви – продължи Паркър по спомени.

− Да.

− А доктор Мортега?

− Той бе неразположен и остана в каютата си.

− Добре, не открихте минерала, както се бяхте надявали…

− Д-да.

Тук забеляза леко колебание в отговора и веднага отчете странната вибрация на гласа.

− Сигурен ли си, че не открихте минерала? – взря се съсредоточено в лицето му.

− Нали прочетохте официалната информация? – пациентът нервно забарабани по бюрото. – На Минерва няма ищарий.

„Хм, явно това е единият „крайъгълен камък” – заключи докторът в мислите си – трябва да изровя малко повечко информация за въпросния минерал.”

− Но видяхте извънземните? – предположи с разпита.

− Именно.

− Само ти ги видя, а спътникът ти не ги забеляза, така ли?

− Да, да – зае още по-убедително поза на луд, – защото се криеха, ама аз съм по-хитър от тях – поклати убедено глава.

„Че си хитър, хитър си – съгласи се събеседникът му, с някакво леко възхищение към самородния му театрален талант, – но не си чел достатъчно психиатрична литература, приятел.”

− Ти каза на Холбрайт – рече гласно, – че трябва да се връщате в кораба и той се съгласи, просто на доверие, без да сте изследвали целия периметър?

− Той беше умен човек и по някаква причина ми вярваше – не успя да прикрие тъгата в очите и тона си.

Явно са били близки наистина и сега страдаше, защото със странното си и ненавременно избухване го е принудил да избяга твърде далеч (на самоубийствено пътешествие из тази негостоприемна планета).

− Но Кайли и Долтан настояха да продължите и искаха сами да слязат, за да направят необходимите проби – доизграждаше картината Уил.

− Да.

− И психоложката също? – изгледа го леко недоверчиво. – Как психолог, без необходимата подготовка по минералогия, ще разпознае ищария, който дори роботи не могат да отделят от странната почва?

− А-а, тя не че искаше да слиза,… просто ми се противопостави, настоявайки Даяна и Долтан да отидат до кратерите.

− Аха – Паркър си записа това (разполагаше с първото разминаване на версията му от първоначалните показания, където твърдеше, че убил и двамата, защото изявили желание да тръгнат на изследователски поход).

− Така значи, тогава възникна спор между вас, ти изведнъж извади бластера и стреля по Кайли и Долтан, за да не попаднат на войнствено настроените минервианци?

− Да – пациентът отговаряше апатично, изпаднал в някаква особена форма на унес.

− Холбрайт побягна от страх, а Даяна успя да те обезвреди и те тикна в изолатор?

− Да.

− Докторът какво правеше по това време?

− Доколкото схванах, е спял.

− И не се събуди от изстрелите?!

− Взел е някакви сънотворни.

− А после два часа неуспешно са търсили петия от експедицията?

Кийд тежко преглътна и кимна безмълвно, притваряйки клепки.

− Това ли се случи, Нейтън, или нещо съвсем друго, което се страхуваш да споделиш? – стрелна го изненадващо психиатърът.

Младежът се сепна, сякаш се събужда от сън и за миг по лицето му отново се изписа уплаха. Уплаха на напълно нормален човек.

− Чакайте, вие нали бяхте от „Отдела за борба с извънземни”? – сети се изведнъж. – Няма ли да ме питате как изглеждаха те и на какво технологично ниво са, според първоначалната ми преценка?

− Не, не ми се слушат волните ти интерпретации на тема „свръхмощни полухуманоиди, способни да променят формата си”! – извика изведнъж по-възрастният мъж, внезапно вбесен и хвана момчето за брадичката, принуждавайки го да погледне към него. – От някоя фантастична книга ли ги взе, или сам си ги съчини? Виждам, че имаш богато въображение, защото ти не си убил Кайли и Долтан – заяви убедено. – Ще ми кажеш ли кого прикриваш? Ако е Холбрайт, ще ти кажа, че това е напълно безсмислено, защото той отдавна е мъртъв. Ако пък е доктор Мортега, сигурно са те известили, че се е самоубил преди два дни в кабинета си.

Лудостта в зениците му отстъпи място на някакво детско объркване и болка по загиналите приятели.

− Какво става, да му се не види? Какво стана с полет 238? – продължи Уил разлютен и сам се зачуди на своята избухливост.

Да, бесен беше. Бесен беше, че това младо, красиво, интелигентно момче се опитва само да съсипе живота си, без дефакто да е извършил никакво престъпление (или поне не става въпрос за убийство).

Пациентът се дръпна рязко и се просна по очи върху мекото хидролегло.

− Кажи какво стана, хлапе! Аз искам само да ти помогна – помоли Уил, вече поуспокоен и съчувствено се загледа в охилавялото тяло на „психопата”. – Ще ми отговориш ли?

Дълго мълчание и накрая изръси:

− Имаха продълговати фуниевидни шлемове на главите и бяха…

Паркър не го доизслуша, нервно набра кода за изход, напускайки стаята му разочарован, но и обнадежден от идеята, че е направил първия „пробив”…

/следва/




Гласувай:
5



Следващ постинг
Предишен постинг

1. morskipesni - Уил Паркър-
20.08.2019 14:56
- литературен герой на Карл Май.
цитирай
2. miri479 - Повторението на името не е умишлено,
20.08.2019 15:26
явно ми се е набило в главата, съжалявам:(
цитирай
3. valdor1355 - Интересен сюжет, Мири. :) Колко ...
20.08.2019 18:19
Интересен сюжет, особено интересният обрат на края, Мири. :) Колко части ще има? Всъщност няма значение- абонирана съм. ;) Благодаря за заглавията, които ми даде.
Поздрави.
цитирай
4. miri479 - Здравей, Валдор,
20.08.2019 19:29
Този не е от дългите ми разкази, към три части са. Няма защо, дано ти ти харесат:) Поздрави!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: miri479
Категория: Забавление
Прочетен: 555528
Постинги: 237
Коментари: 1252
Гласове: 5763
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031