Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
09.02 13:25 - Дърво и стомана
Автор: miri479 Категория: Хоби   
Прочетен: 134 Коментари: 4 Гласове:
5

Последна промяна: 13.02 18:32


Ловът 

Зимата започна да се усеща във въздуха като предупреждение за наближаващите студове и снежни виелици.

Младият граф си прекарваше добре в новата компания. Не го караха да се занимава с обири, участваше само в дружинките за лов на дивеч, организирани през ден. Най-много обичаше, когато се случеше да е с Калахан и Балтимор. Еленор също често ги придружаваше, тъй като обичаше откритите пространства, ездата и тръпката от преследването.

Вардар и Макиадор редовно посещаваха кръчмата на Уил, откъдето ги снабдяваха с новини за положението на страната и така Седрик с облекчение установи, че очевидно нищо не заплашва краля на Лоргия. „Било си е просто капан, най-обикновен капан - мислеше понякога той. - Само не знам за какво. Е, дано баща ми да е намерил онова, което е търсел. Дано сега е щастлив.” Еленор на няколко пъти се опита да му разкаже за срещата с Оруел, но само като чуеше за стария граф, младежът я прекъсваше и хукваше като ужилен нанякъде...

Понякога се разхождаха с Бруно по каменистото устие на реката. Отсрещния бряг се виждаше ясно, покрит от красива и буйна растителност. Дебелите стволове на масивните дървета се извисяваха величествено над дребните, хилави храстчета, преплетени в очарователно безредие, каквото не можеше да се наблюдава из поддържаните паркове на графските имения и замъците на благородните… Тази дива и неподвластна на никому красота, го привличаше неудържимо…

Обичаше да си говори с младия библиотекар, защото разбираше много нови и интересни неща за милейди.

- Майка й е била много начетена, извънредно интелигентна жена – разправяше му той една сутрин. - Еленор винаги се е стремяла към знания, ала леля й смяташе, че за една дама е достатъчно да умее да бродира, пее и свири на лира. Отказа да й наеме учител по гръцки, за което милейди пламенно настояваше, ала тя го научи тайно сама... Ние двамата с Мери много се чудехме на ината й в това начинание – измъкваше се от скучните уроци и ходеше тайно до библиотеката, а понякога пращаше Мери да я снабдява с четиво. Харчеше всичките пари, които Гарик й даваше за дрънкулки и дрехи, за да си купува книги и ги криеше в раклата. Не се спря, докато не овладя езика до съвършенство и можеше спокойно да чете античните автори в оригинал. Чак тогава ни сподели, че отнейде разбрала коя е била любимата книга на покойната Лидия – „Антигона”, че я имало само на софокаловия език и че тя много искала да я прочете. Но бе забранено да се изнася от подобна ценна реликва от книгохранилището, така че аз, Мери и господарката участвахме в една доста сложна комбинация, измислена естествено от милейди, за да измъкнем творението изпод носа на стария библиотекар Халадир... След време, той естествено забеляза липсата и първо обвиниха мен. Хария бе готова да ме накаже жестоко, но тогава Еленор призна и пое цялата вина върху себе си, като заяви, че е изгубила книгата. По това време страдаше от някаква болест и доста беше отслабнала. Леля й обаче не се спря пред това и я наказа за две седмици в кулата. Мери плачеше и кършеше ръце, че както е зле, може да умре там от глад и студ. Затова всяка нощ скришом се промъквахме в кулата – носихме й храна и завивки. Това имах предвид, като казах, че съм крал храна от склада на господарите си...

- А брат й не ли я защити?

- Той почти през цялото време беше извън херцогството – или в редиците на войската, заедно с братовчед си, или в походите на изток... Няма представа и за половината от нещата, които леля му причиняваше на горкото момиче.

Изведнъж видяха младата дама съвсем близо, на крачки от тях и млъкнаха притеснено.

- Ей, вие, – попита безгрижно Еленор – нещо тайно ли си говорехте?

- Не, не – оправда се Бруно, а графът я загледа с нежност и някакво ново уважение.

- Какво? – присмехулно му подхвърли момичето - Добре де, няма да ви досаждам. Говорете си тайните неща! – и се извърна да си върви, ала Седрик хукна след нея.

- Почакай, почакай! – догони я до една малка скала, на която се бе покачила, за да прескочи реката. – Нищо тайно не сме си говорили. Ние, а... – и тъй като се чудеше как да продължи, започна да говори за книгата – Обсъждахме антична литература. Чела ли си „Антигона”? Много харесвам това произведение. Кой е любимия ти..?

- Седрик, отиваме на лов, ще дойдеш ли? – повикаха го Тигъра и Калахан, приближавайки брега, яхнали своите буйни жребци.

- Ти идваш ли? – обърна се към девойката.

- Не, днес ще пропусна – каза тя. – Мери нещо е болна и тръгнах да търся билки за нея.

- Какво й е? – запита изплашено Бруно.

- Понастинала е, има температура. Не се безпокой, аз ще...

- Аз отивам – хукна изведнъж младежът. – А-а, отивам да... да видя... яденето.

И затича с все сили към убежището.

- Яденето – захили се под мустак Калахан.

Еленор също прихна.

- Ти знаеш ли за обеците? – попита я хитро Седрик.

- Да, само че на тях им по-интересно да се крият от мен и затова поддържам илюзията, че съм в пълно неведение.

Тримата мъже гръмко се разсмяха.

- Е, конят е там, – подкани го главатарят, посочвайки едно близко дърво - оседлали сме ти Мълния.

- Успех – рече им Еленор и забърза към отсрещния бряг, преди графът да успее да реагира.

Той тръгна с леко нежелание – точно в този ден би предпочел да остане при нея, та ако ще и да берат билки и варят лековити отвари цял ден. Качи се на Мълния бавно.

- Какво има? – впи в него орловия си поглед Балтимор.

- Нищо, нищо – отвърна, поемайки решително юздите.

- Май не му е интересно само в нашата компания – подхвърли закачливо възрастния мъж.

- Глупости! Хайде да направим турнир за това, кой ще налови повече яребици – рече Седрик и препусна по-бързо напред.

- Е т’ва са те графовете – дай им турнири и състезания – обърна се главатарят към другия разбойник...

По пладне вече бяха наловили доста дивеч и решиха да отпочинат.

- Аз предлагам да опечем два заека за обяд, а останалото да отнесем в бърлогата – рече Калахан.

- Двайсет и две, двайсет и три – броеше Седрик.

- Какво правиш, ти сериозно ли? – изгледа го Тигъра.

- Ако съм наловил повече от теб, ще ми дадеш да свирна с рога ти – усмихна се момъкът.

- А ако аз съм умерил повече?

- Не си – самоуверено отвърна благородникът.

- Хайде да видим – амбицира се Балтимор. – Но ако грешиш, ми даваш, а-а... – той се замисли – медальона си.

- Имаш го!

След като ги прочетоха, установиха, че наистина Седрик е победител в това необичайно съревнование и Балтимор с неохота свали ловния рог, подавайки го на младия си приятел. Графът победоносно изсвири два-три пъти, после го върна на притежателя му.

- Фукльо, оставих те да спечелиш – подметна шеговито главатарят, загреба вода от реката и я запрати към „победителя”.

- Не е вярно! – заяде се другият, нагази до колене в потока и хвърли такава струя, че измокри порядъчно лицето на разбойника.

- Така ли? Сега ще видиш!..

Двамата започнаха някаква странна, хлапашка игра, с боричкане и подмятане на пръски един към друг... Накрая съблякоха дори ризите си и продължиха с настървение, а от косите и панталоните им се стичаха едри капки.

Калахан наблюдаваше с мълчалива усмивка двамата младежи. Красивите им, полуголи тела, се издигаха величествено, златистите им коси се развяваха гордо от вятъра и движението, очите им блестяха като на немирни деца, а смехът им отекваше весело из свежия въздух на пустата долина.

- Момчета, спрете, ще се простудите – викна им по едно време той.

Най-после се укротиха и отидоха да се сгреят на огъня, който беше запалил, за да сготви обяда. Балтимор закачливо разроши косата на своя съперник.

- А защо нямаш рог? – попита вече сериозно той, щом отдъхнаха и се поуспокоиха. - Изгубил ли си го?

- Не, просто... Никога не съм имал – замислено отвърна Седрик. – Твоят саморъчно издялан ли е?

- Да, баща ми Ератон го измайстори лично за мен, когато бях на дванайсет. Не е кой знае какво, един граф може да си позволи къде-къде по-добра изработка.

- Стига да иска.

- И защо не е искал? – запита Калахан.

- На един панаир в Корнуол, имаше турнир за деца - започна без връзка Седрик. - Бях около десетгодишен и се записах. Бих се срещу мнозина противници и накрая победих всички – и на стрелянето с лък, и на боя с мечове...

- Когато престанеш да се самоизтъкваш, би ли ми обяснил, каква общо има това с рога? - прекъсна го Балтимор.

- Да, ще обясня. Мисълта ми е, че на тези двамата, дето останаха на второ и трето място, бащите им искрено се зарадваха, заявиха, че се гордеят с тях и ги възнаградиха, както можаха. Единият – Гане, беше бедно момче, син на наш слуга. Та, неговият родител, понеже не можеше да му купи рог, реши да му го направи сам. Оставаше вечер след работа в конюшнята и за няколко безсънни нощи му измайстори един – обикновен, дървен, не много голям, но... ако знаете как му завиждах за него...

- Какво каза твоят баща, като ти победи във турнира?

- А, нищо, - с леко горчива усмивка отвърна графът – рече: „Ами то оставаше и да не си на първо място. Инак защо харча толкова пари, та да тренираш бойните си умения?”

Старецът го изгледа тъжно с големите си, сини очи и тихо въздъхна, после някаква особена гримаса разкриви тънките му, напукани устни.

- Чуйте – сепна се изведнъж главатарят и се изправи на нозе.

Отчаяни женски писъци и неприятни мъжки гласове се разнасяха от другия край на реката. Той грабна меча си и затича натам, изпълнен с лошо предчувствие. Седрик хукна след него.

- Ей, ще изгорим яденето – викна Калахан, но като видя, че двамата не го слушат, поклати глава и се спусна подире им.

Те се притаиха зад едно голямо дърво, оглеждайки мястото...

Видяха как четирима грубовати мъже от кръчмата, начело със собственика Уил, влачат Кора за косите и я блъскат жестоко с ръце и крака. Тигъра трепна, тялото му се източи решително, той се приготви за скок.

- Спри! – хвана ръката му старецът. – Те са пет, а ние само трима.

- Ако искаш не идвай – прошепна му той.

След това изрева като диво животно и решително се хвърли върху самия Уил, който в момента жестоко налагаше хубавицата. Онзи замахна с ножа си към него, но в този миг графът също се включи, отблъсна го и извади меча си. Кръчмарят се отдалечи на няколко крачки, загледан смаяно своите нападатели. Другите четирима застанаха застрашително зад предводителя си. Бяха въоръжени с тежки сопи с шипове. Насочиха се бавно и стремително към двамата дръзки младежи.

- Балтимор, недей! – проплака жената.

- А-а, ти ли си този, заради когото глупачката иска да си тръгне от тук – зловещо проблеснаха очите на собственика. – Ти ли си Тигъра?

- Аз – твърдо отвърна Балтимор, разсичайки въздуха с меча си.

- Откажи се от нея – предложи му Уил - може да идва при теб, когато поиска. Щом държи, нека бъде безплатно, но не отнемай най-добрата ми стока!

- Тя не е стока, глупако!

И с мощен тласък, главатарят полетя срещу тях. Търгашите бързо го обградиха. Единият - брадат и широкоплещест, се опита да го повили с тоягата си, но дървото се прекърши от сблъсъка със стоманата... Сопата му падна разполовена, а Тигъра ловко се извъртя, фрасна го през гърдите и го обезвреди. По същото време вторият, леко наподобяващ тролите от страшните приказки, яростно замахна със своето оръжие към него, ала вместо да покоси незащитеното изотзад тяло, то се сблъска с острието на Седрик. Мечът се стовари яростно в дървотго, но заседна на твърдата му, грапава повърхност, сякаш приклещен в хватката... Грамадата се ухили зловещо и грубо блъсна опонента си към дървото и се приготви да го удори силно с тежката сопа, но младежът се метна като котка на близкия клон и макар да изглеждаше като юноша в сравнение със здравеняка насреща си, успя да го ритне толкова силно в главата, че го отблъсна на няколко крачки. Достатъчно време, за се докопа отново до меча си. Гигантът отстъпи назад, изпускайки тоягата, а благородникът пъргаво го удари през лицето и онзи падна със вой. Балтимор тъкмо се сражаваше с третия – нисък, тантурест, но як като вол. А едва окопитен от схватката си с „тнрола”, Седрик бе нападнат от четвъртия кпръчмар. Човекът на Уил го повали и замахна отново... Момъкът рязко отскочи и успя да се изправи на една ръка разстояние от тоягата му... Съдържателят на кръчмата устремно се затича срещу му, ядно стиснал камата си...

- Не-е – извика някой, изпречвайки се на пътя му с голи ръце – Не пипай момчето!..

След минути, Тигъра нанесе съкрушителния си удар върху несмасления и тежко се изправи връз пепелта. Довърши Уил, който още се боричкаше с Калахан, стиснал го здраво за гушата и видя как графът с угасващи сили се справя с последния... Кора безпомощно хлипаше отстрани, лицето й бе цялото насинено.

Той първо се спря при Седрик и го прегърна.

- Баща ти не е бил прав – каза му – за тая работа, се искат не само учители, а и сърце...

После потупа безгласно рамото на стареца. Накрая отиде при Кора. Хвана нежната й ръка и я вдигна.

- Трябваше да ми кажеш – пророни само и прегърна изтощеното й тяло, а то се притисна у него – с безропотна вяра и упование...

Когато същата вечер се прибраха в старата си колиба, всички ги очакваха със затаен дъх, притеснени от необичайното им забавяне.

- Ей, тръгнахте за дивеч, а си идвате със жена – засмя се Вардар.

- Да можеше всеки лов да завършва така – отвърна весело графът.

Еленор изтърча, заедно с другите и като видя Седрик да се завръща, седна успокоена на прага, опитвайки да прикрие вълнението си. Единствено Кора съзря крехката й фигурка, едва забележима сред всеобщата врява:

- Те още са тук – прошепна в ухото на Балтимор, слизайки уморено от коня.

- Да, реших да... Надявам се някак да се споразумеете двете.

Бившата проститутка изтича при херцогинята и погледна съчувствено изпитите й страни. Момичето вдигна глава, нямаше и помен от гняв в изражението му.

- Познавам – тихо прошепна то – една билка, която ще ти помогне да се почувстваш по-добре. Искаш ли да намажа раните ти?..

Тази нощ имаше голямо тържество в „Палата на Тигъра”, както шеговито започнаха да наричат убежището. Самозваният музикант беше в разгара на вдъхновението си, а сутринта двамина от бандата бяха успели да свият няколко оки със вино, плюс златото.

- Не имало такава веселба от миналия месец – провикна се доволно Вардар.

- Какво е имало миналия месец? – пошушна Еленор на Бруно.

- Главатарят празнува рождения си ден – стана на тридесет и пет.

Графът, със зачервено лице, разправяше на милейди какво се е случило.

- Не беше нищо особено – небрежно каза той – десетина космати буци мускули и един...

- Не го слушай! – приближи ги дискретно Балтимор. – Той е просто един самохвалко.

- Ядоса се, защото те победих на двубоя с яребиците!

- Да бе...

 



Тагове:   лов,   фентъзи,   двубой,


Гласувай:
5
0



1. barin - Добре пишеш, Мири. Да очакваме ли ...
10.02 13:21
Добре пишеш, Мири. Да очакваме ли продължение?
цитирай
2. miri479 - Благодаря, Барин,
10.02 16:22
ще има продължение в скоро време. Поздрави!
цитирай
3. germantiger - :)
11.02 11:45
вчера преди полунощ прочетох продължението

ако беше нормално време щях да ти се обадя и да се чуем за този текст :)

утре ще ти звънна и ще го разчетем

разбира се, че ми хареса, но разбира се, че винаги имам дребни "забележки", аз имам такива и към Гьоте или който и да е :)

и аватара ти е мил
цитирай
4. miri479 - Благодаря,
11.02 12:42
радвам се, че ти е харесал донякде, разбира се, че има какво да се желае, винаги можеш да споделиш забежките си:). Мерси, че прочете:)
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: miri479
Категория: Забавление
Прочетен: 112694
Постинги: 109
Коментари: 369
Гласове: 1550
Календар
«  Февруари, 2020  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
242526272829