Прочетен: 714 Коментари: 2 Гласове:
Последна промяна: 27.03.2020 08:50
Земетръс
Седрик така и не можа да заспи, мята се в завивките като побеснял докъм полунощ, после стана, облече се и отиде да се разходи навън. Времето бе приятно и меко за сезона, по небето бяха накацали едри, ярки звезди. Луната бе покрила със сребристо сияние притихналата река.
Но той не забелязваше красотата на нощта, вървеше заслепен от обидата и огорчението в душата си. Опитваше се да прогони словата на Келвин, ала те се бяха заплели като с невидима паяжина в нишките на съзнанието му... И звучаха в ушите му отново, и отново, и отново... И всеки път, сякаш забиваха гвоздеи във сърцето му...
Като минаваше покрай запустелия склад, чу някой да говори и зачуден се спря.
- Аз и жена ми много искахме да си имаме дете, ама така се случи... – позна гласа на Калахан.
- Ти си имал жена? – зачуди се събеседничката му.
- Че защо не – разбойниците също понякога имат семейства, милейди. Тя и Елейн постоянно се мъкнеха по какви ли не баячки и знахарки, ама все не можеха да заченат.
- Илейн, не е ли тя майката на Тигъра? Бруно ми каза, че...
- Е да, тя най-накрая успя, ама моята така и не можа да ме дари със син. А аз толкова си мечтаех... Точно такъв си го представях, като графа – умен, смел, хубав... с русите къдрици на майка си...и красивото й лице... Тъй ми се иска да имах момче с външността и характера на негово благородие... Като писано яйце щях си да го гледам... Е, не че имах кой знае колко пари, де... Ама то не е само в парите, нали?
Сърцето на младежа се сви.
- Не, не е – отвърна Еленор. – Ако е до парите, чичо и леля ги имаха в изобилие... И пак не бях особено щастлива, завиждах на по-бедните деца, чиито родители бяха до тях и ги обичаха... Ето, готово е.
- Как мислите, дали ще му хареса? Все пак е благородник, свикнал на по-хубави работи...
Седрик не издържа и показа носа си през отвора.
- Какво правите?
Старецът смутено смушка нещо под ризата си.
- Нищо, говорим си.
- Какво криеш там?
- А-а, то е... нищо... – замънка Калахан.
- Защо не му го дадеш, нали за него го прави? – обади се Еленор.
- Е, да, ама сега ми се струва глупаво...
- Я стига! – настоя младежът, все по-заинтригуван. – Какво си правил за мен? Искам да видя.
Разбойникът с треперещи пръсти извади изпод ризата си един средно голям, сравнително добре издялан рог, обшит с кожа, върху основата на който бе издълбан надпис. Погледна към графа засрамено:
- Не е кой знае какво, ама...то нали...
Синът на Оруел усети някаква буца да засяда на гърлото му и тъй като не можеше да скрие напиращите сълзи, скочи и се хвърли на врата му като дете, обсипвайки бузите му с целувки.
- Харесва ли ти? – зарадва се Калахан. – Май му хареса, милейди, а?
- Това е най-хубавия подарък, който някога са ми правили!
- Виж надписа! Виж! – предложи старецът, сияещ от гордост. – Милейди го издълба, че аз... такова... не мога да пиша, нали...и...
- Събудил си я посред нощ да дълбае надписи по рогове!
- А-а, не е проблем, аз и без това не спях – успокои го херцогинята.
Седрик разгледа другата му страна. Там, с не особено умела ръка, беше изписано: „Най-тежката битка на война е тази, която се води в сърцето му.”
- Странно, и Мерлин веднъж ми го каза – замислено изрече той. – Откъде ти хрумна това?
- Момичето го измисли. Рече, че го имало в някаква книга, дето чела наскоро. И двамата се съгласихме, че е подходящо за теб. Е, айде, аз ще вървя да си лягам. Сполай ти, момче! Пък, като се прибереш в графството, може да го скриеш някъде, за да не ти присмиват другите благородници. И по някой път да си спомняш... за стария глупак Калахан.
- Аз няма да се върна там – тихо отвърна момъкът. – Искам да остана тук, с вас.
- Наистина ли? – развълнува се побелелия мъж. – Наистина ли ще останеш при нас?
- Да.
- Значи, утре ще се видим, нали – засмя се разбойникът и бащински целуна Седрик по челото. – Лека нощ!
- Лека нощ и на теб!
Калахан тръгна към убежището с прозявка на уста, а Седрик дълго стоя така – трогнат и нажален, стискайки здраво новата придобивка...
- Три нощи не е спал – с разнежена усмивка промълви Еленор.
Той я погледна. Отново бе надянала момчешките си одежди, косата й, прибрана в дълга опашка, беше цялата в шумки и листа... Но кой знае защо, сега му се стори по-чаровна от всеки друг път.
Девойката се надигна да става, ала удари главата си в издадения ръб на вратата и се строполи на земята, изпъшквайки. Торбата, препасана на рамото й, се разтвори, от нея се изсипаха разни неща, включително и една тънка книжка, чиито страници се разкъсаха. Внезапно извилият се вятър грабна разпилените листове и ги понесе в шеметен танц из простора.
- Книгата ми! – извика тя и отчаяно се спусна да ги събира.
Графът се досети коя е и побърза да й помогне, борейки се яростно за всяко парченце от скъпоценния ръкопис. Най-подир, с общи усилия, успяха да ги съберат и херцогинята, хлипайки, започна да ги подрежда.
- Скъсах я, съсипах любимата книга на мама! – повтаряше с насълзени очи.
- Успокой се! – прегърна я младият мъж, поставяйки отново произведението в чантата й – Аз ще ти я поправя. Всичко ще бъде наред.
- Можеш ли? – погледна го обнадеждено.
- Да, не плачи! - и във внезапен порив я придърпа към себе си, впивайки жадно устни в нейните.
Очакваше, че ще издере очите му за подобна волност, че ще започне да се брани, като пленено в капан диво животно...ала не усети никаква съпротива от нейна страна. Някакъв пламък обхвана цялото му тяло, притисна я в обятията си толкова силно, че и да искаше, милейди не можеше да се освободи... Ала тя дори не опита... Вместо това, обгърна шията му с малките си ръце... Седрик се взря изумено в очите й... Същия огън гореше и в тях, примесен с мъничко страх, раменете слабо й трепереха... Еленор наистина беше в пленена, неспособна да го отблъсне, нито с думи, нито с дела... Обхвана го лудост, жадно започна да целува страните и шията й... Обаче земята под тях изведнъж се разтресе и те полетяха към пода, върху им започнаха да падат дървета и керемиди. Прозорците се счупиха и цяла камара натрошени стъкла се изсипаха върху главите им... Седрик изплашено скочи, взе момичето на ръце и залитайки, го изнесе от рушащата се постройка.
Страшна гледка се разкри пред разширените им зеници: Цялата гора се люлееше подобно чудновато море под напора на разбунтуваната земя... Камъни и дървета се спускаха с грохот по възвишението. Той вече не можеше да се задържи на краката си и след няколко крачки рухна уморен до едно дърво.
- Какво ли става с убежището? – разтревожено извика момичето.
Той свирна с рога, за да ги предупреди и с последни сили запълзя към бърлогата. Еленор го последва...
Наистина всички, които спяха в „Палата на Тигъра”, стреснато се събудиха и хукнаха да се спасяват от падащите отломки. Всички, освен Калахан. Като чу сигнала на Седрик, само уморено си рече: „А, момчето е решило да пробва играчката си” – и блажено се отпусна в съня… След като крясъците и виковете навън го събудиха, вече бе твърде късно... Той се спусна към изхода с викове:
- Пазете се! Бягайте! Графе!
Ала една греда бе затиснала вратата на стаята му той и не можеше да излезе навън, колкото и да блъскаше по нея... Чу силен трясък и изведнъж остра болка прониза главата му. Едно счупено стъкло го удари, старецът падна по гръб, а леглото се преобърна и го затисна.
- Пазете се! Пазете момчето! – пошепна тихо, преди да изгуби съзнание...
След малко земетръсът утихна, както си беше дошъл – ненадейно и без предупреждение.
И когато врявата пред леговището се умири, някой забеляза, че Калахан не е сред останалите. Започнаха да го викат и търсят, но той не се появяваше.
- Да не е останал вътре! – рече Кора.
- Вратата не може да се отвори – провикна се Вардар.
Седрик хвърли въжето си, окачи го за една кука и разтревожен се изкатери до счупения прозорец. Промъкна се вътре и като видя безжизненото лице на стареца, извика от ужас. Разбойникът изведнъж отвори помътнелите си очи и радостно се усмихна:
- А, ти си добре!.. Радвам се, че те видях преди...
Младежът се помъчи да повдигне леглото, притиснало вкочаненото тяло, обаче то сякаш се бе сраснало със земята.
- Някой да ми помогне! – извика силно...
Не го чуха сред всеобщата гюрултия... Опита отново, с всички сили... Зачерви се от мъка, изпоти се, простена...Кръвта на приятеля му полепна по издутите му от напрежение вени... Изправи го малко, ала не можеше да го помести наникъде.
- Остави това, остави, не се мъчи! Аз умирам, чувствам го, Гила ме вика... Имаше лице на ангел… Ако имахме син, щеше да бъде...
- Не, няма да умреш! Аз ще ти помогна, ще видиш!
- И да го махнеш, няма вече да се оправя... Старият глупак си отива, Седрик. Не се кахъри!
- Ще се оправиш и още много пъти ще ходим на лов заедно, – каза му нежно - и ще си надуваме ловния рог, за който всеки лигав лорд може да ми завиди – очите му се наляха. - Само повече не казвай, че си глупак! Чу ли? Някой да ми помогне! – кресна отново, почти разплакан.
Зениците на разбойника овлажняха:
- Недей, недей, не се ядосвай сега! Ела, ела по-близо, искам само да погаля лицето ти – той закашля.
Тигъра чу и влетя през прозореца. Помогна на графа и двамата заедно успяха да поместят кревата. Старецът вече едва дишаше. Графът и главатарят го взеха на ръце и се спуснаха с него навън... Сред разбойниците настъпи истински хаос, всички се защураха паникьосани. Само Кора запази спокойствие и започна да разпорежда:
- Тихо! Еленор, знаеш ли как изглежда земното славейче - билката?
- Да.
- Бързо иди да намериш отнякъде - търси към реката! Бруно, запали огън! Мери, изтичай и донеси някакъв съд, в който да кипнем вода!
- Остави момичетата, не ги тормози! Аз няма да се оправя – попъшка той, ала никой не го слушаше, всички хукнаха да изпълняват разпорежданията на жената.
- Седрик, донеси ми някакъв парцал!
За по-бързо, той свали ризата си й и я подаде.
- Така, сега помогнете ми да го вдигна!
Младите мъже се наведоха ниско, прегърнаха ранения през раменете и го изправиха седнал. Кора попи кръвта и му направи компрес. Калахан не им обръщаше внимание, само гледаше Седрик в очите:
- Чуй, момче, трябва да ти кажа нещо... Аз се зарадвах, че ще останеш, но то си беше от чист егоизъм, разбираш ли?.. Този живот не е за теб, върни се при графа! Синовете винаги се противят на бащите си... Така е било от край време... И аз не се разбирах много с моя старец, ама... като умря, осъзнах, че може би той да е бил прав, а аз да грешах в много неща... и че... много съм го обичал, и че... добър или лош, той е единствения баща, който съм имал...
После уморено притвори клепки, скланяйки глава върху гърдите на благородника.
- Събуди се, събуди се! – кресна младежът и започна да силно да разтърсва покосеното тяло.
- Остави го, той няма да се събуди – рече му Тигъра.
- Ето билката – дотърча запъхтяна милейди.
- Вече не да може да я изпие – тъжно промълви Кора, а момичето падна уморено на колене, главата му клюмна като отсечена.
- Не, не, не е умрял, не е... - повтаряше Седрик, сякаш бе полудял, не спираше да се мъчи да го свести, та накрая се наложи Балтимор насила да го изведе настрана.
- Не е умрял, не е умрял – бъбреше трескаво графът и се опитваше да се измъкне от ръцете на приятеля си, ала Тигъра го бе стиснал в стоманена прегръдка и го влачеше към реката.
Най-накрая се усмири и кротко се отпусна.
- Наистина ли умря? – попита отпаднало.
- Да, съжалявам.
Седрик вдигна лице към него и с почуда видя ясните, сини очи на Балтимор, плувнали в сълзи – също, както неговите собствени... Младежът се посвести и наведе глава.
- Съжалявам, че се държах толкова... глупаво – каза засрамен.
- Не бива да те притеснява факта, че имаш сърце – гърлено отвърна другият. - С повечето хора е така. И графовете не би трябвало да правят особено изключение...
Кейт Мидълтън беше принудена да разкрие ...
Дървена табела за врата,вила,къща и др.
условно бих разделил текста на върхове, за мен три
сцената с обичта или любовта на стареца направил рога към Седрик - сцена мила, много добре написана в моментите,когато Калахан не казва всичко и сподадвя в себе си нещо недоизказано, също и простъоватия но от душа езика на разбойника, включването на херцогинята също е усилваща специя/подправка,сцена между мъже и то с обич,каквито сцени са особени и не са лесни било з аписане, а също и по-редки в литературата
сцената със земетръса и смазването на Калахан, тук се предусеща гибелта му или по-трагичния край, отново репликите на възрастния мъж са добре пресечени, недоизказани или напълно изказани фаталистически
сцената с финала и смъртта,както и буквално финала на тази част или този отрязък от текст точно в последните реплики изречения - в няколко случая почти се просълзих или поне ме разучуства, но все пак аз лесно съчвувствам на филми и книги, текстове :)така-че казано на шега не се ласкай много ;) знам че не се ласкаеш впрочем
......
с две думи - подбрала си сериозни и драматични събития - задушевна и призната полубащина и полусиновна да ги наречем обич, предизвестен край и то болезнен в мимолетно бедствие и накрая смъртта и загубата на живия
репликите поне според мен са много добре написани или ти се получило с тази накъсаност превъзходно, моментите са силни и болезнени - аз поне винаги търся такива моменти - силното, красивото, да не кажа сърцераздирателното като противовес на омразното в мен, така ги уравновесявам казано на шега
......
ЕДИНСТВЕНАТА МИ ЗАБЕЛЕЖКА
- ДРУГИ АВТОРИ БИХА НАПРАВИЛИ ОТ ТЕЗИ ТРИ МОМЕНТИ ПОНЕ 3 ГЛАВИ В РОМАН
- СПОРЕД МЕН ТРЯБВА ДА УВЕЛИЧАВАШ ОБЕМА, ДЕТАЙЛИТЕ, ПАК КАЗВАМ ВЪТРЕШНИТЕ МИСЛИ В ТАКИВА МОМЕНТИ ДА ПИШЕШ НА ГЕРОИТЕ - СПИРАЙ С ПРЯКАТА РЕЧЕ И ПРЕМИНАВАЙ В НЯКАВКА "ВЪТРЕШНА РАЗКАЗНОСТ"
- С ДВЕ ДУМИ - ВЕЛИКОЛЕПНО КАТО ИДЕИ И ДОРИ НАПИСАНО - ПРОБЛЕМА Е, ЧЕ ТРЯБВАШЕ ДА Е МНОГО ПОВЕЧЕ :)
ПС
беше предположила, ако сич е4стна, че няам да ми хареса - напротив - МНОГО, МНОГО МИ ХАРЕСА, ЕДИН ОТ СИЛНИТЕ ТИ ТЕКСТОВЕ