Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
09.04 10:08 - Дърво и стомана
Автор: miri479 Категория: Хоби   
Прочетен: 192 Коментари: 4 Гласове:
8

Последна промяна: 19.04 07:44


Предателят

- Нямах представа, че братовчед ти познава магически заклинания – замислено рече Арин...

Тримата вече бяха пленници в кулата на Каролайл, лежаха на пода безпомощно, с вързани ръце и крака. А огромни прилепи с черни крила, летяха около тях в тъмнината, издавайки пронизителен писък...

Лицето на мъжа й застина за миг, той се изправи на колене, загледан в нищото, сякаш го спохождаше неприятно видение от миналото...

- Какво ти е? – херцогинята тревожно се обърна към него.

- Чувал съм този език и преди... – започна накъсано той – Лутер бе малък, страдаше от треска. Отидох без предупреждение в покоите му,... да проверя как е... и я видях да стои до леглото му... Шепнеше нещо... със същия странен говор... А той в просъница отговаряше...

- Коя?

- Попитах я какво прави, – продължи унесено младежът. – а тя се изсмя зловещо... и после светлините угаснаха, притъмня, пронизващ вятър нахлу през прозореца... Камбаните откъм църквата забиха тревожно и някаква сова изпищя в мрака...

- Гарик!

- Когато светлината отново се появи, нея я нямаше, а той лежеше неподвижен... Разтърсих го,.. изобщо не реагира... В един страшен миг дори си помислих, че е умрял - толкова блед и неподвижен изглеждаше... Извиках изплашено и тогава внезапно се изправи, обаче... не беше същото дете.

- Как така?..

- Това не беше неговото лице – то бе разкривено от злоба и гняв, а той ми говореше с омраза,.. пак на онзи език... Гласът му се бе изменил до неузнаваемост... Вцепених се от ужас.

Беше тъй пребледнял, докато говореше, като че отново изживяваше случката.

- Ваша светлост! – сепна го властният глас на Оруел. – Коя беше тази жена?

- Нашата стара прислужница Алтия. Разправяше се тайно, че някога е била от служителките на старата вяра – малко по-спокойно отвърна херцогът. - После, когато другите дойдоха, привлечени от крясъците ни, Лутер се държеше съвсем нормално... И тогава предпочетох да мисля, че е било само сън, но е твърдо ясно и реално, за да е тъй...

- Значи тя се опитвала да му въздейства, докато е бил в безсъзнание - зачуди се графът.- Но защо точно на него?

- Нямам представа. Искате да кажете, че той не е виновен за действията си? – зарадва се Гарик. – Омагьосан е, а не зъл.

- Не е точно така... Заклинанията не могат да ти подействат на човек, ако няма в душата ме кътче, в което да се заселят... Така е станало и с моя син – горчиво отбеляза старецът – не би повярвал на Мерлин, ако дълбоко в себе си... не се е съмнявал в мен.

- А защо сте изпратили Седрик с този потаен друид? – запита Арин, взирайки се в лицето му.

- Защото… - отвърна той, свеждайки гордото си чело – аз съм предател.

- Предател?!?

- Спрямо собствената си страна... Мерлин ми каза, че предстои война, в която много войни ще загинат напразно. Знаех, че твърдоглавия ми син е готов да последва Артур, дори и в смъртта, затова... Магьосникът ми предложи да го отдели от битката и да го предпази от сигурна гибел. Реших, че съм дал достатъчно на Британия... Спасих живота на владетеля, рискувал съм своя собствен на война, изгубих първородния си син и жена си, заради омразата на Моргоуз... Изпратих и втория да се сражава с варварите... Рекох си: стига толкова! Не исках да се простя и с последното скъпо на сърцето ми същество, заради личните проблеми на краля... И се съгласих, макар да не беше честно спрямо народа ми. Предпочетох детето си, пред достойнството... А той мисли, че съм искал да го погубя...

Високото му, умно чело, се сбръчка от мъка. Той отново и отново си припомняше разговора с Мерлин:

„- Артур го разпредели в ръководството на ариегарда, Оруел - бе казал старият кралски съветник - а той сам поиска да застане в челните редици, редом със големи и опитни пълководци. Би се като храбрец, а останалите го следваха с жар. Благодарение на него удържахме атаката.

- Да, знам, бях известен за причината да получи наградите си.

- Похвали ли го поне?

- За какво - че тъй безразсъдно е рискувал да загине под меча на варварите - бе отвърнал студено. - Безумец!”

Вратата се отвори със скърцане и на прага се показа Карна с хладен поглед в изумрудените очи. Похитените я погледнаха с плаха надежда, че ще ги освободи. Ала тя се наведе над Арин и й подаде да пие някаква чаша с бълбукаща течност. Херцогинята извърна глава, но онази грубо я хвана за косите - дръпна я назад, принуждавайки я да изпие отварата.

- Какво правиш, остави я веднага! - кресна Гарик и се задърпа в опит да скъса въжетата.

Майката на Келвин не го слушаше, изливаше напитката в гърлото на съпротивляващата се дама, докато не я застави да погълне цялата. След малко пленницата се отпусна омаломощено и изпадна в дълбок сън...

Злата магьосница я пое на ръце и я изнесе безмълвно от кулата, без да се съобразява с отчаяните викове на съпруга й.

Тръгна надолу по коридора, спусна се по извитите стълби, зави наляво, минавайки покрай пустия салон... Накрая решително се шмугна в спалнята, където с трепетно вълнение я чакаше Лутер.

- Отплатата, която ти обещах - рече кратко, поставяйки зашеметената жена на леглото.

- Наистина ли после няма да помни нищо? – запита трескаво той.

- Да – с тези думи Карна дискретно напусна стаята...

Младежът постоя няколко мига, любувайки се на красотата й... Опитваше се да се пребори със съвестта... Обаче дълго потисканото желание взе връх над скрупулите, той целуна страстно Арин и с нервни пръсти започна да развързва колана на роклята й... Изгуби представа за времето и пространството, без да забелязва шумовете наоколо. Не усети кога домакинът се е завърнал,.. нито притаените гласове на заговорниците пред вратата,.. нито глъчката, разнесла се откъм кулата... Сепна се едва, щом долови болезнените писъци на Утер... Идваха нейде отгоре... Изправи се освестен, загърби тъй мечтаната си награда и полетя в посоката, откъдето се чуваше врявата... Слухът му го отведе в тъмното помещение - при отчаяните затворници.

Пред техните очи в този момент се разиграваше жестока сцена - Келвин бе опрял нож в шията на момчето, наслаждавайки се на реакциите на двамата вързани мъже.

- Спри, остави поне детето! То не ти е виновно... - провикна се Оруел.

- А аз каква вина имах, когато баща ми ме изостави сам сред дивата гора на Вълчи дол.

- Моля те, моля те, - проплака Гарик – имай милост!

- Готов ли си да ми паднеш на колене, горделивецо? - жестоко се усмихна лордът.

- Каквото искаш, само го пощади!

- И защо да го щадя? Нима твоята леля е проявила жалост към мен?

- Не знам за какво говориш, но...

- Всички вие ще си платите!

- Не! - обади се решително четвърти глас в тъмнината. – Остави племенника ми!

Обърнаха се натам, за да видят Лутер на светлината на факлата - със сурово и страшно лице, стиснати юмруци и пламнали като въглен очи.

- Приятелю, ти нали беше на наша страна - погледна го домакинът.

- Обещахте ми, че няма да нараните Гарик.

- Съветвам те друг път да не се доверяваш твърде на обещания, дадени от магьосници - хладно отвърна Келвин.

Изведнъж синът на Артър скочи към него и го удари с меча по китката. Изненадан, лордът изпусна детето, а то падна по гръб на земята.

- Бягай, Утер - прошепна трескаво чичо му, после смело се изправи пред злодея с вдигнат меч.

Вещерът изплашено хвана кълбото си, насочвайки го към него, сетне започна да мълви страховити проклятия на непознатия език, призовавайки левиаторите... Пернатите твари се спуснаха настървено към новия му противник... Лутер се отбраняваше храбро – сечеше глави и крила, пробождаше телата им, но нямаше шанс срещу връхлитащите от всички страни гигантски птици... Една от тях го рани по главата, друга го блъсна в стената, трета издра с нокти гърдите му... Кръвна рукна през дупките на снежнобялата риза... Херцогът падна в несвяст.

- Достатъчно! - извика накрая лордът - Аз ще го довърша.

Орлите се пръснаха, подчинени на призива му. А той тръгна към ранения с нечовешка усмивка.

- Недей, - помоли го насълзени очи Гарик. - той ви помогна!

- Вече свърши своята част, оттук натам няма да ни е необходим. Щом не си иска наградата, няма да я получи!

Малко преди да го прободе, падналият се свести, обърна израненото си лице към своя братовчед и го погледна умолително:

- Съжалявам, приятелю - бяха последните негови думи...

В това време отново се появи Карна, носеше спящата Арин. Остави я на пода при другите, докосна ожуленото място по китката на сина си и разкъсаната кожа зарасна така, сякаш никога не е била срязвана...

- Детето избяга - каза му тя и младият мъж разярено се спусна през отворената врата.

Тя се насочи към тялото на мъртвия.

- Направете му християнско погребение - помоли я Гарик.

- Той трябва да изгори като магьосник, какъвто всъщност си беше - изсъска му злобно, показвайки тайнствената руна, с която бе татуирана неговата и нейната ръка.

- Но той... той... - херцогът не можеше да продължи, задушаван от собствените си ридания.

- Добре де, добре, само млъкни! - тя започна да влачи тялото навън, после прошепна загадъчно - Сега могат да вкарат и другите двама гостуващи. Вече няма кой да ги защити...

- Той умря за доброто - изрече най-после херцогът... Обърна се и видя потъмнелите очи на Оруел, изпълнени със съчувствие.

След малко няколко стражи пристигнаха, водейки новите пленници – Артър и Амбърли, с пребледнели и ужасени лица.

- Гарик, не разбирам какво става, – започна припряно херцогинята – сестра ти изчезна, хората от свитата й ми казаха...

Той не я слушаше. В душата му нахлуха пустота и отчаяние, нито искрица надежда не проблясваше в мрака...

 



Тагове:   фентъзи,   магове,   предател,   руна,


Гласувай:
8
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. germantiger - +
18.04 22:54
Забележката ми ако мога така да се изразя, израза: Какво й правиш, понякога говорим така като деца или неагажиращо и около деца

Финала ми хареса - сцени в които тъмните краски са сгъстени и на пръв поглед няма изход въздействат

освен това са и любопитни как автора ще излезе от тях, ако е решил да излиза

също така края или смъртта на отрицателен и положителен герой са нужни и правят разказките по-сериозни и понякога по-силни вместо салдникави и вингаи безсмъртни
цитирай
2. miri479 - Здравей, Митак,
19.04 08:59
Благодаря, че прочете... Аз имам много повече забележки към себе си... Радвам се` че финалът ти е харесал`.. И да` тук Лутер се явява като противоречив герой - между доброто и злото... Надявам се да не го завърша "захаросано"` ама знам ли какво ще направя:)...
цитирай
3. germantiger - ++
19.04 14:47
впрочем аз НЕ съм против захаросаните финали, бих казал че дори ми харесват в доста книги

при мен идеята е преди това да е имало изпитания, загуби, жертви,саможертви,а накрая може и захар

в един финал със захаросана любов - е няма нищо по-хубаво от това, аз съм романтик дълбоко в себе си
цитирай
4. miri479 - Да, знам,
19.04 16:47
че дълбоко в себе си романтик:)... Обаче проблемът при мен е леко... патологичен:)
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: miri479
Категория: Забавление
Прочетен: 125557
Постинги: 137
Коментари: 519
Гласове: 1821
Календар
«  Май, 2020  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031