Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
27.06 12:11 - Надбягване с времето
Автор: miri479 Категория: Хоби   
Прочетен: 388 Коментари: 14 Гласове:
5

Последна промяна: 28.06 09:54

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg

/разказ/
Седях си пред стария настолен компютър и кротко си пишех домашното по психология, разтворила на бюрото пред мен десетина дебели учебника, когато внезапно влетя приятелят ми Франсоа с такова изражение на лицето, сякаш току що е открил нов физичен закон и започна възбудено:

- Флор, няма да повярваш какво ми се случи току що!

Не се въодушевих особено, той като повечето му разкази за засичане на сигнал от НЛО започваха именно по този начин. Просто му предложих да се успокои, да седне и да изпие чаша вода. Ала той не мирясваше:

- Чуй, седя си неангажиращо в бара на татко, играя на „Виртуални рейнджъри” и пийвам бира...

„Стандартната ситуация, при която се раждат небивалиците му” – заключих аз обективно, но продължих да имитирам необходимия интерес.

- И изневиделица, сякаш от нищото, на пода изпада бележка – подлъжи задъхано, нагълтвайки на екс предложената му чаша вода. – Не знам кой я писал и това не е моя почерк, но съдържанието й е твърдe зловещо, за да го пренебрегна. Познаваш ли някоя си Наринджи Накамура? – гледаше ме с леко обезумели очи.

- Разбирам – кимнах с добродушна ирония. – И къде е бележката?

Ала за моя изненада, той наистина извади ръчно написана бележка и когато се загледах в нея, още при първия бегъл поглед установих три неща: 1 – колкото и да се е старал, Франсоа не би могъл да промени почерка си дотолкова. 2 – авторът, който и да е той, пише доста грозно и вероятно е мъж. 3 – докато я е драскал, този човек очевидно е бързал или е бил под изключително напрежение (най-вероятно и двете). А когато се запознах със съдържанието й, вече бях напълно убедена, че дори фантазьорския мозък на приятеля ми, не би могъл да роди сам подобна нелепа шега... И – да, беше прав, съдържанието й бе твърде зловещо, за да го пренебрегнем. За нещастие, нямах информация за никаква Наринджи Накамура да живее в нашето скромно малко градче в провинцията на Франция. Но ако имаше човек, който да е наясно със всички клюки в околността, то това бе „вездесъщата” леля Мари.

- Лельо, лельо – изтичах пъргаво в стаята й, – да си чувала за някоя си Наринджи Накамура?

- О, да, разбира се – поклати глава с чувство на превъзходство, – не сте ли разбрали? Тя ще летува тук, в къщата на богатия англичанин.

- Какво? – изтръпнах аз.

Сега вече информацията от листчето започваше отвратително да се връзва.

- Да, как не знаеш? – зачуди се тя. – Момичето е гадже на племенника му...

И така започна всичко!... Или пък приключи. Вече се обърках в тази каша във времевия континуум (Ех, че професионално се изразих!)...

Една година по-късно

Когато леля ми съобщи новината, я приех за чудесна възможност – щях да се помотая малко в красивата къща мистър Чарлз (ексцентричния, богат англичанин), която в моите очи си беше направо палат, да се грижа за домакинството и да си докарам някой друг допълнителен доход по време на лятната ваканция между семестрите. Какво по-хубаво от това? Добре, че милата леля Мари се познаваше с една от старите му домашни помощници... Но имаше уловка. Винаги има уловка! Усетих го още първата вечер, прекарана в салона на новия си работодател. Този салон, както и изобщо цялото му имение, въпреки скъпите картини и статуетките от източен порцелан, пазеше някакво тежка и потискаща атмосфера от времето на „Брулени хълмове”.

В залата за вечеря бе полутъмно и нито огънят в камината, нито многобройните свещи можеха да разпръснат студенината, пролазила там от... може би векове. Това усещане се подсилваше от мълчанието и безразличието на двамата единствени участници в този като че задължителен ритуал.

Тогава за първи път видях тайнственият племенник на домакина, за когото всички шушукаха, но той самият не се бе мяркал никъде из градчето ни. По данни от разговорливата им готвачка, младежът бе пристигнал преди два дни от Америка, където изучавал астрономия и приложна физика в Калифорнийския технически институт... Но откакто се настанил, прекарвал повечето време в стаята си, напълно незаинтересован от нищо наоколо.

Мистър Хенри имаше леко чупливи коси с цвят абанос, спускащи се малко под брадичката, те контрастираха рязко на бледите му страни, с изключително деликатно изваяни скули, които изглеждаха призрачно нереални на бледата светлина от свещите. Тъмносините му очи бяха изумително пронизващи, сякаш огрени от някакъв вътрешен пламък, но тяхната особена съсредоточеност... малко ме плашеше. Като цяло, бих казала, че осанката му сияеше от някакво мрачно и тайнствено очарование, привличащо и едновременно с това будещо безпокойство. Той се хранеше спокойно и много изискано, както подобава на истински англичанин от благородническо потекло. Не каза нито една дума, извън необходимите за етикета любезности, не прояви никакво внимание или емоция към храната, само отвреме-навреме погледът му странно се впиваше в чичо му и веждите му едва доловимо се сключваха. Другият също се взираше в него с блага усмивка, тогава от зениците на момъка започваха да прехвърчат искри. В такива моменти ми се струваше, че между двамата сътрапезници протича някакъв негласен диалог, неразбираем за всички останали. (Наистина имаше нещо объркващо в привидно перфектните им взаимоотношения). Когато понечих да налея второ питие племенника, той ме спря с характерната хладна любезност и дежурна усмивка на устните. Едва тогава забелязах двата по-дълги кучешки зъба, стърчащи несъразмерно над другите и придаващи особен чар на това иначе тъй пропорционално лице. Ала за малко да изпусна чашата си, защото обстановката възбуждаше моето и без друго развинтено въображение и за миг се почудих: в имението на Хийдклив ли съм попаднала, или в замъка на граф на Дракула. Разбира се, това бе само за част от секундата, после отново се намерих в напълно обикваната, просторна и хладна зала, сред двама студено изискани джентълмени.

Скоро имах възможността да се убедя, че не всичко наред в „перфектния дом”. След вечеря, мистър Чарлз ме извика на поверителен разговор, на „четири очи” и аз разбрах, че в избора му да ме извика в дома си, всъщност няма нищо случайно...

Внимателно, с много заобикалки и недомлъвки, каквито не бях свикнала да разгадавам, той ми обясни, че младият му сродник имал проблеми с общуването (не че не го бях забелязала). Обаче като чух, че е прекарал последната година в психиатричната клиника „Кроус пей” започнах леко да се притеснявам. Проблемът се получил, вследствие нещастния инцидент със приятелката му Наринджи Накамура (защо това име ми звучеше странно познато, а не можех да си спомня откъде?), която преди година паднала от скала по време на излет из тукашните околности... А след два дни била годишнината от загубата й и това правело младежа още по-потиснат...

Та, с две думи се оказа, че не ме е наел заради готварските ми способности, или заради познанствата на леля Мари, а поради факта, че уча психология и съм една от отличничките на випуска си. Т.е., надяваше се да наблюдавам племенника му, без той да се усъмни и евентуално някак да се опитам да му помогна, да излезе „от черупката си”. Решил, че това ще бъде по-лесно за момиче на неговата възраст, отколкото за някой възрастен психоаналитик, задаващ въпроси. Добра идея, ама не трябваше ли да ме запознаят с нея, преди да постъпя на работа?... Вярно, заплатата бе добра, но все пак... Като видя изплашеното ми изражение, господин Чарлз побърза да ме успокои:

- Не се притеснявай, племенникът ми е напълно излекуван – увери ме внимателно той, – просто още му е трудно да се освободи от депресията и потискащите мисли. Освен това, никога не е проявявал агресия и желание да нарани някого. Искам просто,... как да ти кажа, ако успееш да го убедиш да излезе с връстници например, с твои приятели, да речем...

- Добре, ще опитам – отсякох след кратичко колебание.

Задачата бе стряскаща и внезапна, но имаше някакво професионално предизвикателство в нея. Пък за мое нещастие, аз съм по предизвикателствата.

- Чудесно – кимна англичанинът, с характерната блага усмивка на устните, – бих могъл да помисля върху увеличаване на седмичната ти надница – допълни многозначително.

- Ще се договорим – отвърнах разсеяно и тръгнах замислено към стаята на младежа, под предлог, че му нося чисти чаршафи (това ми хрумна на прима виста)...

Хенри седеше пред скъпия си лаптоп, с гръб към вратата и не чу тихото ми почукване. Когато отворих вратата, той се обърна с изражение на дете, хванато да върши беля и забелязах как изображението на монитора светкавично се смени – както си бе в пощата и изпращаше имейл до някого, изведнъж превключи на гугъла. (За жалост, съм и изключително наблюдателна.)

- Простете – започнах смирено, – почуках, но не ме чухте. Исках да Ви донеса чисти чаршафи.

- Но те се сменени тази сутрин – зачуди се той.

- А-а, икономката настояваше. Знаете, че маниачка на тема хигиена – усмихнах се извинително.

- Добре – кимна и зачатка пъргаво по клавишите.

- По някакъв проект ли работите? – запитах невинно, докато раздигах завивките му, които изглеждаха недокоснати.

- Да, търся информация за една земеподобна планета в близка галактика – отвърна небрежно, а левият му клепач леко потрепна.

„Да бе – захилих се в ума си, – студент по астрономия, търсещ информация в гугъла. Ама че смешка! Чичото май е прав. Фактът, че ме мисли за пълна идиотка, може да ми бъде от полза.”

- Колко интересно – опитах да не звуча лицемерно, но май не ми се отдаде.

Той ме изгледа подозрително иззад лаптопа си и не сметна за нужно да добави нещо по темата.

- Извинете нахалството ми, сър – хванах отново мазния тон, – но съм толкова разсеяна, че забравих да си взема компютъра, джиесемът ми е стар модел и не е свързан към интернет, а очаквам важно писмо – запристъпях срамежливо от крак на крак, в стил прислужница от времето на кралица Виктория.

- Искаш да ти го отстъпя за малко ли? – поинтересува се с безразличие, посочвайки скъпата си „играчка”.

- Бих Ви била изключително благодарна. После веднага ще Ви оставя да си работите.

- Добре – махна небрежно с ръка и ми отстъпи мястото пред екрана.

Естествено, би било глупаво да си мисля, че вече не е затворил имейла си, но... Докато сядах зад бюрото му, чудейки се какво точно да предприема и тъкмо посегнах нерешително към клавиатурата, внезапно, без дори да съм го докоснала, лаптопът се разтресе като от невидима сила и... падна на земята, избухвайки в пламъци... Скочих ужасена от стола, истерично крещейки:

- Аз ли го направих, аз ли? Не знам как стана, сър. Съжалявам.

Той спокойно взе пожарогасителя, потушавайки последиците от моята непохватност и заяви, без сянка на гняв:

- Няма нищо. И без това беше започнал да остарява. Ще си поръчам нов от Париж. За колко време идват доставките до тук?

- Около два дни.

- Два дни! – сега вече наистина изглеждаше ужасен.

Сграбчи трескаво телефона си и започна да набира с бясна скорост, после отчаяно се хвана за главата и произнесе думи, напълно неуместни за английски джентълмен с благороднически произход:

- Мамка му, спрели са ми сигнала!
- Кой?

Той явно не намираше за необходимо да отговаря на тъпите ми въпроси.

- А има ли наоколо интернет кафене? – запита с плаха надежда.

- Да, моят приятел Франсоа и баща му държат едно барче в центъра... Ако искате, утре ще Ви заведа там.

- Добре – отдъхна успокоено (явно бе пристрастен към глобалната мрежа). – А знаеш ли, дали там компютрите са с постоянен IP-адрес?

Неразбиращият ми поглед явно му е дал да разбере, колко съм невежа по темата.

- Няма значение. Може ли да е рано сутринта? – изстреля бързо следващия си въпрос.

- Когато кажете – съгласих се раболепно. – Сега ще почистя това – хванах жалките остатъци от компютъра му и се запътих към външната кофа за смет.

Да ги бях хвърлила там! Още същата вечер трябваше да си взема багажа и да изчезна от тази призрачна къща... Ама не! Чували ли сте израза: „Любопитството уби котката”? Е, точно това стана и с мен...

Докато вървях към осветения от романтични старовремски фенери двор на имението, се замислих с чувство за самоирония, че ако не с професионалните си умения, то поне с несръчността си, все пак ще успея да изкарам Хенри от къщата. Чичо му би трябвало да бъде доволен от постижението ми. Но, за зла беда, още една „гениална” мисъл просветна в този миг във съзнанието ми, подобно експлозия, предизвикана от късо съединение: Вместо да изхвърлям лаптопа, не можех ли да го занеса на Франсоа и да се опитаме да го поправим, за да видим последните използвани файлове?... Ако някой имаше способността да направи това, то това беше само моят шантав приятел. Измиселно-сторено! Скрих го в стаята на прислугата и отидох при мистър Чарлз, с молба да ме освободи през нощта... Започнах с това, че на другия ден ще водя племенника му на бар, пропускайки факта, че е само заради интернета.

- Чудесно! – зарадва се той. – Мисля, че не сбърках, като избрах теб...

После странно се загледа в светналото ми от гордост лице:

- Не сме ли се виждали някъде и преди? – попита внезапно.

- Не, сър, за първи път се срещнахме, когато Ви донесох препоръки за работа.

- Аха, може би бъркам – потърка челото си.

- Сър, може ли да ме освободите за тази вечер. Утре рано сутринта ще дойда да взема господин Хенри.

- Разбира се, разбира се – отвърна разсеяно, без да подозира, че това ще се окаже грешка със съдбоносни последици...

Два часа по-късно

- Мамка му! – говореше възбудено Франсоа, свързвайки някакви жички. – Това е съвсем нов модел, невероятен е.

- Ще можеш ли да го поправиш? – попитах нетърпеливо.

- Разбира се, може ли после да остане за мен? Този лаптоп е последната дума на техниката.

- А племенникът на шефа излъга, че бил остарял. Не разбирам – споделих му смутено, – честно ти казвам, дори не бях го докоснала, когато падна... А той не изглеждаше вбесен от постъпката ми. Не ти ли се струва странно?

- Е, какво толкова, въшлив е с пари. Дреме му за няколко хилядарки – отвърна небрежно. – Готово.

- Оправи ли го?

- Проблемът беше съвсем незначителен.

- Можеш ли да отвориш последните използвани файлове. Сигурна съм, че изпрати имейл с прикачен файл, със заглавие „Zapoved 23”, който се опита да скрие от мен... Или пък реши, че чичо му влиза, не знам.

- Ще ми оставиш ли лаптопа?

- Да, добре. О – плеснах се по челото виновно, – това не е ли кражба, Франс?

- Стига де, за тях парите са нищо!

Така философски приглуши закъснелите ми морални угризения, а аз се опитах да си внуша, че го правя заради професионалния си успех и надеждата да помогна на Хенри, но истината беше... „Любопитството уби котката.” А понякога съм се питала, дали пък това любопитство към младия англичанин не се дължеше на... изумително красивите му очи.

- Така, ето ти го файлчето!

- Това ли е? – зачетох съсредоточено и... нещо особено не видях в този текст... Дрънканици за някакъв проект на име „ Наринджи” от 1993-та за създаване на нова система за комуникации и опасностите, които могат да предизвикат хакерите при нейното осъществяване... Дрън-дрън... Приятелят ми обаче изглеждаше заинтригуван (може би, защото се споменаваха хакери като него).

- Какво, ядосан си, че има комуникационна система, не краквана от теб ли? – попитах разочаровано.

- Това е код – заяви убедено, – думите са разбъркани по определена система и ако ги подредим правилно... Ще ми направиш ли кафе? – попита напълно некавалерски.

Махнах отегчено с ръка. Пропуснах ли да ви спомена, че освен всичко друго, беше и върл привърженик на теорията на конспирацията, поради която имаше в бюрото си няколко системи за разкодиране на шпионски послания и... точно сега трескаво ги извади....

- Защо мислиш така? – попитах, колкото да кажа нещо, докато се заемах с кафе машината. Направих и за двама ни, защото вече бе полунощ.

- Първо, защото не може да има система, с която да не съм запознат, ако ще и да е от 83-та.

Не приех това като особено разумен аргумент.

- Освен това, тук пише пълни безсмислици – завърши той компетентно. – Техническите понятия са употребени съвсем неуместно... Бинго! – извика внезапно. – Ето, сглобих първото изречение. Виж, всичко се връзва, програмата не се казва „ Наринджи”, а „Едмонт” и не е за комуникационна система, а за... но... Боже! – хвана се за главата.

- Какво? – изтичах пред монитора, заразена от лудоватите му приумици.

След размяната, се беше получило следното: „Програма „Едмонт” се превръща в заплаха, трябва да бъде прекратена, лицето Наринджи Накамура незабавно да бъде отстранено...”

Седях като закована пред малкия синкав екран и усетих, че ръцете ми се разтрепериха.

- А в-второто изречение? – заекнах объркано.

- Ще ми трябва малко повечко време. То е писано по-късно и е използвана друга система... Всичко е за заблуда.

- Но, това момиче е бившето гадже на Хенри. Знаеш ли, че е загинала тук, при инцидент миналата година?

- Тогава защо градчето ни не се е пълнило с полицаи и репортери? Защо дори леля ти Мари не знае нищо за случая?

- Нямам представа – прошепнах безпомощно.

- Кафето! – напомни ми той.

Уханната кафеникава течност вече се диплеше бавно по плота. Изтичах натам, а когато се върнах, той вече бе отворил търсачката и ровичкаше за информация по проекта „Едмонт”... Имаше само един резултат – от блога на оня откачен параноик Кайл Макловски, дето вечно тръбеше за разни тайни експерименти на военните, укрити данни за НЛО и други подобни нелепици... Дори Франс бе разочарован от този факт.

- Отвори го! – рекох внезапно и сама не повярвах, че съм го казала.

- Наистина ли мислиш, че...

- Да, отвори го! – повторих решително, отпивайки от ободрителната напитка.

Според шантавия блогър, ставаше въпрос за секретен експеримент, стартиран преди двайсет и една години, в който били включени десет деца от различни краища на света, с позволение на родителите или настойниците им. И който имал за цел чрез специални опити и манипулации по време на обучението им, да отключи в тях заключени в човешкия мозък възможности като левитация, телекенеза, телепатия, пиротия и други подобни...

- Това е откачено! – заяви приятелят ми, затваряйки нервно страницата. – Твърде откачено, даже като за него.

Ала аз застинах с чаша в ръка, припомняйки си странния начин, по който Хенри наблюдаваше чичо си,... после и мен, когато си казах, че ако ме мисли за идиотка, това ще ми бъде от полза... И за това как лаптопа се заклати и падна, преди да съм го докоснала... А накрая през ума ми смътно премина мисълта, че младежът би трябвало да е на около двайсет и една в момента... Тогава усетих, че ме обхваща някаква параноя...

По същото време, барманът се натъкна на друга стряскаща информация – това бе последното изпратено в интернет пространството послание от Маккловски, преди да... бъде открит мъртъв в дома си, вследствие на инцидент в банята му.

- Как ще се убиеш в банята си? – поинтересува се събеседникът ми.

- Подхлъзнал се на плочка и ударил сериозно главата си – четях бързо през рамото му.

- Не ти ли се струва нелепо!

- Д-да – съгласих се несигурно.

- Жули, трябва да се махнеш веднага от тази къща! – рече тревожно и ме загледа изплашено. – Колкото и пари да ти дават, не мисля, че си струва усилията. Кажи на мистър Чарлз, че прекратяваш договора си и не искаш никакви обезщетения! Махни се веднага от там!

Да бях го послушала!...

На другата сутрин

Когато се върнах в имението, завирих работодателя ми да разговаря в градината с някакъв суховат младеж в спортен костюм – и двамата изглеждаха притеснени.

- Това е невъзможно, сър! – говореше трескаво гостът. – Сложихме поне петнайсет от най-сигурните пароли.

- Племенникът ми е... – започна гневно, но ме видя и отново придоби добродушното си изражение. – Здравей, мила, боя се, че днес Хенри няма да може да излезе.

- Защо? – запитах сащисано.

- Всъщност, боя се, че ще трябва да прекратим твоя ангажимент.

- Но...

- Не се безпокой, ще получиш обещаното възнаграждение, но вече няма да има нужда от услугите ти. Благодаря, много съм доволен от теб, обаче той... ще заминава...

- Къде? – запитах глупаво.

В очите на стария мъж пламна някаква едва доловима неприязън към мен.

- Може ли да си взема багажа? – схванах намека в погледа му.

- Да...

Ала вместо към стаята на прислугата, аз се упътих към покоите на младежа. Не знаех защо, може би ми се искаше още веднъж да го видя. Може би ми се струваше, че му дължа някакво извинение за това грубо нахлуване в личното му пространство, или... нямам представа...

Този път бе застанал с лице към вратата, а страните му изглеждаха толкова бледи, изражението – сериозно и съсредоточено, сякаш изчисляваше нещо наум. За миг изпитах усещането, че съм застана пред робот.

- Мистър Хенри, разбрах, че заминавате някъде – започнах тихо и очите ми внезапно се насълзиха.

Той изведнъж изкрещя и се хвана за главата, като че изпитваше силна физическа болка, от ноздрите му потече кръв и се строполи в безсъзнание на земята.

- Мистър Хенри, мистър Хенри! – затичах изплашена към него и треперейки цялата, се опитах да го свестя.

В този момент дочух странен, пронизителен звук някъде откъм джоба на ризата му... Извадих оттам мъничък телефон и по инерция вдигнах, но преди да съм успяла да обясня ситуацията, някаква жена от другата страна трескаво занарежда:

- Хенри, веднага изключи този телефон и напусни къщата! Трябва да бягаш! Не използвай мобилни, лаптопи и нищо, по което биха могли да те проследят! Разкодирах второто нареждане, изпратено до чичо ти. Гласи: „Лицето Хенри Оуен също започва да се превръща в заплаха – не е спрял да разследва причините за смъртта на приятелката си. Погрижете се незабавно”... Въпреки, че си го хакнал от компютъра му, тази сутрин трябва да я е получил отново.

Изпуснах джиесема от ужас и едва сега си дадох сметка, че младежът явно по някаква причина се притесняваше да използва компютъра на чичо си – иначе защо ще търси интернет кафе, когато в съседната стая има лаптоп?

В този момент вратата се отвори и влезе същия онзи младеж, дето разговаряше с мистър Чарлз. Усмихна се малко сковано и ме попита какво правя там, но тъй като съм наблюдателна, усетих че крие нещо зад блейзера си.

- Чух шум в стаята на господина и реших да проверя какво става – рекох изплашено. – Оказа се, че е припаднал.

- Добре, спокойно, аз ще се погрижа, медицинско лице съм – посочи ми многозначително към вратата.

Аз се изправих с отмалели крака, но докато минавах покрай него, най-безотговорно хванах една тежка статуетка и го фраснах по главата с нея... Веднага разбрах, че не съм сбъркала, изпод ръкава му изпадна инжекция и като я разгледах, имах основания да смятам, че ако не бях се намесила... скоро щяхме да прочетем трагичната новина за „починалия от свръхдоза Хенри Оуен, наскоро излязъл от психиатрията.”

Събудих го бързо с няколко шамара и трескаво му съобщих какво ми е казала тайнствената му събеседница по телефона... В същото време, чухме гневните викове на Чарлз по коридора.

- Хенри, Хенри, какво правиш?

Още преди да се е отрезвил от шока, той изключи хвърления на земята телефон и го прибра в джоба си, за да го изхвърли на безопасно място по-късно. Изтича към прозореца, ала внезапно се извърна стреснат към мен и заяви тихо:

- Боже, каква каша забърках! Не искам и ти да пострадаш заради всичко това.

Изведнъж ме загледа съсредоточено и аз усетих как вървя към прозореца, против волята си... После ме помете някакъв ураган и скочих от пет метра височина, без да съм наясно какво правя, или да мога да контролирам действията си. Не знам как стана, но точно преди да се метна на плочките и да се потроша, силата на гравитацията отслабна и се приземих меко. А след миг видях племенникът на бившия ми вече работодател да прави същото, „кацвайки” елегантно до мен... В този миг аристократичните му страни бяха изцапани с кал, но почувствах нова и силна симпатия спрямо него.

- Какво? – започнах невярващо, но нямаше време за обяснения.

Той ме хвана за ръката и ме помъкна към гаража. Гласът на чичото вече кънтеше из цялата къща, като зловещ писък на гарга. Хенри ме блъсна в колата, миг преди лицето на неговия роднина да се покаже в рамката на прозореца, после подкара с бясна скорост по един неасфалтиран път през гората, въпреки настойчивите протести на JPS-а. Водачът на возилото само го изгледа яростно и гневът му като че се материализира, превръщайки устройството в купчина тенекии и жички... Някъде към средата на гората, той спря рязко, хвърли телефона на няколко метра, взривявайки го и ми каза:

- Мисля, че чичо не те видя, не е разбрал, че си ми помогнала да се измъкна. Така че можеш спокойно да се прибереш в къщи и... да си му поискаш заплатата, която ти дължи.

- Но ти какво ще правиш? – попитах тревожно.

- Вярвай ми, щях да съм много щастлив, ако знаех – усмихна се добродушно. – Защо го направи? – взря се зачудено в мен. – Не те ли бяха наели да ме следиш?

- Не – отвърнах тъжно и набързо му обясних условията на договорката ни с Чарлз.

- Какво ти каза? Че съм луд ли?

- Не, че си изпаднал в депресия и...

Той се замисли.

- Не можем да останем тук – каза след малко. – Благодаря ти за помощта, спаси ми живота. Иска ми се да можех да ти се отплатя по някакъв начин, но... се опасявам, че никога повече не ще се видим. Прибирай се!

После някак нежно погали лицето ми, решително отвори вратата и хукна без посока по една стръмна козя пътека... Стоях известно време като зашеметена на пътя. А после внезапно се втурнах след него... Небето бе непривично сиво и негостоприемно – наближаваше буря. Мощен грохот разтърси живописната долина, а над нас се изсипаха едри капки дъжд, като сълзи... Скоро дочухме и страховития грохот на друга кола.

- Какво правиш тук? – извика стреснато Хенри. – Не разбираш ли, че ме преследват да ме убият? – и рязко ме блъсна в един гъсталак, където изчакахме преследвачите ни да се изгубят зад тънките, извиващи подобно водорасли храсталаци.

- Къде ще отидеш сам? – проплаках безпомощно.

- Защо ти пука?

- Не знам – признах вяло. – Може би, защото можеше да ме оставиш в къщата на гнева на чичо си, или може би... защото смятам, че ти си прав, а те се лошите. Няма значение, ще те скрия някъде за тази нощ – предложих необмислено, без дори да съм питала Франсоа. – После един приятел ще намери начин да ти помогне, за да напуснеш страната незабелязано.

- Но аз трябва да остана тук до утре вечерта.

- Луд ли си?

- Да, нали ти съобщиха за престоя ми в психиатрията.

- Тръгвай! – дръпнах го грубо, така че дори той се изненада и го помъкнах към мазето на барчето...

Същата нощ

Яростната стихия на бурята се изливаше като океан и плющеше по прозорците с плътно прибрани завеси. След като ме нахока едно хубаво за глупостта ми, Франс се поуспокои и започна нервно да обикаля около плота.

- Добре, обясни ми защо трябва да оставаш до утре вечерта! – обърна се към младия англичанин.

- Имам работа, която трябва да свърша.

- Ще ме осветлиш ли, след като рискувам задника си заради теб?

- Не мога.

- Защо?

- Престани да го притискаш? – намесих се аз покровителствено, макар да бях любопитна.

- Не, искам да знам, защо след като мога да му уредя хеликоптер за тази сутрин, трябва да остава още един ден.

- Окей, няма да оставам тук през деня – сви рамене Хенри.

- Как? Целия град гъмжи от разни странни автомобили, не от местните... А два частни въртолета летят от сутринта, претърсвайки местността и... ми проглушиха ушите.

- Хубаво, благодаря за гостоприемството, хора. Ще ви спомена в мемоарите си – изправи се решително събеседникът му.

- Не – скочих, хващайки го изплашено за ревера.

- Не ми се прави на духовит! Стой, като съм ти казал! – изнерви се собственикът на бара. – Оставаш за тази нощ и точка. Ще ти донеса чаршафи. Знам, че не е лукса, с какъвто си свикнал, но...

- Благодаря, обаче аз не мисля да спя. Може ли малко коняк?

- А, сега пък ще опустошава и барчето ми – възмути се искрено другият, но аз усещах , че дълбоко в себе си харесва новия ни познат.

- Хайде, ще ти ги платя през анонимна банкова сметка, ако... оживея евентуално. Пък ако не, прихвани го от продажбата на лаптопа ми – погледна многозначително увития в покривка компютър в дъното.

- Много си хитър – измуча недоволно и му наля. – Е? – попита отново.

- Какво „е”?

- Ще говориш ли? Не сме агенти на ЦРУ...

След една чашка чуждоземецът се предаде и тикна пред носовете ни някакви копирани разпечатки, очевидно направени от стара тетрадка.

- Знаете ли какво е това? – поинтересува се делово.

- Не – отвърнахме в един глас, ала той се вгледа подозрително в приятеля ми и го попита отново. – Ти сигурен ли си, че не знаеш?

- Ама...

- Франс, той е телепат – заявих аз убедено.

- Мамка му! – разшириха се очите на приятеля ми. – Ти си от проекта „Едмонт”?

- Млъкни! – изсъска му Хенри. – Последният, дето говори за него, случайно се „самоуби” в банята си.

- Знам, представи си! И ние сме чували за интернет.

- Ето защо, ще те помоля да не споменаваш повече за това, с оглед на твоята безопасност. И така, знаеш, че това е проект за времеви портал – посочи разпечатките.

- Моля? – изненадах се на свой ред аз, докато за гениалният ми сънародник като че нямаше тайни в съвременната научна фантастика (затова си го обичам).

- Измислен е от баща ми – обясни англичанинът, – нямате представа какво ми костваше да го намеря. Чичо го криеше от мен.

- Може да върне времето с една година назад – отбеляза другият, сякаш четеше по книга.

- Именно, но само за един час и трябва да се намирам на близко място в пространството, за да се върна там, където съм бил преди точно година. Освен това аз... го конструирах – призна „скромно”.

- Какво? Ти шегуваш ли се?

- Докато бях в лудницата, заедно с колежката ми Акира Асуба.

- Да позная ли – някое от другите „деца-чудо”? – поинтересува се моят приятел.

- Брей, много си вещ по въпроса.

- Чета доста.

- Предимно от Уикипедия – подхвърлих аз шеговито.

- Няма значение.

- Добре, и какво сега?

- Те не разбират – въздъхна тъжно Хенри. – Аз не разследвам смъртта на Наринджи, за да накажа убийците й, въпреки, че би ми се искало. Разследвам я, за да се върна една година назад и да променя миналото, като предотвратя инцидента.

Тук вече сериозно започнах да се притеснявам за психическото му състояние.

- Но конструирах твърде късно портала, за да я предпазя по някакъв начин, защото по това време преди година, тя беше в някакво засекретено жилище, заедно със свои колеги, да тестват неизвестен за мен експеримент и всякаква комуникация с тях беше прекъсната. Единственият ми шанс е утре вечер, т.е. – на 23 миналата година.

- И как ще стане това? – запита заинтригуван французинът.

- Тя пристига в имението на чичо на 23-ти в 18 часа, а аз два часа след нея. Бяхме планирали да правим екскурзионно летуване и да гледаме с телескоп метеоритния дъжд, но непосредствено след пристигането ми двамата се скарахме и тя замина сама.

- За какво? – попитах тъпо, сякаш имаше някакво значение.

- За това,... което тя твърдеше от няколко месеца насам, а аз отказвах да й повярвам... Просто не исках да приема, че съм следствие на някакъв скапан експеримент... Предпочитах да вярвам, че съм си нормален човек, който само трябва да крие някои свои особени...

- Дарби – помогнах му тихо.

- Да, благодаря. Може ли още една чаша?... А тя се инатеше, че сме били дело на проекта „Едмонт”, че чичо ми и е замесен с тайна организация, занимаваща се финансиране и реализация на експерименти, официално заклеймени като опасни... и постоянно се опитваше да разгласи тези факти... Тя подаде информацията на блогъра, каза му и други неща, дето не трябваше...

- Откъде се е добрала до тези факти, щом и вие с Аруба явно не сте имали представа за тях?

Той се замисли.

- Знаете ли, защо тя се превърна в заплаха? – запита след малко. – Защото вместо да стане учен, както бяха предвидили нашите... обучители, Нари изведнъж реши да се занимава с политика... Направи го от чист идеализъм, а това, в съчетание със способностите на телепат, е доста опасно нещо в онези среди... И тя не искаше да мълчи, нито пък да заравя главата си в пясъка като нас, примирили се със съдбата на изследователи (на мен лично си ми харесваше). Но моето момиче искаше да поправи света – усмихна се разнежено и печално.

- Мисия невъзможна – отбеляза вещо приятелят ми.

- Ето затова искам да се върна, разбирате ли? Мисля, че ще успея да я убедя да не предприема този поход, насила ще я кача на влака, ако се налага. Разполагам с един час да предотвратя катастрофата... А чичо имаше информацията за излета ни и точното място, откъдето може да се наблюдава явлението. Неговите хора са я чакали там. Сега, след като го знам, ще я върна.

- Чакай малко – вдигна ръка събеседникът му, – значи чичо ти преди година не е знаел това, което знае сега?

- Разбира се.

- А тогава ти как ще го знаеш, умнико? Нали ще се държиш по същия идиотски начин, пак ще се скарате и тя пак ще замине сама.

- Много просто, написал съм си бележка – обясни Хенри. – Няма да си пращам имейл, защото тогава бях твърде разсеян и често не проверявах пощата си по цяла седмица. Но много добре помня сцената на скандала – как започнах да вадя от джобовете си разпечатките на новия ни проект в института, опитвайки се да й докажа, че съм нормален и че това, което правим има значение. Четях ги с настървение, но сега, вместо карта на Алфа Кентавър, ще прочета нещо друго и... веднага ще я изведа от имението... Аруба има един час да уреди плана за бягство и защитеното жилище, в което ще се укрием после ние тримата... нежелани мутанти – завърши печално.

- Сипи и на мен – примолих се аз, – че вече напълно започнах да се обърквам от тази темпорална мешания.

- Ама вие да ме разорите ли сте решили? – укори ни бармана, обаче сипа и за мен, и за себе си.

- И за нас ли времето ще се върне с една година назад? – поинтересувах се тихо.

- Да, за всички, но само за един час.

- Добре де, а ако се върнеш сега?

- Ще се разминем по влаковете.

- Ясно. А няма ли да предизвикате темпорален парадокс, или както там... се нарича?

- Не виждам причина да става така. Просто ще спасим един човешки живот, всъщност два, защото доколкото знам, се е обадила на блогъра малко преди смъртта си и... После всички ще забравят за това.

- И няма причина да повтори след една година?

- Не, няма, защото аз вече ще знам, че не бива да се връщам в имението.

- Тоест, ние ще забравим, че сме те познавали и ти ще забравиш за нас? – попитах го тъжно.

- Повярвай ми, така е по-добре за всички ви!

Франсоа замислено чоплеше носа си, но изведнъж тропна решително по масата и заяви героично:

- Ще ти помогна с каквото мога, пич!

После изпи чашата си на екс и се изтегна в завивките, които уж бяха предназначени за госта му.

- Не сте мутанти – прошепнах аз тихо и докоснах ръката на навия си познайник.

- Така се чувствам, откакто разбрах, че съм плод на експеримент – сподели той. – Беше различно, докато го мислех за природна дарба. Смятах, че просто съм малко по-особен, но тъй като имаше и други като мен, не го приемах твърде драматично. И с Аруба е по същия начин – напълно се отчая и спря да се занимава с науката, откакто разбра, че думите на Наринджи са истина... Само идеята да спасим Накамура ни крепеше през тази година.

- Защо? Каква е разликата, дали е природна дарба, или е подпомогнато от науката?

- Нямам представа, може би... защото показва, че родителите ни не са ни обичали толкова, колкото същата тази наука. Пожертвали са ни, за да проверят какво ще стане с нас, без да са сигурни в резултата, без да им пука, че...

Изглеждаше тъжен и уморен, заприлича ми на изгубено малко дете, наливащо се с коняк и ми стана много мъчно за него... Прегърнах го силно и го целунах по устните.

- Какво правиш? – обърка се той.

- Нали после нищо няма да помним.

- Наистина ли не мислиш, че съм отблъскващ?

- Напротив, дарбата е ценно нещо, независимо от начина, по който е придобита – притиснах го силно в обятията си...

Идната нощ

- Добре, всичко е готово! Достатъчно ли е напрежението? – мълвеше възбудено Франсоа, нетърпелив да види, дали наистина експериментът ще се получи.

„Като че ли и да видиш, ще знаеш, че си видял” – рекох си печално, наблюдавайки с нежност лицето на Хенри за последен път в моя живот (както тогава си мислех)...

„Ако след малко ще стане така, че никога да не сме се срещали, значи няма да ми е мъчно за него. Нали така излиза?” – мислех си аз и кой знае защо ми се искаше да запазя този спомен, макар и болезнен.

Някакво прозрачна светлина се появи в заведението, въздухът се замъгли за миг...

После аз си седях в къщи и си пишех домашното, а приятелят ми внезапно изникна възбуден така, сякаш току що е открил нов физичен закон... Но това вече сте го чували... Та, ето какво гласеше бележката:

„Хенри, веднага изведи Наринджи от къщата и я заведи, ако се налага с насилие, до първата ЖП гара. Чичо ти е инструктиран да я убие по време на излета ви. Ако тръгнеш с нея, и двамата ще умрете! Това е важно, Хенри! Ще получиш по-нататъшните инструкции от Аруба по телефона, който ще намериш във сака си, но на всяка цена изведи госпожица Накамура от имението на Чарлз!”

Изглежда нашето „дете-чудо” си беше изпуснало бележката, шмугвайки се във времевия портал, но тогава ние нямаше как да го знаем. Нито пък имахме представа, че разполагаме само с един час да променим миналото. Втурнахме се като полудели да питаме леля Мари, познава ли някаква си японка и след като разбрахме, че летува в къщата на богатия англичанин, трескаво затичахме към дома му...

- Какво ще кажем? – питах аз. – Явно чичото не трябва да разбира какво става.

- Ще кажа, че племенникът му е поръчал бутилка скоч от барчето – доставка по домовете... Дано се съгласи да плати, все пак му носим важно послание – отвърна той, както винаги рационален...

Мистър Чарлз не ме позна, той трескаво разговаряше с някого по телефона, бурно жестикулирайки и разсеяно подмина малко съмнителното ни твърдение, че сестриният му син си е поръчал долнопробен алкохол от местната кръчма, когато... барчето в хола му беше пълно с марков такъв. А когато влязохме в стаята му, той вече успешно се справяше с преполовяването на бутилка луксозно уиски. Изгледа ни някак занесено и обяви с леко удебелен език:

- Не знам кои сте, но току що реших да правя купон. Нямам представа как сте разбрали, обаче сте поканени, симпатяги – и залитна, за да покаже, че предложението му е сериозно.

В момента, в който зърнах очите му, сякаш усетих нещо... Нещо ме странно ме жегна в сърцето, като че го познавах отпреди и... го обичах...

- Сър, получих това в бара си – трескаво започна спътникът ми. – Мисля, че е за вас.

Подаде му бързо листчето хартия, а Хенри трескаво се зачете. Очите му все повече се разширяваха.

- Но, това, това, е... моят почерк – промълви той ужасено. – Защо съм писал сам бележка до себе си?

Ние свихме безпомощно рамене. Изведнъж лицето му странно се съсредоточи върху листа. Това изражение ми напомняше нещо, може би на... робот... Робот, който внезапно крещи, сблъсквайки се с неразрешима задача и пада на пода в почти безсъзнание... Ала бързо се окопити, разтърси гъстите си черни коси и занарежда, подобно побъркан:

- Трябва да я намеря преди тях. Трябва да я намеря преди тях. Мамка му, къде ми е дистанционното за колата? – затърси безпомощно из разпилените си дрехи.

- Ей, пич, каква кола, бе? – попита съчувствено Франсоа. – Та ти не можеш да се държиш на краката си.

- Нямам време да изтрезнявам.

- Не можеш да караш в подобно състояние! – намесих се покровителствено.

- Трябва да я намеря.

- Чакай, аз ще те закарам – предложи му Франсоа. – Ако може, само да ми платиш петдесетака да горивото.

- Ти луд ли си? Това е обир – сръчках го възмутено.

Ала проблемът на Хенри не бяха парите, беше дистанционното на колата му и затова бързо склони:

- Добре, обаче ще караш бързо, окей?

- Да, ако може и за... бутилката – посочи шишето във джоба си.

- Само кажи колко?

- 12.

- Прекаляваш! – изнервих се тотално. – Как можеш да мислиш за пари в подобен момент?

Обаче домакинът щедро изръси около стотина евро в ръцете му, без даже да ги брои и повтори, клатейки заканително пръст:

- Ще караш с двеста, не... с триста километра в час.

- Окей, окей – излъга го сънародникът ми, чиято разбрицана таратайка не можеше да вдигне повече от 180 и го помъкнахме (не без усилия) към дома на Франсоа.

Чичо му май дори се зарадва, че излиза с „приятели на купон”, така че скоро бяхме на пътя за мястото в гората, направлявани вещо от домакина. Въпреки състоянието си, бе надежден навигатор. (Защо ли имах усещането, че нямаме много време?)...

- Ето, стигнахме, тук е! – извика по едно време той и преди колата да е успяла да спре, нетърпеливо се хвърли от задната й седалка... и в същия миг, чухме изстрела...

Аз изтръпнах. Видях го да се свлича окървавен до колата и изпаднах в истерия.

- Майчице, майчице! Какво направихме? Ние сме виновни – завайка се приятелят ми и изскочи да му помага.

Успокоих се, когато видях, че младия англичанин е само ранен, ала не за дълго, защото в същия миг усетих дулото на пистолет, опрян в главата ми.

- Приятелчета ли се доведе, Хенри? Тези май не са от нашата класа.

Вдигнах глава, за да вида красивата, тъмнокоса жена, с кожа с цвят на слонова кост, за която бих се заклела, че е азиатка и внезапно усетих кръвта във вените ми да се смразява. Нима това бе момичето, чийто живот бяхме тръгнали да спасяваме?

- Наринджи, добре ли си? – шепнеше той изумен, все още не осъзнавайки, че куршумът е дошъл от... нейното лично оръжие.

Франсоа се опита да ме блъсне и да хване пистолета, ала тя само го погледна и той полетя по нанадолнището, та аз завиках от ужас.

- По-кротко, храбрецо! – заяви му презрително.

- Какво правиш? – изплаши се Хенри, успявайки да го „хване” с последните сили на волята си...

Но очевидно това го изтощи, защото присви болезнено клепки и едва си поемаше дъх.

- Тези ми помогнаха – обясни й отпаднало. – Дори не ги познавам, а ми помогнаха. Дойдохме да те спасим... от чичо... Това е някаква нелепа шега, нали, скъпа?

Тя се разсмя:

- Знаеш ли защо съм по-силна от теб? – заяви му презрително. – Защото за никого не ми пука. А ти и Аруба сте двама сантиментални кретени, въпреки могъществото, което са се опитали да ви дадат вашите родители. Само аз осъзнах, че именно любовта на моите към мен, ги е тласнала да ме направят велика, а не отрепка като обикновените хора.

- Това не е сила, а слабост – изправих се аз, както винаги безотговорно. – Той струва триста пъти повече от теб, защото още е способен да обича...

- Патка!

(Така си е, патка съм.) Накамура ме препарира на секундата с горящите си, черни очи, което отслаби допълнително силите на бедния Хенри, за да ме защитава. Вече виждах как той е на ръба на припадъка.

- Какво искаш? – попита едва чуто.

- Най-после направи нещо смислено, неудачнико! – рече му грубо. – Конструирал си времевия портал. Искам го. Организацията, за която работя, го иска.

- Какво? Какъв времеви портал съм конструирал? Не виждаш ли, че съм мъртво пиян?

- Конструирал си го. В бъдещето. Това исках от теб, не да ми се занимаваш с някакви лигави планетарни макети и безсмислени звездни карти. Единствената причина да ходя с теб е, че си наследник на гениалния Дейвид Оуен, изобретателят на времевия портал. Само ти можеше да го конструираш. Глупостите, дето ти надрънках за Чарлз, бяха, за да те мотивират. Изпращах Ви зловещи имейли, проникнах в пощата му... Подлудих ви и вие се вързахте!

- Не. Ами,... ами Кайл Макловски?

- О, параноичното хлапе с богато въображение ли? – тя като че се наслаждаваше на интелектуалното си надмощие. – Беше ми полезен до едно време, но после взе много да плямпа и искаше да разкрие информатора си... И бебета знаят, че така не се прави. Да говорим по същество! Искам го! Трябва ми скапания портал... Ако не желаеш жалките ти спасители, заедно с тебе и тъпия чичо да се простите с живота си, донеси ми го!

- Но, ако съм го създал в бъдещето, как да ти го дам сега? – младежът изглеждаше напълно изтрезнял.

- След пет минути ще бъдем в бъдещето, частичните ти спомени ще останат за известно време, след удара. Искам го тук, до двайсет минути, а тези двамцата ще останат мои заложници. Жилището на чичо ти е обградено, а тъпата му охрана е доста неефективна, така че мисли и за него като за труп, ако не изпълниш условията ми, ясно?

- Аз съм ранен, дай ми повече време!

- В бъдещето не си.

- Ами...

- Какво правиш, Наринджи? – намеси се властен мъжки глас в тъмнината. – Пощадих живота ти, в името на любовта на Хенри към теб, макар да виждах, че се опитваш да го манипулираш. През цялото време се опитвах да предпазя и него, и вас, защото сте рожби на моя проект. Не я слушай, Хенри! Родителите ти те обичаха! Обичаха те повече от всичко в света и на смъртния си одър сестра ми поръча да направя всичко по силите си, за да оцелееш... А ти беше слабо дете, както и Аруба, както и тя – посочи към азиатката, – и всички останали. Щяхте да загинете месеци след раждането си, ако... ако не бяхме ви включили в онзи забранен и „опасен” проект. Знам, че рискувах много, но... Исках просто да изпълня волята на майка ти. Разбираш ли?...

Не знам от страха ли, от името Наринджи ли, което по някакви причина ми причиняваше почти физическа болка, но внезапно аз си спомних... бъдещето... Трябва да ви кажа, че преживяването е доста кошмарно. В главата ми се завъртя някаква въртележка и закрещях като луда... Страх, любов, отчаяние, саможертва... Усещането беше разтърсващо – и физически, и душевно... После дърветата се размазаха пред очите ми. Смътно си помислих, че по неясна причина обичам шепота на дъжда и... това беше... Когато Франсоа ме свести, вече всичко беше приключило...

Не успяхме да променим миналото по начина, по който си го бяхме представяли, но тогава... Тогава бяхме просто три заблудени деца, опитващи се да постъпят правилно... Ала всъщност в онази нощ загина наистина госпожица Накамура, която мистър Чарлз преди година, просто бе се опитал да „покрие” от властите, репортерите и яростните противници на експеримента „Едмонт”. Този път му се наложи да я убие, за да предпази най-ценния дар, завещан от сестра му... В действителност, „зловещият” експеримент бе спасил десет обречени бебета, чиито родители, или настойници, са поели риска да ги загубят, с надеждата да запазят живота им...

Сега

А, сега ли? Сега – нищо. Мисля, че мистър Чарлз успя да спаси племенника си и да потули истината за конструирания от него портал, който се оказа доста опасен, защото някога е коствал живота на своя изобретател. Във всеки случай, никога повече не видях красивия млад англичанин. А Франсоа нищо не помни, но кой знае защо малко попрестана с пресилените истории за НЛО и световната конспирация. За сметка на това... аз пък започнах да вярвам повече в чудеса... И макар в момента да съм щастливо омъжена за един мил, простодушен човек, просто понякога... обичам да слушам шепота на дъжда в люлеещия се стол на верандата... Звучи ми като нежна мелодия от стар, глупав филм, която по неизвестна причина страшно силно и до полуда харесвам. Надявам се, да си щастлив, Хенри Оуен, където и да се намираш в момента. Колкото и да боли, не съжалявам, че... те запомних.

Край




Гласувай:
6
1



Следващ постинг
Предишен постинг

1. valdor1355 - Мирииии! Страхотно! Много мразя да ...
27.06 19:39
Мирииии! Страхотно! Много мразя да чета дълги художествени текстове, защото почти никога не ме грабват. Но и твоето Надбягване с времето засмуква от първото изречение. Сюжетът е много динамичен, разбужда любопитството, увъвлича и не може да го оставиш преди да стигнеш последното изречение. Речникът ти е богат, без нищо излишно и нищо в недостиг. Виждам "еволюция" в изказа и стила ти. Стилът е... перфектен. Изобщо "Не съм се насилвала да го чета", въпреки че когато видях обема му смятах, че няма да мога.
Аз наистина много мразя да чета, но днес не мразя. :) Сбъдваш мечтата ми да чета нещо дълго и увлекателно. Благодаря. :)
П.п: За чудовището още нямам време. Сигурно защото не успях да прочета първото изречение. :)
Поздрави! :-* :)
цитирай
2. miri479 - Здравей, Валдор,
27.06 22:48
Много се радвам, че ти е допаднало:)... Ти си човекъът, който ме насърчи в моето "блогуване" и за да ви досаждам тук е твоя заслугата:)... Радвам се, че според теб имам напредък в писането, благодаря)...
цитирай
3. анонимен - Да, много ми допадна! Смятам, че съм ...
28.06 00:22
Да, много ми допадна! Смятам, че съм фактор, на който мнението има тежест, защото съм най- лошият читател. :)))))))) Освен това знам колко отдаденост коства "шлайфането" на този текст до вида, в който е. Аз не бих могла да се справя толкова перфектно и отдадено като теб.
Поемам "вината" и много се радвам, че си тук и пишеш, защото си част от истински културния авангард на Блог бг.
Поздрави, Мири.
цитирай
4. miri479 - Mного благодаря
28.06 09:31
за високата оценка, която мисля, че не заслужавам:). Ти пишеш по-добре и по-нестандартно от мен, аз съм си традиционалист по природа:). Поздрави, Валдор!
цитирай
5. barin - Пропуснал съм този хубав разказ, ...
29.06 15:16
Пропуснал съм този хубав разказ, Мири. Публикувала си го по време на моята екскурзия, когато не влизам в интернет. Интересен е, както и нпредишните.
Поздрави!
цитирай
6. germantiger - +
29.06 17:22
Великолепно написано и се чете поне за мен най-леко и неусетно от всичко, което съм чел твое до момента.

Има достатъчно ошписания, разказност или вътрешни усещания и расъждения на гг/героинята и то наистина характерни за теб - с малко шега, малко закачливи и смекчени, без грубост или цинизъм.

В СЛУЧАЯ ОПИСАНИЯТА ИЛИ НЕПРЯКАТА РЕЧ СИ Я НАПИСАЛА СПОРЕД МЕН ИДЕАЛНО, прави го по-често, в този случай умееш и дано занапред да е все така. Наистина този ти разказ е различен от твоите преди и тук за мен има голяма крачка напред.

Също така прочетеното много ми птрилича на смекчена литература от типа инспектор стрезов или някой американски детектив, но в твоя случай си обрала екшъна и остротата която се среща в американските нуари и подобни.

С две думи - достатъчно написано, леко и добре написано, бих казал изпипано, постепенно, описания и вътрешен свят на гг, разбира се характерната в един момент пряка реч за теб се включва при действието.
цитирай
7. germantiger - ++
29.06 17:26
Освободено си го написала или поне аз така го усещам, няма зор да представиш това или онова крайно лошо или доблестно добро, няма щампи в тези крайности и както казах - за мен това е литература.

Казвал съм/писал съм това за няколко твои неща, не много, но няколко със сигурност и това за мен най-пълно се вписва в разказ, литература и сие.

Ще се повторя и отново ще напиша с други думи, че тук в този разказ си променена и много напред, самодостатъчно и завършено е.

Хареса ми финала, ИМА ЕЛЕМЕНТ ПАТЕТИКА, което лично аз харесвам, мило и романтично звучи на финала, в същото време и приближено до нас, защото всеки може да каже тези думи за няколко човека в живота си, които добре помни или е бил очарован - финала също си диша като абсолютно литература.
цитирай
8. germantiger - минуси :)
29.06 17:33
до средата нямах проблем и не усещах минус

след това ще маркирам няколко :)

- чувал съм/чел съм, че техника не се гаси с пожарогасител, зщаото праха в него я ликвкидира или поврежда

- момента с гасенето и разговора след това, "освестването" става много бързо, сякаш нищо не се е случило, някак нереално е, абсурдно е толкова бързо и влизане в реда на нещата с персонаците след това сякаш нищо не е било

- за мен си на ръба в друго - гг мисли и говори в ума си понякога като подрастваща или на шега/ШЕГОВИТО а подобен мотив или повествование е в конфликт с всякаква детскост/поради тази причина някои стари автори НЕ ми допадат, когато описват примерно бой, война и пр. - когато става дума за конфликт, сблъсък, риск в литературата, то детското и дамско писане понякога олеква и трябва да отстъпи пред нещо по-остро, директно, реалистично и понякога брутално

но това при теб НЕ е проблем, зщаото маса стари автори са писали детектив или друго точно с такъв понякога закачлив, мил и свойски стил, това си има своето очарование, занимателност и приятност както е и при теб

с две думи минусите намирам:

нужда от повече риск, острота, бруталност на моменти

по-малко шеговитост и мил образ/думи от гг

моментите в някои екшън сцени са без последствия и леко прибързани
цитирай
9. germantiger - финално
29.06 17:34
и последно имената всички са ок, освен...

наринджи наминджи нинджи ми звучи малко като

нашмурлан курбалаев ;) :) но това не е проблем, щегувам се
цитирай
10. miri479 - Здравей, Барин,
29.06 20:02
благодаря, и аз бях малко дни на екскурзия и не си бях погледвала нета, дано твоето пътешестетвие да е било приятно. Поздрави!
цитирай
11. miri479 - Здравей, Митак,
29.06 20:12
понеже ме пришпорват, ще зарязвам нета, благодаря ти за положителноте коментари, за критиките ще се погрижа... Благодаря:)
цитирай
12. miri479 - П.п. Радвам се, че
30.06 00:20
финалът не ти се е сторил лигав, а леко патетичен:), притеснявах се да не звучи... ами... лигаво:)
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: miri479
Категория: Забавление
Прочетен: 139117
Постинги: 145
Коментари: 618
Гласове: 1957
Календар
«  Август, 2020  
ПВСЧПСН
12
3456789
10111213141516
17181920212223
24252627282930
31