Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
14.08.2020 15:34 - Истинската Айслин
Автор: miri479 Категория: Хоби   
Прочетен: 920 Коментари: 4 Гласове:
7

Последна промяна: 17.08.2020 12:55

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
 разказ
Основният проблем на Айслин в момента беше, откъде да намери пари. Естествено, след като приключеше със статията, шефът щеше да й плати хонорар, но дотогава... Тя въздъхна и мърморейки, пое по прашния треторазреден път. Вече наближаваше експерименталния отдел на катедрата по психология, където трябваше да се срещне с професор Арбелт. Щеше да се получи доста любопитно репортажче - напоследък там бяха зачестили случаите на изчезнали студенти и преподаватели... Сякаш потъваха в някакво друго измерение... И от тях ни следа...

Като видя градинката с кестените, в сърцето й нахлуха непоканени спомени от студентския живот, прекаран в същия този университет - само че във факултета по журналистика. Все пак често бе идвала тук, за да си взема книги от библиотеката. И с трепет чакаше всяка лекция на шантавия Арбелт, който винаги закъсняваше, защото водеше и лекции във факултета по право /кой знае по какво – имаше няколко специалности/… Сега пък се налагаше да прави интервю с него. Обхвана я някакво неясно вълнение, носталгия, малко тъга... И точно в този момент видя, или поне така й се стори... еднорога. Красив и величествен, той прекосяваше парка на Алма матер, необезпокояван от никого. Малко след това изчезна. Емоциите й се засилиха. Тя с ускорен пулс обърна волана и пое в посоката, откъдето се бе мярнало изумителното видение. Премина някаква бариера... Да, безспорно беше бариера. Усети го по белия пояс и раздрусването на колата. Впрочем последното бе толкова силно, че двигателят на и без това скапаната й бричка се предаде окончателно. Издаде героично ръмжене и... замря.

Айслин излезе, огледа го оттук оттам и установи, че ще му трябва ремонт.

- А кинти откъде! Скапана таратайка! - избухна тя и ритна гневно возилото. - Не, не, аз съм безнадежден случай. Кой нормален човек на моята възраст ще тръгне да преследва еднорози...по това време!

Тя запали цигара и се огледа наоколо. Всъщност, не знаеше къде се намира. Университетът го нямаше. Беше насред красив богаташки квартал, със спретнати градинки и красиви, многоетажни къщи. Приятни ухания на цветя се смесваха с аромата на екзотични коктейли. Взря безпомощно поглед нагоре. Изгряващата луна, забулена в бели, копринени облаци, приличаше на призрачно женско лице. Самотните скали насреща, облечени в пурпура от последните отблясъци на отмиращия залез, я гледаха безразлично. Звездите започнаха да обсипват притихналото нощно небе с безброй мънички светлини... Опита се да разгадае къде се намира по разположението на съзвездията, но познанията й по астрономия не беше достатъчно академични...

Докато се чудеше как се получи това и дали не сънува, видя фаровете на профучаващ край нея луксозен джип в любимия й цвят. Марковият автомобил зави в ляво и спря пред една от най-големите къщи, изградена изцяло във викториански стил. /Винаги бе мечтала за такава./ От него излезе добре облечена, стилна дама с ултрамодерна прическа.

- Ехо! - извика Айслин. - Можете ли да ми помогнете?

Непозната се огледа, забеляза я и се приближи плахо.

- Да знаете, че ако сте от онези, дето ме заплашват по телефона...

Журналистката я гледаше втрещена. На достатъчно близко разстояние и огряно от светлината на фенерите...в лицето на другата тя различи...себе си. Само че в бутикови дрехи и ухаеща на скъп френски парфюм... След малко и дамата отсреща я разпозна - изглеждаше не по-малко учудена.

- Ъ-ъ... - измънка тя. - Вие... Откъде...

- Закъсах с колата. - смотолеви Айслин. - Бях тръгнала към университета и...

- Заповядайте горе, да пием по един коняк и... ще поговорим.

Журналистката продължаваше да гледа не особено умно, но след като събеседницата й се обърна и тръгна към витата стълба, реши все пак да я последва. Преди това се ощипа няколко пъти, в случай, че сънува. Не помогна... И така, костюмираната я заведе в приятна трапезария, боядисана в млечно лилаво. Гостенката хвърли бърз поглед - хубава, семпла подредба, направена с вкус. Прекрасните картини, които никога не бе успяла да си позволи, книги от най-добрите автори, екзотични цветя –  точно такава си представяше своята къща /ако евентуално спечелеше от лотарията/...

- Седнете - предложи любезно домакинята, като й посочи старомоден, люлеещ се стол. И без да я пита наля и за двете от любимата й марка коняк.

Гостенката огледа леко смутено попротърканите си дънки – но това беше нейният стил, не се виждаше в костюм. Всъщност, виждаше се, на две крачки от себе си.

- Предполагам, сте забелязали, че си приличаме - продължи непознатата. - Ситуацията действително е малко странна. Имате ли някакво обяснение?

- Ами, честно казано, ни най-малко. Чувала съм, че някои хора имат двойници...

- Как се казвате?

- Айслин Картарайт, а Вие?

- Айслин Смит. А моминското Ви име, ако разрешите?

- Макбийл?

Другата пребледня. Не беше нужно да я пита. Настъпи неловко мълчание. Различни мисли измъчваха всяка от двете жени.

Журналистката се питаше, възможно ли е да има сестра близначка, без да знае. Вероятността не беше много голяма. Мозъкът й се запиля из различни вероятности, коя от коя по-откачени. „Експериментите на професор Арбелт, - чудеше се тя - създава хуманоидни роботи по модел на истински хора... Или пък човешки клонинги... Ох, ужас! Да се върнем на варианта с близначките..."

В същото време другата Айслин леко попипа малокалибрения пистолет в чекмеджето на бюрото си. „Това е някакъв номер. Онези, дето все ми звънят по телефона с различни заплахи..."

- Вие познавате ли професор Арбелт? - сепна я изведнъж посетителката й.

- Да, той ми беше преподавател във факултета по право - един от любимите ми.

- Значи Вие сте завършила право в Дрюкс?

В съзнанието й се мярна един стар спор между нея и майка й, която настояваше да запише право, но Айслин категорично отказваше - тогава бе млада, нехаеше за перспективите, искаше да работи това, което харесва...

 След кратък разговор, стигнаха до следния план. Обадиха се на професора и го помолиха да дойде по спешност до дома на адвокатката. Междувременно последната телефонира някъде и набързо изпрати личния си монтьор да поправи колата на репортерката.

- До сега съжалявала ли сте за избора си? - попита внезапно тя.

- Кой избор?

- Да завършите журналистика.

- Ами, май не съм си задавала този въпрос до днес. - тя погледна с лека благородна завист дрехите на другата, стаята, книгите. - Но като се замисля... Не можах да се реализирам в някое престижно издание, както се надявах някога... В момента съм в малък, местен вестник и... Но както и да е...А Вие - с правото?

Дамата не отговори.

- Хубаво е, че не сте се замисляла - тихо каза тя след секунди.- По какво работите в момента? - запита с интерес.

- По случая с изчезналите студенти от катедрата по психология.

- Да, много любопитно - оживи се изведнъж юристката. - Как смятате да подходите?

- Нямам точен план. Като начало мислех да се срещна с професор Арбелт, но така или иначе, ще стане още тази вечер. А Вие, с какво се занимавате?

В този момент погледът й се плъзна по един всекидневник от същия ден. Заглавието на статията леко я потресе - „Заловиха престъпния наркобос Джон Маккалистар..." останалото не можа да прочете, погледът й се замрежи. Имаше и снимка – нейното гадже Джон от университета. Още се виждаха често приятелски, той работеше в рекламния бизнес. Не бе чувала нищо за престъпната му „кариера”...

- Работя в просперираща фирма като корпоративен адвокат  - обясни събеседничката й по това време.

- Чудесно! - възкликна журналистката.

- Съпругът Ви? - продължаваше да разпитва „близначката”.

- Един художник, не много добър, но горе-долу. Иначе е толкова мил, понякога е истинско дете... - Айслин млъкна изведнъж, усети, че се  е поувлякла. Другата се усмихваше тъжно. - А Вашият? – поинтересува се тя.

- Харолд Смит. Много способен бизнесмен.

- И?

- Ами,... много способен бизнесмен... Занимава се с недвижими имоти. Често пътува, виждаме се през седмица - дамата се замисли.

Репортерката се вгледа в нея и чак сега забеляза малките, ситни бръчици по перфектно гримираното лице.

- А дъщеря ми е едно малко бедствие – додаде небрежно облечената Айслин, колкото да поддържа разговора. - Само за пет секунди обръща цялата къща наопаки. Днес сутринта например сипа къри в кафето ми. После събори една саксия на пода, а докато почистя, успя да скрие телефона ми в пералнята и да излее новия ми шампоан в тоалетната... -  погледна другата с лека надежда и тя да подхване нещо по темата.

Юристката я наблюдаваше с интерес и любопитство. След това погледът й леко посърна:

- Ние с Харолд смятаме, че още ни е рано за деца.

- Е, да, разбира се. Рано е...

Появата на професора ги спаси от следващата неприятна пауза в разговора. Той влезе, както обикновено, с решителната си походка и леко зареян поглед. Дълго оглежда и двете, и накрая попита гостенката:

- Вие как се появихте тук?

- Ами, не знам. Бях тръгнала към експерименталния отдел. На входа ми се стори, че видях нещо и обърнах колата...

- Какво точно видяхте? - заинтригува се професорът.

- Ами, глупаво е - смънка тя. - Но-о, приличаше на... ами... на... еднорог... Вероятно е било... просто сянка...

- Еднорог! - извикаха и двамата. - Значи сте го видяла?!

- Защо тя го вижда, а аз не мога? - попита изисканата Айслин.

- И какво значи това, освен, че съм изперкала? - поинтересува се репортерката.

- Че имате изострени сетива за приказното, за иреалното... - отвърна Арбелт. - Но да започнем от самото начало. Аз и домакинята сме запознати с тази програма, но Вие не. Това е първият ми малко откачен проект - реших да заложа едни малки капани за въображението на хората. Това са невидими психобариери, които отключват определени представи в човешкия мозък - предимно свързани с приказни и митологични същества. Но не действат на всички. Всъщност, Вие сте първата, която се повлияла от тях.

Известно време тримата пиеха коняк мълчаливо, всеки потънал в своите мисли.

- А вторият Ви експеримент, господин Арбелт? Струва ми се и аз не съм добре запозната с него. - попита адвокатката.

- Ами, това е доста по-сложна програма. Започнах преди години. Основна цел е изследването на причинно-следствените връзки и създаване на паралелна реалност с алтернативните животи на моите студенти.

- Говорете по-ясно - подразни се събеседничката му.

Другата Айслин го гледаше втрещено.

- Искате да кажете - същият човек, но с променена биография от момента, в който е трябвало да направи важен избор - тихо промълви тя.

- Да, нещо такова...

- И коя от двете ни е истинската Айслин? - ядосано извика адвокатката.

- Вижте, тук не можем да говорим за истински и неистински. И двете сте истински, просто от момента, в който решавате каква специалност да запишете, животът Ви тръгва в определена посока - съвсем различна. Това се отразява на качеството Ви на живот, на икономическия Ви статус, ако щете - дори на поведението и на характера.

- Но истинската е тя, нали? - с внезапно променен глас попита костюмираната - Тази, която послуша сърцето си. Тя живее в реалния свят, а аз съм от паралелния.

- Ако погледнем разумно, и двата са еднакво реални.

- Само че единият е изкуствено създаден от болния Ви мозък!

- Нека не се нападаме. Исках да изследвам това. Нали знаете колко пъти сме се питали „Ако можех да се върна назад? Ако можех да променя това или онова, ако, ако..." Постоянно си задаваме тези въпроси, нали? Исках да проверя...

- Да проверите какво? - жената започна да губи контрол - Колко нещастни могат да бъдат хората. Това ли? Кой Ви даде право да си играете със съдбите ни? Проектът Ви е провал! Замразете го! Чувате ли? Замразете го!... Изборът на Джон беше пагубен за него, Вие го знаете! – добави гърлено.

- Не мога да контролирам това,  - оправда се мъжът - но Вие не сте ли доволна от сегашния си живот­­­­­­­?

- Не! – осече решително.

Професорът стоеше на масата, хванал главата си в ръце. Журналистката гледаше изумено и не смееше да гъкне. В този момент влезе монтьора, който съобщи, че колата й е поправена и тя побърза да излезе от стаята. На вратата „алтернативната” Айслин я спря.

- Почакай, наистина ли видя еднорога? - попита с вълнение тя и на „ти".

- Да, видях го.

- Чудесно! И да знаеш: Фолклън ще спечелят 2 на нула в следващия мач срещу Луисленд.

- Нямате право да й казвате това - намеси се професорът.

- Вие нямате право да ми казвате какво да казвам! - тя го изгледа злобно.

- Много благодаря за информацията, въпреки че аз не се интересувам много от спорт  - смотолеви объркано гостенката.

- Нищо, все пак е добре да го знаеш. Никой не предполага подобна развръзка.

- Добре, благодаря за всичко.

Малко омърлушена, Айслин се качи в колата и пусна радиото. Не слушаше новините, беше твърде разстроена и объркана от случилото се, за да ги забелязва. Но един приятен мъжки глас привлече вниманието й:

- И така, последно от света на спорта: Собственика на петролна фирма предлага награда от петдесет хиляди долара за първия, който познае резултата от предстоящото дерби между Фолклън и Луисленд. Обадете се, не чакайте! Номер 888...

Младата жена се заслуша в новината. Някъде от далече й се стори, че й намигна фар на луксозен джип... И един красив бял еднорог, горд и величествен, премина необезпокояван през широкия двор на университета, малко преди тя да спре пред кафе автомата, за да набере 888... А еднорогът продължаваше да й разправя странни истории, за отдавна невиждани земи...

 

 




Гласувай:
7



Следващ постинг
Предишен постинг

1. valdor1355 - Мири, разказът ти е истинско пир...
14.08.2020 21:26
Мири, разказът ти е истинско пиршество за мен като читател. Богат речников запас и динамичен сюжет с неочакван край. Всъщност ти и Троя пишете такива истории, които чета много нетърпеливо, именно заради непредвидимите развръзки.
П.п: Само ми се искаше още мъъъничко за еднорога. ;)
Поздрави. :-* :)

цитирай
2. miri479 - Благодаря, Валдор,
15.08.2020 18:31
радвам се, че ти е допаднало и че краят е бил неочакван - аз не мога да преценя това, защото аз го пиша и горе-долу си правя план как ще завърши, не знам отстрани как звучи. Аз също харесвам разказите на Троя и ги чета с интерес. Може и добавя нещичко за еднорога. Бях малко без нет, затова сега ти отговарям. Поздрави:)
цитирай
3. valdor1355 - Знам къде си през уикендите. :) З...
15.08.2020 19:00
Знам къде си през уикендите. :) Забавлявай се. Пък за еднорога друг път. :)
цитирай
4. miri479 - Благодаря
16.08.2020 13:13
Благодаря :) . Вече се прибрах :)
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: miri479
Категория: Забавление
Прочетен: 555248
Постинги: 237
Коментари: 1252
Гласове: 5762
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031