Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
13.01 09:36 - Къщата от моя кошмар
Автор: miri479 Категория: Изкуство   
Прочетен: 192 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 13.01 15:46


Къщата от моя кошмар

- На мен тази кукла ми е любима, а ти халесваш ли я?

- Няма ли да ме оставиш на мира, искам да говоря със гаджето си!

- Ама кажи, де, халесваш ли я? От какво се плавят куклите, бате?

- От дърдорещи кречетала като теб – заявих доста изнервено, ама това не я накара да млъкне.

- Я питай гадзето си, тя сигурно знае, бе, бате...

Оф, отказах се да говоря с гаджето си, само това ми липсваше пък сега – и с нея да се разправям за Барбита...Возенето в автобус така и така не бе сред любимите ми занимания, но като добавим обстоятелството, че съм тийнейджър и пътувах към село, заедно с четиригодишната си сестра, не спираща да ме занимава с тъпите си кукли и техните финтифлюшки, картинката ви се изяснява, нали? Искаше ми се хлапето да има бутон за изключване на звука, ама то не разполагаше с такъв, а слушалките на CD-плеъра не помагат в такива моменти, повярвайте! Малкият тиранин, по-известен с прозвището „съкровището на мама” уби в мен дори желанието за музика, тъй като и без друго не можех да чуя нищо от нея... Жегата и фактът, че от няколко дена не бях спал, никак не способстваха за доброто ми настроение. А не бях спал, защото от известно време ме преследваха кошмари, които после не помнех… Единствената мисъл, дето ми даваше лъч светлина в този момент, бе идеята да се разходя сам из пустата част на селцето и да рисувам старите къщи във него /споменах ли, че съм пишман художник, а селцето е живописно – не, май не съм/. Както и да е, за мой късмет, досадното същество от съседната седалка набързо успя да се сприятели с някакво малко по-голямо момиченце, пътуващо само към нашето село и възнамеряваше веднага да хукне, да си играе със нея. Естествено, аз възнамерявах веднага да си бия шута и да поскитам с любимия си статив…

Дядо ни посрещна на нещото, наричано от местните спирка /една олющена табела с плакат от предизборната компания преди два месеца и дъсчена пейка със счупени крака/, много прегръща и целува „съкровището”все пак не го бе виждал цяла година, а мен само ме изгледа критично заради дългата ми коса, но… както се сещате, аз си свирках.

- Защо вашите все пак не дойдоха? – обърна се към мен, все едно аз бях отговорен за това.

- Знаеш, служебни задължения – отвърнах с възможно най-небрежния си тон, вдигайки рамене.

Отговорът ми като че не го удовлетвори много, ама реши да си замълчи. Къщата ни беше близо и след като пренесох багажа дотам, изпратих децата донякъде и видях в коя къща влязоха. Нещо неясно и за мен ме притесни в занемарения вид на външната порта, но си наложих да се стегна… Явно нервите ми се бяха опънали от безсънието… После се заех да изпълня плана си. Прекосих празния, самотен площад на селцето, последван само от двойка улични кучета, след което бодро закрачих из сенчестата пътечка, отвеждаща към реката. Мястото наистина бе неземно красиво и за миг се отнесох от неприятното усещане за кошмара. Единството, що помнех от него бе някаква къща със счупен прозорец, пердета със сини мечета и беззъба бабичка, смееща се зловещо /не звучи чак толкова страшно, обаче продължението някак си ми се губеше, а освен това, макар да не помнех, имах смътното усещане, че един и същи сън се повтаряше всяка нощ/… За щастие, спокойствието, приятната панорама, разкриваща се пред мен и тихия ромон на рекичката малко ме поосвежиха, така че се заех с четката и платното… Явно съм се отнесъл, защото по едно време усетих вечерния хлад, както и леко къркорене във стомаха, огледах се – вече се свечеряваше… Хвърлих последен поглед върху картината си… Да, добра беше! Но защо, мамка му, вместо хубавата, старовремска къща пред мен, с напълно здрав прозорец с дървени рамки и кокетни червени завески, съм сътворил това недомислено счупено стъкло и пердета с мечета… Явно кошмарът не искаше да ме остави толкова бързо на мира, ама реших да не задълбавам. Осени ме още едно прозрение – спомних си, че в съня имаше нещо, свързано със сестра ми и изненадващо за мен, ме обхвана някакво притеснение относно хлапето. После си казах, че явно съм много гладен, за да ме преследват подобни нездравословни мисли, взех статива и потеглих към вътрешността на селото. Но за мое нещастие попаднах на една доста словоохотлива позната на дядо ми… Последната доста обстойно ме осведоми за здравословните проблеми на мъжа си и накрая не пропусна да спомене, колко е пораснала малката.

- Къде я видяхте? – попитах, колкото да поддържам разговора.

- Ами че не помниш ли, двамата бяхте, по обед – разхождахте се по Самодивска поляна?

Изгледах я особено, но не си позволих никакъв коментар и побързах да се измъкна от нея с оправданието, че имам работа в двора.

- Тя никога не свършва – усмихна се с разбиране баба Сийка и най-после ме освободи от „интересната” ни беседа.

Ускорих крачка и усетих как коремът се свива някак особено. Сигурен съм, че не беше от глад. В къщи заварих дядо да се налива с някакъв свой авер от казармата и ми каза весело:

- Върви доведи малката, че кое време стана – и посочи многозначително към часовника.

- Още не се е прибрала? – изтръпнах аз.

- Ами, заиграли са се, деца са – демократично махна с ръка.

- Ти познаващ ли детето, с което замина – попитах внезапно.

- Че да шъ ти го познавам, бре… Лятоска тука е пълно с деца…

Нямам склонност да драматизирам, но буквално „полетях” към къщата на съседката, а в объркания ми ум постоянно звънеше ехото на едно нежно детско гласче /което вече не исках да изключвам с бутон/... „На мен тази кукла ми е любима, а ти халесваш ли я?”...Светът се завъртя пред очите ми, тротоарът „спринтираше” устремно под уморените ми нозе, захладнелият въздух режеше дробовете ми като с нож...Най-сетне стигнах...Първо потърсих звънец, ала не намерих такъв и почуках.

- Тук от година не живее никой, момче – сепна ме случайно минаващ пияница, дето тъкмо излизаше леко залитайки от местната кръчмичка.

Взрях се в него доста изплашено. Познат ми беше. Да, точно така – същото ми беше изфъфлил някакъв пияница в тъпия сън.

- Но аз видях момиченцето – казах объркано.

- Какво момиченце, никакво момиченце няма тук…

Поех дълбоко дъх и се опитах да си внуша, че това е някаква тъпа халюцинация, породена от разстроените ми нерви…Махнах с ръка на неадекватния тип и отворих паянтовата портичка, внимавайки да не откъртя някоя панта…Изскърца толкова зловещо, че усетих как мозъкът ми ридае…

Но след като затворих външната врата зад гърба си, се сепнах ужасен. Не бях влизал никога там, бях изпратил хлапетата само на няколко крачки от оградата... Затова за първи път видях меченцата по завесите на счупения прозорец и в този миг ми се строиха като най-зловещото нещо в света. Започнах да викам, ала никой не ми отговори. Освободих се от вцепенението си и блъснах вътрешната врата /вече без да внимавам/. В жилището бе тъмно и сякаш нямаше никой… От години… Миришеше на застояло и мухъл.

- Алекс! – креснах направо извън кожата си от страх и в този миг осъзнах, че вече съм преживял това,… във кошмара си…

Нещата се повтаряха с изумителна точност, но аз си спомнях всичко едва, след като то се случеше и не знаех какво следва… Сякаш се надпреварвах със времето…Нещо изскърца отгоре.

- Алекс! – простенах отново и се опипах стената за осветителен ключ, но май нямаше… Най-после някакви стъпки и светлина от фенер…

- Дребосък, хайде да…

Тук думите ми се прекършиха и гърлото ми пресъхна… при вида на нелицеприятната стара жена от кошмара ми. Беше досущ като вещица, липсваше й само вещерски смях. Ох, защо ли си го помислих?... В същия момент тя започна да се хили така, че тръпки чак ме побиха…

- Търся сестра си – дребно, червенокосо момиченце, голяма досада, да сте я виждали? – опитах се да заглуша налудничавото й кикотене, ала тя сякаш нито ме чуваше, нито ме виждаше…

Носеше нещо в ръце, люлееше го, като че е бебе и продължаваше да се смее побъркващо. Има ли смисъл да споменавам къде бях виждал това?... Игнорирах откачалката и хукнах по старата, разбрицана стълба, не спирайки да призовавам Алекс… Все още таях плаха надежда, че малката си играе на криеница...Спънах се в нещо /не бих се учудил, ако е било черна котка, или магическа топка, но сега това са подробности/. В този миг старицата най-после ме забеляза, протегна към мен ръце, мърморейки нещо неразбираемо… И тогава загубих съзнание…

Събудих се в болницата, с малко размътено съзнание и усещането, че нещо не е наред… Майка ми стоеше над мен със загрижено изражение.

- Няма страшно, миличък – каза тя нежно. – Скоро ще се оправиш и ще те изпишат оттук.

Нямах идея от какво трябва да се оправям, но в момента ме интересуваше нещо много по-важно.

- А Алекс, къде е тя, добре ли е?

Тук притеснението в очите й се смени с леко недоумение.

- Алекс – настоях изплашено, – сестра ми, съкровището ти...

Тя объркано се обърна към доктора, който също ме наблюдаваше някак напрегнато.

- Нда-а – рече замислено той, вдигайки вежди – казах ви, че може временно да получи халюцинации от лекарствата, но-о… чак пък да си въобрази, че има сестра…

 





Тагове:   хорър,   кошмари,


Гласувай:
1
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: miri479
Категория: Забавление
Прочетен: 6094
Постинги: 13
Коментари: 12
Гласове: 69
Архив
Календар
«  Септември, 2017  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930