Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
25.03 10:02 - Елфическа поема
Автор: miri479 Категория: Лични дневници   
Прочетен: 407 Коментари: 2 Гласове:
6

Последна промяна: 25.03 15:02

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

Нощта се спускаше безлунна над сънните гори на Врания, само звездите проблясваха като малки, сини фенерчета над главите им. Някъде в далечината избледняваха кулите на замъка, сега той им изглеждаше като мираж, като приказно видение, изпаряващо се в мрака. Тримата конници продължиха мълчаливо по една закътана между дърветата пътека, после се отправиха нагоре по стръмен баир, обграден от камънаци и преплетени клони. Пътят ставаше все по-зловещ и нерадостен.

- Това възвишение се нарича Орлов нокът – обясни водачката им.

- А защо са дали на местността, към която отиваме, името Гората на вещицата? – попита Валантен.

Двамата яздеха напред, а Рад замислено ги следваше, загледан тъжно в изящните къдрици Елвира.

- Носят се най-различни легенди за нея. Най-разпространената е, че там живее стара магьосница със странна и тайнствена сила. Била на над хиляда години, можела да се превъплъщава в най-различни зверове. Имала способността да овладее ума и на най-силния човек - да превърне верността в предателство, любовта в омраза, приятеля в най-заклет враг... Дори турлоните избягват Призрачния лес, както още се нарича... Но, разбира се, това са само легенди.

- Естествено, елфите не биха изградили селището си на такова място, овладяно от подобна зловеща енергия.

- Нейната власт впримча само хората, срещу елфите е безсилна – те сякаш изобщо не я забелязват. Така разправят.

- Разкажете ми над какво работехте напоследък с баща си? – реши да смени темата събеседникът й.

Нас високото й, умно чело надвисна някаква сянка.

- Над превода на една стара поема за престолонаследника на Моран.

- Ще ми я кажете ли?

- Преводът не е много е добър, трудно се постига съвършенството на елфическата строфа…

- Нищо, важно е съдържанието – насърчи я тъмнокосият младеж.

Тя като че се поколеба за миг, после се покашля и започна:

- „На черен кон ще се завърне той, през задната им порта,

като отчаян и прокуден скитник от гората,

за да възвърне славата и блясъка на трона,

да очертае път към светлината…

- А после? – нетърпеливо запита той.

- Само до там бяхме стигнали – промърмори несигурно момичето, хвърляйки странен поглед към якия му, черен жребец.

- Вие вярвате ли, че престолонаследникът е жив?

- Между всички оцелели сънародници се носи мълва, че след последната битка е скрит в планината над Еланрад и че там тайно е бил отгледан от елфи. Смятат, че той ще се завърне някой ден да ни освободи. Баща ми е непоколебимо убеден в правотата на слуха.

- А Вие? – настоя младежът и се наведе към нея, един тъмен кичур се измъкна изпод наметалото и почти докосна бузата й.

- Доскоро само ми се искаше да вярвам, но... сега вече...

- Значи изчезналият принц все още има приятели в родината си – той не успя да потисне вълнението в гласа.

- Да, но са твърде малко господин Сгрун, или както е истинското Ви име – погледна го многозначително. – Дори той наистина да е жив, дори да се завърне, както всички мечтаят, трябва да стане някакво чудо, за да успее да победи мрачният владетел.

- Значи, ще стане чудо – усмихна се Сгрун и погледна уверено към звездите.

- Там има някой! – предупреди ги Рад, който освен да слуша задушевният им разговор, бе зает и със задачата да ги пази.

Тримата тревожно се вслушаха, ала тишината наоколо сякаш бе непробиваема... И тогава изведнъж, сякаш от нищото се появиха страшни глави... Троли – безобразни, разкривени и зли, излизаха от сенките на гората като призраци, като мощни, безчовечни оръжия... Деседки, срещу трима... Твърде бързо ги обградиха, после запяха отвратителна победоносна песен на грубия си език...

 Конниците се приближиха един до друг и вдигнаха мечове. Нямаше никакъв шанс да оцелеят, ала можеха поне да посрещнат смъртта си с чест...

Един кафяво-синкав нападател се опита да скочи върху Светкавица, ала Елвира смело замахна и успя да пресече полета му в мрака... Грозноватата твар падна със съкрушен писък на земята... Тогава дивата омраза на другите се насочи срещу девойката, всички хукнаха бясно към нея... Двамата мъже препречиха пътя им към момичето – единият удряше с ожесточение надясно, а другият, рамо до рамо с него... изпаднал в ужас за любимата си жена, я бранеше с цената на рани и кръв. Милейди пришпори коня си тъй, че той с цвилене се изправи на задните си крака. Двамата безстрашно поеха напред, прегазвайки и покосявайки с острието всичко, що се мъчеше да докопа Валантен... И тогава се случи нещо необикновено, някаква бледа светлина ги огря и като че ги направи невидими за очите на враговете им... Тролите размахваха безпомощно мощните си ръце, без да съумеят да ги докоснат...

- Май не ни виждат! – с почуда пошепна тъмнокосият младеж. – Ти виждаш ли ме? – обърна се към Рад.

- Да, не разбирам какво става!

В този миг някаква случайно протегната лапа успя да се вкопчи в рамото на мнимия търговец, задърпа го и го повали на земята, избивайки оръжието от ръката му.

- Сгрун, не! – викна Елвира и като скочи от коня си, затича решително след тях.

- Почакай! – викна изплашено златокосият, ала тя не го слушаше...

Рад я последва ужасен – в този миг го интересуваше повече младата му приятелка, отколкото съдбата на цялото кралство... Над него се спускаха гигантски, силни ръце, ала очите на притежателите им бяха слепи за него самия... Чудовището влачеше своята невидима жертва към дълбоката пропаст под баира... Валантен вече усети тялото си да виси във въздуха, дъхът му секна и разбра, че краят е близо... Тогава чу стенанията на повалилия го трол, отвори за миг очи и видя неприятелят да пада окървавен, покосен от незримото острие... в ръцете на милейди...

- Благодаря! – извика той и се усмихна, ала спокойствието трая твърде кратко.

В следващата секунда почувства как губи опора и полита надолу по билото, неспособен да се задържи на ръба на пропастта... Ръцете му безнадеждно се опитаха да се захванат за прогнилите корени и стърчащите храсти по хълма... Вместо тях две силни длани се вплетоха в неговите – едната малко по-тънка и бяла, а другата – здрава, мъжка ръка... Някой го теглеше нагоре, към светлината...

- Валатен! Валантен! – викаха отчаяно гласовете.

После съзря и милите човешки лица – изпървом бледи и едва различими в непрогледния мрак, а сетне все по-ясни и неописуемо близки...

- Приятели! – прегърна ги радостно той, когато най-сетне почувства твърда почва под себе си.

Колкото и приказно да бе преминало детството му в дома на Валмонд и Глория, колкото и благородни и нежни да бяха грижите им, елфите винаги си оставаха някак твърде мъдри, спокойни и сдържани,... както в омразата, тъй и в любовта. Те не познаваха мълниеносните стихии на страстите, нито безумството на необоснования, неподплатен с никаква магия героизъм... Той не бе долавял и нотка на гняв в гласовете им, дори когато се катереше по стръмни чукари и влизаше в непознати пещери. Нито пък бе виждал страх в големите им, сини като небето очи, даже смъртна опасност да тегнеше над живота му... Винаги смирено го увещаваха да се пази, защото от неговата съдба зависело бъдещето на някакво добро кралство,... чието име дори не знаеше като дете. Чак по-късно му споделиха, че е престолонаследник на Моран – название, дето не му говореше нищо само по себе си... Едва сега го свърза... с образа на две предани и чисти лица... Защото до този миг не бе познал горещата всеотдайност на хората, граничеща дори с безразсъдство, както сега... Рамото го болеше безмилостно и все пак се чувстваше безгранично щастлив... и безрезервно обичан, като никога... А наоколо вече нямаше и помен от троли...

Двамата младежи го оставиха до почива, като положиха меко одеяло под умореното му тяло, за да не го простуди влажната земя. Събраха клечки и запалиха огън до него... После тихичко се отдалечиха.

- Боли ли Ви? – тя съчувствено докосна окървавената му десница, ала момъкът я издърпа решително. Имаше и няколко драскотини по лицето, причинени от тролските нокти.

- Нищо сериозно, Елвира – взря се сериозно в лицето й Рад, – Вие не казахте всичко, което знаете!

- Добре, той е чаканият наследник, нали? – погледна го смело.

- Не това имах предвид. Говорех за поемата... Лорд Дреенед сподели, че работите вече над третия куплет. Защо не му издекламирахте втория?

- Защото не казва нищо съществено.

- И все пак!

Тя се взря в бледите отражения на звездите и продължи:

- В безлунния простор ще срещне любовта,
а с нея и надежда, и упора,
но някой друг ще гасне във нощта,
с душа пленена в счупени окови...

/следва/



Тагове:   фентъзи,   разказ,   елфи,


Гласувай:
6
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. germantiger - ...
25.03 22:50
Съжалявам, че днес не можах да коментирам тази втора част на разказа ти, първо поради технически мой проблем с блога, а след това си казахме почти всичко по разказчето :)

Не искам този твой текст да остане без дума под него и за това накратко ще отбележа синтеза на раз/говора ни:

Според мен създаваш атмосфера, персонажи и истинско фентъзи, като едни от писателите, които нон-стоп чета!

Като чета двата текста от теб, поне аз усещам тайнственост, минало, романтика дори, опасност и някое затаено чувство на героите, а това е много!

Проблема с хилядите троли и изплашения Рад ти посочих и ти си ги коригирала, което ме ласкае, че си чула дуъмите ми, а НЕ трябва да обръщаш внимание на моите ремарки/заметки или бележки въобще :)

Благодаря за интересното четиво и очаквам още.
цитирай
2. miri479 - Благодаря много,
26.03 08:52
явно си чел сериозно и с внимание, което мe ласкае:)
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: miri479
Категория: Забавление
Прочетен: 28559
Постинги: 51
Коментари: 158
Гласове: 497
Архив
Календар
«  Юли, 2018  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031