- Наистина ли сте виждали елфи? – разпитваше го любопитно милейди на другата сутрин, когато поеха към подножието на планината. – Действително ли са толкова красиви, колкото твърдят хората? Всички ли имат руси като слънцето коси?

- Не, всъщност, има и тъмнокоси. Но те обикновено имат смесена кръв – рожби на елфи и хора. И да, красиви са. Знаете ли защо Ви заговорих онази вечер в кръчмата? Помислих, че сте представител на елфите и че именно Вие сте връзката между Валмонд и мен.

- Наистина ли? – зачудено се усмихна тя. – Наистина ли Ви заприличах на елф?

- Да, хубостта Ви е съизмерима с тяхната.

Момичето си изчерви и го погледна хитро:

- И да знаете – нито за миг не повярвах, че сте търговец на платове.

- Уверен съм в това – той се изправи на коня си, осанката му сега изглеждаше царствена и силна.

Сега яздещата до него жена вече му приличаше на човек – много скъп и обичан човек. Косите й бяха разрошени, по лицето имаше две синини и една засъхнала рана. Елфите никога не изглеждаха по този начин. И все пак бе необикновено чаровна.

- Колко още остава? – намеси се Рад.

- До вечерта би трябвало да стигнем – отвърна Елвира.

Пътуваха цял ден през шубраци и канари. Само по обед направиха кратка почивка, за да подкрепят изгладнелите си стомаси. Вече по тъмно, грохнали от умора, стигнаха скалистите пещери. От една от тях се излъчваше странно сребристо сияние, както предната вечер, при битката с тролите. Очите на Валантен светнаха, той слезе от коня и тръгна решително натам.

- Не, почакайте, може да е опасно! – хукна след него девойката.

Ала той изглеждаше като омагьосан, не виждаше нищо освен светлината и чуваше друго, освен омайната песен, която Глория му бе пяла още от детството.

- Остави го! – хвана я за рамото графът. – Виж! – и посочи нагоре.

От входа на пещера се показа приказно красива жена, с бели одежди, с коси от слънце и вятър, очи от морски лазур и лице, сякаш изваяно от мрамор. Тя пееше дивна песен за далечни земи – за планини от лед и морета от огън, за мраморни и замъци и кристални езера… Дори Рад, който не разбираше езика й, някак усети в сърцето си за какво се разказва и пред очите му се занизаха приказните картини от песента.

- Господарке Емона – прошепна възхитен престолонаследникът и й показа златния медальон със знака на кралството, който криеше под ризата си.

- Валмонд ме предупреди, че ще дойдеш, принце – заговори тя на морански. – Всички те чакахме в нашия дом.

И като помаха с изящната си бяла ръка, изведнъж завесата на мрака се разпадна… Пещерата изчезна и пред очите им се разкри изградения от светлина и цветя дом на елфите. Есента сякаш нямаше власт над това място, тук беше вечна пролет. Младежът вървеше като зашеметен между зелените и уханни треви, птиците сладко пееха в короните, а мъже и жени с нечовешка красота се покланяха пред него като пред истински крал. Господарката погледна озадачено двамата спътници.

- Те са мои приятели – рече той, предугаждайки въпроса й, – доведоха ме до тук и спасиха живота ми.

- Да, някой ни извика онази нощ – да ви защитим.

- Светлината,... вие ли бяхте? – смаяно запита Валантен.

- Да – отвърна изомруденото изящество.
После се вгледа съсредоточено в лицата графа и милейди. Ясните й очи сякаш ги пронизаха, прониквайки дълбоко в душите им, разкривайки всичките им тайни.

- Добре, нека бъдат наши гости тогава – замислено изрече накрая и ги поведе към празничната трапеза, отрупана с непознати ястия и чудни напитки.

Престолонаследникът седна до нея на чело на масата, а двамата объркани младежи бяха настанени също на лични места – между елфските благородници.

Арфите засвириха, флейтите им пригласяха, а няколко сладкогласни певци запяха с необикновените си, дълбоки гласове.

- Отдаван не бях чувал толкова хубава музика – прошепна доволен Рад, като отпи от омайното вино.

Ала сътрапезничката до него не изглеждаше много весела – тя отново хвърли таен поглед към Валантин, който не откъсваше очи лицето на Емона.

- Най-после разбрах – тихо и горестно рече тя.

- Какво? – недоумяващо запита графът.

- Чия душа ще гасне в счупени окови.

Младежът се обърна към нея – в погледа му се четеше болка и съчувствие.

- Не бива да страдате за него, той не беше за Вас – погали къдриците й, ала тя сякаш вече не чувстваше нищо… Дори не докосна вкусната храна, само отпи няколко глътки от питието и това леко я стопли, но в душата й си оставаше хладно…

Изведнъж, в разгара на тържеството, една тънка и шарена змия пропълзя по зеленото дърво над Емона и пъргаво се уви около шията й. Принцът скочи ужасен, ала тя го възпря спокойно, сякаш не усещаше вкопчилото се в нея животно.

- Нищо не може да ми направи – рече тя. – Само запуши ушите, за да не те омагьоса.

- И вие двамата също – посъветваха стоящите до тях Елвира и Рад, – хората не бива да чуват думите й.

Валантен вдигна ръце към главата си, ала малко закъсня – част от отровните слова успяха да стигнат до съзнанието му: „Никога няма да успееш, глупако, Валмонд те изпрати на сигурна смърт. Използва те като оръжие срещу мрачният крал, а след като умреш, елфите ще се възкачат на престола ти!”

- Достатъчно, Кобел! – каза властно Емона и като хвана безстрашно змията с голи ръце, тя прошепна някакво магическо заклинание. Животното неусетно се издължи и промени формата си – превърна в стара, съсухрена бабичка, с побелели коси и отблъскващо, сбръчкано лице… Тя все още мълвеше вещо през беззъбата си уста, ала господарката направи знак и двама елфи я завързаха, внимавайки да нея наранят. После сложиха кърпа на лицето й, която да заглуши злъчната й реч и я отведоха в малка колибка, извън дома, в който се бяха събрали.

- Прощавах й няколко пъти, но сега вече прекали – рече златокосата хубавица. – Не мога да позволя измъчва гостите ми с приказките си. Защо спряхте музиката, – обърна се към арфистите и певците – нищо лошо не се е случило.

- Нищо ли? – промълви Валантен, като се взря тъжно в красивото й лице.

Магьосницата бе успяла да посади в душата му семето на съмнението…

На другия ден, след обяда, всички излязоха на полянката пред дома и се разположиха удобно на меката трева. Господарка седна малко встрани и направи знак на Валантен да дойде при нея. Той се подчини.

- Какво ти каза тя? Виждам, че е успяла леко да те клъцне с отровното си жило. Но ако ми се довериш, аз ще излекувам раната.

Младежът се поколеба. Не знаеше трябва ли да й вярва. И все пак, като се взря в спокойните й очи – чисти като небето, събрали вековна мъдрост в себе си, не можа да повярва, че те ще го излъжат… И й разказа всичко.

- Елфите не се блазнят от човешката власт и слава – усмихна се снизходително тя. – Ние просто не искаме мракът да победи, а турлонският владетел заплашва да завземе и други земи. Според предсказанието, ти си този, който маже да го спре. Затова и сме още тук. Когато ти помогнем да си върнеш престола, моят народ ще се оттегли в далечната си прародина и вече никога няма да се бъркаме в делата на хората.

- Никога – задавено повтори той и я погледна с любов, напълно заправил за горчилката от притворните слова на вещицата. – Значи вече няма да те видя, Емона.

- Искаш ли да остана до теб? – усмихна се нежно и докосна косите му.

- Да, искам.

- Тогава ще остана.

Двамата се прегърнаха и целунаха, сияещи от щастие.

Елвира видя това и сякаш някой забоде нож в сърцето й… Гледката й причиняваше почти физическо страдание, ала не можеше да откъсне очи от двамата влюбени. Погледът й се замъгли, с мъка сдържаше напиращите сълзи. Някой силно стисна ръката й:

- Спрете да гледате натам, забравете го – говореше Рад.

Тя се извърна към него с благодарност. Около тях елфите продължаваха да пеят и танцуват, човешката болка и ревност, бяха недостъпни за благородните им души. Един златокос принц се доближи и ги заприказва, разпитвайки за Моран и кралят му. Графът отговаряше откъслечно, а милейди сякаш напълно отсъстваше от разговора.

- Някой трябва да отиде за елексир в столовата – намеси се безгрижна млада дама от компанията и весело се засмя /сякаш тук само някои знаеха за каква битка се готвят/.

- Аз ще ида, къде е? – попита Рад, защото му се искаше да се откъсне от тази веселба.

Принцът му посочи къщурката, в която бяха отвели старицата и младежът побърза да се отдалечи. Заради благородните и чисти души, елфите не допускаха какви вреди може да нанесе тя на хората.
На влизане Рад хвърли бегъл поглед към пленената магьосница и се зае да пълни каните с ароматната течност. Ала сякаш от дъното на душата му зазвуча глас:

- Ти извика елфите на помощ оная вечер, нали?

Той замълча, обърна се – жената изгледаше вързана, безпомощно и безмълвна. „Започвам да полудявам”, помисли си той.

- А задачата ти не беше такава, не затова те изпрати баща ти.

- Млъкни! – кресна той, въпреки че в стаята никой не говореше.

- Ти трябваше да го убиеш по пътя – това ти поръча стария граф – продължи безмилостно немощния глас. – А вместо това, ти го спаси. Заради момичето, нали, уплаши се за нея, не за него?

- Казах да млъкнеш!

- Сега вече намерихте елфите и те ще ви подкрепят, дори ако принцът умре – те не искат само мрака, не ги интересува кой ще наследи престола. Ако ги поведеш в успешна битка срещу мрачния владетел, именно ти ще бъдеш пълководеца, спасил земите на Моран от злото. И като най-близък роднина на кралското семейство, именно ти ще трябва да наследиш трона, както искаше баща ти.

Запуши уши, ала вече бе късно… Отровата бавно проникваше в него и го подлудяваше.

- Разбира се, ти вече не можеш да го убиеш с твоята ръка, но какво ти пречи да използваш ръката на една жестока стара вещица срещу омразния Валантен, който ти отне любовта – думите проникваха и през запушените уши, вливаха се направо в мозъка му.

- Аз никога не съм имал любовта й – отвърна той.

- Но можеш да я спечелиш, ако онзи, когото обича в момента, умре. Развържи ме, аз ще го сторя вместо теб…

В това време Елвира бе разгърнала една малка тетрадка и се опитваше да си пропомни поемата на елфически. Тя изписа няколко странни руни, после се зае с превода, за да не мисли за онова, което постоянно тревожеше ума и сърцето й. Този път й вървеше, думите сякаш се изписваха сами върху белия лист… Изведнъж тя скочи изумена от онова, което току-що бе превела. Невярващо се взря в листа, после грабна тетрадката и решително затича към столовата… Бе прочела следния пасаж:

„Ще го последват двама от Моран
и сред опасности ще дирят заедно доброто,
ще блесне насред пир предателска кама,
ала не ще уцели тоз, към който се насочва…"

Когато влезе, старицата вече беше развързана, а Рад в полусъзнание на земята… От устните му се изтръгваха въздишки, главата му се люшкаше на всички посоки, като че още съпротивляваше на магията. Младата жена се стъписа така, че не се сети да запуши ушите си. Понечи да улови вещицата, ала един глас, този път мек и мазен, я спря:

- Защо да го правиш, хубавице, когато аз мога да изпълня най-съкровеното ти желание?

- Ти изобщо не знаеш какво е то – посегна отново към нея момичето.

От беззъбите устни се изтръгна жесток гърлен звук, който трябваше да мине за смях:

- Искаш той да те обича, нали, искаш принца на Моран!

Елвира спря разколебана.

- Можеш ли да направиш така, че да ме обикне? – едва чуто запита тя.

- О, да, разбира се. Той щеше да те обикне, почти го беше направил, преди да срещне Емона. Ако красивата елфка не бе омагьосала ума му, сега ти щеше да стоиш на тревата до него и устните му щяха да търсят твоите, а ръцете му страстно да те прегръщат .

Тази картина се утаи в душата на влюбената девойка, тя усети как сърцето й затуптя. Затвори очи и задиша тежко…

- Можеш ли да направиш така, че той да я забрави?

- След като я видя, вече не, освен…

- Какво? – милейди отвори очи и видя камата на Рад в костеливата ръка на старицата.

- Не, не, не… – шепнеше като в просъница тя, ала нещо бе сковало цялото й тяло и не можеше да го помръдне. Изплашено и безпомощно гледаше как ножа се насочва право към тялото на Емона… Още секунда и щеше да полети… Ала тя видя грейналите от щастие очи на Валантен, той сякаш не вървеше, а летеше, понесен на крилете на любовта. От цялото му същество се излъчваше искрена, почти детска радост. Сега и той самия вярваше, че е бъдещия крал.

- Не-е – извика решително Елвира и с внезапен прилив на сили преодоля съпротивата. Скочи и хвана здраво предателската ръка. – Няма да му причиня това!

Вещицата яростно се извърна и забоде ножа в сърцето й… Елвира падна, обляна в кръв… В този миг Рад се събуди, изтръгна ножа от ноктите на Кобел и я прониза с него. Тя се разтопи пред замъгления му поглед, превърна се в дим и изчезна.

- Елвира, Елвира – хвърли се към момичето той, с насълзени очи. – Елвира, чуваш ли ме?

Тя му подаде тетрадката.

- Прочети го – изрече с последни сили тя, – а после го изгори и изпълни последната част от пророчеството.

- Елвира, аз ще те спася.

Той повдигна немощното й тяло, ала очите й се затвориха завинаги.

В този момент влязоха другите елфи, стреснати от виковете.

- Не, тя не е мъртва, не е мъртва! – повтаряше като полудял графа. – Ти можеш да я спасиш, нали! – погледна умолително към Емона.

Господарката на елфите погледна бледото лице на момичето, погали красивото му чело и тъжно поклати глава.

- Не, не, не… – младежът коленичи, положи на земята мъртвото момиче и се разрида като дете.

Някой съчувствено докосна рамото му. Рад се обърна и погледна нагоре – беше принц Валантен, изглеждаше блед и разстроен. В очите му имаше истински сълзи...

Погребаха девойката на една могилка, близо до дома на елфите. Когато се посъвзе, графът се отдели за настрани, седна до малко поточе, което извираше от недрата на планината и разтвори тетрадката. През замъгления му взор се занизваха думите от последния превод на Елвира:

"Предателят с разкъсана душа,
ще се завърне редом с бъдещия крал
и в битка ще си върне гордостта,
един позор… от никой не видян…”
/край/

Здравей, Мири. Много интересна поема представяш. С изчетох трите части.
Поздрави!

радвам се, че си прочел трите части и се надявам да ти е било интересно:)

Сякаш това не е край?!

Ти чудесно разбираш, че тези три части могат да се превърнат в книга, сага, цикъл дори, наистина края е отворен.

Вероятно се заблуждавам, но последния ред в последния стих с двете многоточия е недоизказан, неясен и не изписан цялостно и това НЕ е случайно... позволява обрати на сюжета и вариативност.

Именно такива поне два обрата имаше в тази трета част и те изненадват и провокират - браво за това, неслучайно сериозни световни писатели позлват и са популярни със своите обрати във фабула.

Няколко детайла:

- като-че ли в случая пряката реч преобладава и наддделява забележимо, понякога неясно от кого, поне за мен на моменти неясно :)

- в тази част според мен, би било добре да има една идея малко повече описателност, атмосфера и разказване и намалена пряка реч

- вещицата/змия Кобел някак неясно съществува - ако тази вещица е тест - тогава е обяснима, но ако Кобел е реална опасност и в тази трета част тя прави маса поразии с думите си, неясно някак елфите я търпят вместо да я ликвидират, задържат или ползват (разбира се, те могат и в случая да са я позлвали именно с поразиите които прави сред хората, но това зависи от теб - автора, незнам какво ти е в главата и идеята :)

- сцената когато кратко описваш колко болка изпитва Елвира гледайки Валантен с Емона е изключителна, може би всички сме преживявали това - ти гаснеш по някой, друг гасне по теб, казано на шега - романтичните, любовните сцени в случая ти се удават

- на едно място в текста - думата хубавица не стоеше за мен добре, думата хубавица е много ежедневна за нас и не въври за изключителна елфка в едно фентъзи, примерно нещо порцеланово, изящно, разкошно, прелестно като квалификация мисля, че отива повече

Един сериозен комплимент от мен:

ВИНАГИ ЧЕТА ФЕНТЪЗИ В КОЕТО ИМА ДЕЙСТВИЕ, ДВУБОЙ И ВПОЙНА С ЛЮБОВ

В СЛУЧАЯ ПРИ ТЕБ ЧЕТОХ, БЕШЕ МИ ИНТЕРЕСНО И МИ ХАРЕСА ДА ЧЕТА ТЕКСТ В КОЙТО НЯМАШЕ МИГ "БОЙ" - твоя разказ в тази трета част ми грабна вниманието и интереса дори без сблъсък в двубой, а това е показателно

...

и отново както в другите две части - стиховете ти се получават идеално - леко, ясно и приятно звучат, поне на мен

...

и една последна забележка след двата комплиемнта - мъжклите ти герои граничат понякога с юношеското или детското - това е ок за фентъзи понякога, но им липсва доста за да са мъже - твоите герои биха могли да са Хари, онези от Нарниа, но не са Дриззт, Гералт, Зигмар итн

В първоначалния вариант на разказа имаше продължение, в което Рад се връща, биейки се рамо до рамо с Валантен и противопоставяйки се на баща си, но после реших, че този край е закодиран в последния куплет на поемата и мога да го оставя на въображението на читателя. Съжалявам, че така се е получило с пряката реч, но явно си е проблем на стила ми, ще се опитам да поработя върху описанията. Думата "хубавица" ми беше трудно да я заменя, спрях се на "видение", но ако се сещаш за по-добро, кажи ми го, ще се съобразя с твоето виждане. Съжалявам, че така се о получило с мъжките образи, но в случая бях съсредоточена върху изграждането образа на Елвира, която ми е любимката в този разказ. Колкото до Кобел, аз съм пишман автор, та не очаквай при мен всичко да е логично. За мен обяснението е, че тя не може да навреди на елфите, а те не са предполагали какви поразии може да причини сред хората, затова я търпят, а и са твърде благородни, за да посегнат на нечии живот, съжалявам, ако звучи наивно това обяснение, но те предупредих, че разказът е писан преди години и аз самата го определям като малко наивен:)...

- понякога може да замениш дума за жена или мъж, със съществителна характеристика

примерно:

вместо тя беше красива, може да се каже - тя беше красота или тя беше изящество

вместо хубавица може да се каже нещо от типа - тя беше като узмрудено небе или самото изящество или нещо подобно

...

разказа тъи е великолепен - типично по женски смекчен, такъв отпечатък имат много големи авторо жени в световното фентъзи дори, нормално е мъжките образи при вас да са по-пастелни и кадифени - това НЕ е лошо, но нкак е малко по детски понякога, в което пак казвам - няма лошо :)

за Кобел твоето обяснение е много интересно и логично, абсолютно дпобро ти е обяснението защо кобел живее, приемам го, дори е оригинално, просто можеш да го вплетеш в текста, заслужава си именно със своята логична оригиналност това обяснение

се съобразя с тях. Благодаря и за милите думи за разказа ми, наистина не очаквах някой да му обърне внимание, а твоите коментари много ме окуражиха. Още веднъж, благодаря за което:). Оправданието ми за мъжките образи е, че се опитах да опиша двама реални мои познати от времето, когато бях студентка /съответно и те бяха много млади и се държаха детински понякога, а не съм ги виждала като зрели мъже, може би тогава щяха да са по-различни:). Май наистина се получиха малко повърхностно, но ще помисля дали не мога да поправя това:)

не мисля, че са повърхностни

студент не значи войн или човек в критична ситуация

мислейки за нормални образи от живота е непостижимо да изградиш реалистични образи в опасност

но това не е проблем във фентъзи и разказа ти е великолепен НАИСТИНА!