Прочетен: 1510 Коментари: 5 Гласове:
Последна промяна: 30.06.2018 10:12
Нощта преди прехода
Нощта се спусна тиха и беззвездна над притихналата гора... Само съгледвачите бдяха до огъня, бранейки спокойния сън на своите господари.
Гюстав тъкмо съблече ризата си и се приготви да легне, когато някой му извика отвън:
- Може ли да вляза, искам да поговорим!
Подаде се крадешком през отвора и видя Брегомир - със сериозно и загрижено лице.
- Ела, какво има?
Двамата се настинаха до постелята и младият лорд започна, малко и несигурно и притеснено:
- Не знам дали трябва да ти го казвам, но...
- Щом си дошъл, би трябвало вече да си решил. Тъй че давай!
- Ами... Астрид е... бременна.
Принцът го изгледа като луд.
- По-скоро беше, не знам... - още по-объркано продължи братовчед му. - Преди да изчезнат, майка ми тъкмо се канеше да й даде отвара за-а.., за да пометне... Едва ли да е успяла толкова бързо... Не съм сигурен.
- Какви ги плещиш, човече, ти да не си...
Престолонаследникът стана и започна да се разхожда като тигър из клетката си.
- Можеш да питаш и Кристин, ако не ми вярваш. Но аз на твое място не бих се осмелил. Доколкото схванах, бащата си ти.
- Не, не може да бъде, не може... ние бяхме... бяхме заедно само веднъж - в палатката, преди нападението на тролите.
- Доколкото знам и в палатка може да се зачене - пошегува се другият.
- Не ми е до каламбури - хвана го ядно за яката Гюстав.
- Как можа да причиниш това на чичо? - събеседникът му го погледна сериозно.
- Какво знаеш ти за любовта?
- Повече, отколкото предполагаш - горестно му отвърна Брегомир.
Едва сега принцът се взря в печалните му, сини очи и усети, че и той е разяждан от скрита и тайнствена мъка...
- Не съм дошъл да те упреквам, приятелю. Просто реших, че трябва да знаеш.
- Благодаря! - Гюстав внезапно го прегърна и потупа по рамото, с насълзени зеници. - Дано да умра в тази война - прошепна накрая.
- Не говори така! Няма ли шанс да я забравиш? Може да срещнеш някоя друга - не тъй блестяща отвън, но ако се вгледаш под повърхността, ще видиш, че отвътре сияе... като диамант, скрит в обикновено платнена торбичка.
- За какво ми говориш, Брегомир?
- Нищо, мои си работи.
- Не се забравя такава жена - промълви горестно синът на владетеля.
Разделиха с прегръдка и неканеният посетител изчезна, скрит в сенките на нощта...
После лордът се върна във шатрата си, легна замислен... и скоро се унесе в прегръдките на Морфей, сънувайки прекрасните очи на една дръзка придворна... Точно в най-хубавата част на съня, внезапно усети, че нечии устни покриват с целувки лицето му, шептейки името му с копнеж, нежни ръце се обвиват около тялото му...
- Кристин - простена с усмихнато и разнежено лице.
Жената изведнъж се отдръпна раздразнено. Той отвори очи и видя на бледата лунна светлина лицето на Айрин. В зениците й гореше непознат досега пламък.
- Айрин! - сепна се той. - Какво правиш тук?
Тя жадно се притисна до него.
- Не заминавай с тях, братовчеде! - помоли го пламенно, едри сълзи се стичаха по хубавите й, нежно заоблени й бузи, мокрейки голите му рамене.
- Успокой се, миличка - рече, като внимателно я отлепи от себе си.
- Какво те интересува тяхната война! Какво общо имаш ти с глориянската перла? Защо трябва да умират невинни заради една жена?
- Не мога да изоставя чичо си в този момент.
- Моля те, не заминавай. Ела с нас, помогни ни да стигнем до Дълбоки вир. Брегомир, ти си единственият близък човек, който ми остана... след като мама почина. Не искам да изгубя и теб.
- Как - а баща ти и брат ти?
- Те нямат очи за друго, освен за безценната си Астрид... Само ти си различен... и ми беше другар в детските игри... в самотата ми, в мъката ми...
Тя изведнъж започна да разкопчава горната част на дрехата си, но младежът хвана ръката й.
- Недей! - каза задавено - Твърде много те уважавам, за да направя това!
Тя хукна навън, разплакана и огорчена, а той не можа повече да заспи. Стоя, буден и унесен, докато утрото се разпукна в светлорозови багри и мъжете започнаха да се стягат за път.
Събра набързо нещата си и излезе навън. Видя Кристин да върви по пътечката, където хората се събираха да изпратят храбрите рицари. Погледът й бе унесен и тъжен.
Подаде му мълчаливо малко букетче с цветя, което го трогна дълбоко, тъй като знаеше, че подобни жестове не са характерни за нея.
- Благодаря, ще си го запазя - рече тихо. - Сбогом, прекрасна милейди!
- Ще се върнеш, нали? - погледна го с някаква детска надежда и брадичката й леко потрепера. - Не искам да казвам „сбогом”.
Едва сдържа порива си да я прегърне и целуне пред всички. Качи се на коня и пое към Сърмин, редом с принца на Фридолф. Сви букета под ризницата, точно до сърцето си, като някак победоносно си каза, че за Гюстав тя не донесе цветя...
Пухкав Домашен Кекс, лесен и вкусен.Tort...
© Дисидентът Глеб Павловски провалил дем...
детайла с унасянето в прегръдките на Морфей е интелигентен и приятен
детайла с Айрин и опита да му се отдаде или всъщност да го има - също
Брегомир и Гюстав имат много общо в този епизод, интересно стоят един до друг персонажите
има и драма така да го кажа има и заложено развитие в бъдеще както реши автора - т.е. ти
финала също е интересен с детайла около букетчето и желанието му да я прегърне и целуне
единствената ми "забележка" е целувката по бузите между тях - явно е милувка, но въобще между мъже в поход това някак не го приемам - това е дребен детайл
епизода показва как навлизаш в предизвикателството на истинското писане - моралм, драма, чувства - за бой, побой всеки може някак да пише, а тук си се пробвала в голоямото човешко - според мен изключително добре !