V-та част Беатрис

Нери беше си взела отпуск от Роуз /за първи път от три години/ и бе хванала първия влак до малкото градче, за да се срещне с него. Тя пиеше лимонада, обедното слънце огряваше хубавото й мургаво лице, увенчано с гъсти, черни къдрици. Хъдзън несъзнателно мислено ги сравни с Елен – бяха съвършено различни и по свой начин красиви. Но полуаборигенката имаше онази трагична обреченост в погледа на дете, преживяло огромно нещастие. Бе получила удари от съдбата няколко пъти – първо, когато Боундър насила я бе целунал и Дилън решил, че имат връзка, отдръпнал се от нея и повече не й проговорил, не й дал възможност да обясни, затова бе избягала от имението, принуждавайки се да продаде бижута, подарък от своя любим, бе спала на пейка в парка и ако не бе благородната Роуз, кой знае какво би станало с нея. Втори път, когато бе прочела за сватбата му и трети път, най-съкрушителния, когато узнала за смъртта му. Роуз му бе споделила, че изпаднала в нервна криза и се наложило да й дава успокоителни. Полуаборигенката стоеше в бара на хотела – привидно спокойна, но вътрешното напрежение си личеше.

- И така? – запита Хъдзан, след като небрежно си поръча обяд...

- Спомних си нещо, което може и да е важно, а може и да не е – промълви тя.

- Е, щом си пътувала дотук, вероятно е важно.

- Има и друго, исках да видя отново имението, мистър Бранън, той бе лоялен, макар и малко строг господар, исках да видя… Сестра ми… Тя е още е тук – момичето тихо преглътна.

- Разбирам. А какво си се сетила?

- Лаура беше полужива, когато я намерих в подножието на скалите. Преди да издъхне, тя каза само едно име: „Беатрис”… Не е ли странно?

- Да, изобщо в това имение са ставали странни неща, доколкото разбирам. Значи, първо Лаура, после случая с човека, нападнат от крокодили – отбеляза той. – Когото преди това си забелязала да бъде заплашван от Боундър с Бунайп.

- Да, лицето му беше силно обезобразено, а едната ръка липсваше. Полицията реши, че е инцидент с крокодили, но всички слуги вярваха, че е Бунайп и че мистър Боундър поръчва на чудовището… После видях счетоводителят да заплашва и Лаура, а малко след това тя падна от скалите…

- Смяташ, че някой й е помогнал ли?

- Почти убедена съм.

- Дотук имаме двама заподозрени – подхвърли той шеговито – Някоя си Беатрис и Бунайп… Но аз намерих маскировката му. Апропо, счетоводителят горе-долу с телосложението на Дилън ли беше?

- Д-да – високото й чело леко се сбърчи, припомняйки си омразния за нея човек. – Но нямаше нищо от неговата красота, финес, маниери…

- Да, да, никой не може да се сравнява с мистър Дил – подхвърли той леко заядливо. – Един въпрос, ти си видяла човека, преди да го обезобразят „крокодилите”, имаше ли той белег на лицето и татуировка на дясната ръка?

- Д-да.

- И никога преди това не си го виждала?

- Не, не беше от местните. Полицията така и не установи самоличността му.

- Имаше ли в имението служителка на име Беатрис?

- Не, тогава аз казах на полицай Картър и той изрично проучи – нито в имението на Ларсън, нито на Радклив, нито на Уенъм… Пълна мистерия е това с Беатрис.

- Звучи френско – задоволи се да каже той, изпускайки дим от пурата си. – Дилън е завършил икономика във Франция, нали?

- Да, Боундър му завиждаше затова, понеже той бе завършил само стопанска гимназия. Мистър Бранън бе твърде строг със сина си и твърде благосклонен към другия, твърдеше, че опитът е по-важен от образованието. Счетоводителят се противопоставяше на всички проекти на Дилън за обновяване и автоматизиране на производството, твърдейки, че средствата за това не са оправдани…

- Добре, добре. Според теб, Дил дали поддържаше връзка с някой от състудентите си от Франция?

- С един от тях дори ме запозна, когато дойде да го посети тук, в имението. Ходихме на кино, а после на ресторант, шегуваха се през цялото време и ми разказваха весели истории за времето на следването си. Явно бяха големи приятели. Изкарахме много забавно, но после сестра ми хубаво ме нахока за закъснението – спомни си тя с носталгия.

- Как се казваше този човек?

Момичето леко се затрудни, прехвърляйки през ума си различни спомени.

- Оливие… Оливие…Ларуж… Да, така ми го представи. Оливие Ларуж.

- Дил е изглеждал доста добре, нима във Франция не е имал връзка с жена? – поинтересува се Хъдзън.

- Имал е, мисля – отговори горчиво момичето – Не споделяше много по тази тема, но по реакцията му към една вестникарска статия съдя, че е имал нещо с някоя си Беатрис Клер, която се отнесла много зле с него... Затова беше толкова недоверчив към жените. Доверието му трудно се печелеше и лесно се губеше... Беатрис – повтори изплашено изведнъж, припомняйки си внезапно зловещите последни думи на Лаура...

 В този момент от рецепцията на хотела му съобщиха, че го търси една госпожа. Беше мисис Катрин Ларсън, втората съпруга на мистър Бранън – изискана дама около 60-те, с елегантни дрехи /макар и в черно/ и боядисана в червено коса. Само малките мрежички от бръчки около очите и устните й издаваха възрастта, но тялото й бе поддържано и стегнато като на млада жена. Тя веднага позна бившата си прислужница и дружелюбно я поздрави:

- Изглеждаш добре, Нери. Явно ти е потръгнало в… Там, където отиде. Защо ни напусна така?

- Съжалявам, мисис, налагаше се. Вие винаги сте била много добра с мен – усмихна се плахо другата.

Нещо в погледа на жената подсказа на детектива, че иска да говори с него на четири очи. Той предложи на по-младата да отиде до стаята си, като й обеща да я посети по-късно и да продължат, откъдето са стигнали.

След като се освободиха от присъствието на прислужницата, мисис Ларсън малко притеснено му подаде плик от писмо, получено с препоръчана поща, без адрес на подателя, но с марка от френската пощенска служба.

- Можете ли да установите, кой е изпратил това? – запита тя леко напрегнато.

- Аз съм детектив, госпожо, а не факир – обясни той. – Все пак, какво бе съдържанието на писмото, ако не е твърде лично, бихте ли ми го дала?

- Съжалявам – тя прехапа устни. – Но аз го скъсах от яд. Беше написано не на ръка, а от пишеща машина, съдържаше заплахи към семейството и най-вече към Бранън… Не исках да тревожа допълнително съпруга си в този момент, знаете, изживява го тежко. Случайно стана така, че го взех аз, а не той.

- Разбирам, все пак дайте плика, ще направя, каквото ми е по силите.

- Благодаря, сър. Възнаграждението ми ще е щедро, ако успеете да ми назовете адреса, или името на подателя – съобщи тя и си тръгна.

- „Мистър Бранън ще бъде поредната жертва на Букайп” – повтори си замислено той, след като дамата го напусна.

Няколко минути по-късно се появи и Сурач и докладва, че е говорил с автомонтьора, който е потвърдил за куршумите в гумите. Мистър Уенъм бе използвал колата на Радклив младши, за да докарат неговата до сервиза.

- Обаче, – побърза да допълни сътрудникът му – по-интересното е, че не само той е използвал услугите му... Мисис Елен също е идвала при него ден след инцидента за смяна на предно стъкло, при това и то също било надупчено от куршум, не откъм мястото на шофьора, а от другата страна, където е възможно да е имало пътник, но нямало кръв.

- Виж ти – потърка брадата си шефът му.

Не по-малко любопитни се оказаха разкритията на индиеца в кръчмата, където бе разбрал, че Дилън е бил забелязан на няколко пъти с един съмнителен тип, с прозвище Лудият Сам – едър мъж, занимаващ се с контрабанда и дребни шашми… Имал камион.

- Ето го нашият великан – възкликна Хъдзън. – Говори ли с него?

- От няколко дни не се вясвал насам. Проверих бараката, в която се е подвизавал, беше цялата изпотрошена и изкорубена, сякаш някой е търсил нещо там. Освен това джентълмен, чието описание подозрително прилича на това на мистър Уенъм е идвал вчера да разпитва за Лудия Сам.

- Хм, а попита ли за момченцето Гау-Гау?

- И то не се е появявало в града от няколко дни. Не знаят откога точно, но горе-долу от времето, когато е станал инцидента.

- Добра работа си свършил – отбеляза след кратък размисъл детективът, после му подаде писмото. – Мисля ти да се заемеш с работата във Франция, първо потърси някой си Оливие Ларуж и виж, дали не можеш да източиш нещо от него, аз ще продължа тук. Мисля, че идеята ми започва да се заформя.

- Нима? На мен ми изглежда все по-мътно.

- Напротив, нещата просветват. Хайде, върви, клиентът плаща добре и ще осребри всички чекове, които му покажеш от Франци. Да свършим работата, викам аз.

- Ок, шефе – индиецът му намигна и тръгна към изхода на хотела.

Нери отново се появи, видимо притеснена, а в това време и Бранън, който се бе завърнал в градчето, го потърси в хотела и с треперещ глас го помоли да дойде на място в имението. Полуаборигенката настоя да отиде с него и Хъдзън се примири, явно тя живо се интересуваше от случая с бившия й любим и беше решена някак да изобличи омразния за нея Боундър. Стигнаха в имението по обед, тъкмо когато всичко сякаш излъчваше жега. Гледката бе поразителна – цялата къща, надраскана със зловещи, кървави надписи, с една единствена дума на тях. Те сякаш крещяха: „Беатрис, Беатрис, Беатрис”…