VI-та част Ножът и скелетът

Слънцето огряваше ярко каменистата пътечка, по която се стигаше от външните порти до имението. Контрастът между красивата природа в двора и "обезобразената" къща, бе ярък. Хъдзън взе проби от кръвта и поръча да ги изпратят в лабораторията, след което разпита жителите на имението.

- Коя е тази дама? – запита мисис Елен, разпознала в Нери момичето от портрета.

- Тя е моя приятелка от Сидни и помага в разследването – убедително заяви детективът.

- Нима? – вдовицата я разгледа внимателно, явно все пак бе изпитала някаква ревност към непозната, отнела й шанса за любовта на Дил.

От показанията стана ясно, че никой нищо не е видял, никой нищо не знаеше. Случило се бе предната нощ. Кой може да дойде посред нощ и да изподраска къщата с кървави надписи, нямаше никакво обяснение. Явно всички бяха спали по това време. Никой от слугите не бе видял подозрителни хора да се навъртат наоколо. Бранън изглеждаше сащисан, Елен сякаш бе далече оттук, потънала в някакви свои си разсъждения, мисис Карън през цялото време мълча, доста объркана.

Тогава се появи местният полицай, силно въодушевен, поклони се, загледан мечтателно в Елен и заяви:

- Спомняте си, че ми се оплакахте от изчезването на брошката си, докато сте се разхождали някъде около езерото, нали?

- Да – отвърна тя, леко обнадеждена, – да не би да сте я намерил?

- И не само нея – той извади бижуто и й го подаде почтително. – По-интересно бе това мое откритие – извади от чантата си нож, увит в найлоново пликче, по чието острие имаше засъхнала кръв. – Всички отпечатъци по него са на… Дилън.

Вдовицата трепна, бащата цял пребледня.

- По какъв повод сте взимали отпечатъци на Ларсън младши? – поинтересува се детективът.

- Във връзка с покушението срещу мистър Бранън, което така и не се установи от кого е – отвърна ченгето. – Тогава взехме отпечатъци от всички в имението.

- Кога е било това? Как е станало? Защо не ми казахте? – развълнува се Хъдзън.

- О, стига, това бе дреболия. Имам чувството, че някой се е пошегувал по-скоро – махна с ръка Бранън. – Веднъж, докато вечерях в градината, край мен профуча стрела. Изтичах, потърсих стрелеца, но на отсрещния тротоар нямаше никой, никой нищо не беше видял, дори мисис Апълдор, която винаги знае всичко. Предполагам, че може да е било дете, което си е играло.

Детективът сбърчи нос, явно това не съвпадаше с неговата теория.

- Само последно, да питам, кой извърши разпознаването на трупа?

- Аз и господин Саймън – отвърна Елен.

Полицаят я гледаше замечтано.

- Сигурна ли сте, че това беше Дилън?

- Какво? – подскочиха всички присъстващи.

- Сър, тялото беше силно обезобразено и… Но приличаше на Дил, доколкото можех да видя – промълви с треперещ глас тя.

- Освен това намерихме коронка, за каквато зъболекарят му твърди, че му е поставил наскоро – допълни полицаят.

- Една коронка лесно би могъл да извади и сам, не мислите ли?

Хъдзън кимна и тръгна. Бранън затича след него.

- Нима смятате, нима смятате, че синът ми… Може да не е загинал – той се задавяше от скрита надежда, която едвам си позволи да изрече гласно.

- Имам подозрения, сър, но… Трябва да проверя в близката морга, дали не е изчезвал труп, с приблизителните данни на Дилън.

- Ще дойда с Вас – нетърпеливо заяви старият мъж и лицето му леко просветна, за първи път, откакто го бе видял в кабинета си /тогава приличаше на развалина/.

Нери остана да говори със сестра си, слугите се заеха с почистване на дома, а те двамата се качиха в колата и тръгнаха към моргата, откъдето разбраха, че при странни обстоятелства миналата седмица наистина бе изчезнал труп на млад мъж, наподобяващ физически Дилън. Старецът направо сияеше. Дори не се замисли защо му е било на Дил да инсценира смъртта си, топлеше го само мисълта, че може и да жив. На връщане, Хъдзан покани клиента си в хотела, да пият по нещо в ресторанта и го разпита за Боундър. Събеседникът му бе твърде развълнуван от евентуалното „оживяване” на сина си, но му разказа набързо. Момчето било сираче от пансион. Още като дете, извършило „подвиг” – блъснало мистър Бранън от пътя на профучаваща край него кола и така спасило живота му, с риск на своя. От благодарност, човекът го завел в дома си. Още първото им запознанство с Дил било свързано с "инцидент" – бъдещият счетоводител без да иска счупил една от любимите играчки на Дил, останала му от майка му. Това силно разстроило сина на Ларсън и той повече не проговорил със странното, мургаво момче, дошло им на гости. Въпреки това, впечатлен от интелекта, който хлапето показало, Бранън решил да му помогне, като го вземе у дама си и му даде добро образование, после го назначил и за счетоводител. Хъдзън си даде сметка, че тази история с колата изглеждаше малко скалъпена и режисирана, но не каза нищо.

- Знаете ли, бях много строг към сина си – сподели му без връзка човечецът. – Не исках да го разглезвам, страхувах се от наследствено заболяване, придадено от майка му и дълбоко криех от него какво се е случило с нея… Мисля, че е разбрал по някакъв начин, все пак… Напоследък беше особен…

Тогава пристигна Нери, беше силно възбуда и притеснена, когато остана насаме с детектива /Бранън си тръгна/, му съобщи, че една прислужница, която подреждала гардероба на Дилън по поръчка на вдовицата, открила в него кост от отрязана човешка ръка.

- Аха, онзи човек с крокодилите – забеляза разсеяно той и като че ли никак не изглеждаше изненадан.

- Още повече ме притесни това, което с мъка ми сподели кака ми – продължи объркано тя. – В нощта преди инцидента, тя отишла до тоалетна, която е външна. Чула шум откъм гаража и отишла да провери, да не би да има крадци. Но се оказали мистър Дилън и онзи мерзавец Лудия Сам – целият град го познава като мошеник, нямам представа каква работа има той с един почтен господин, но… Младият господар се държал за корема, явно борейки се с желанието да повърне, а другият му мрънкал, че е лигльо и поръчва неща, пък после... Насели нещо в чувал... Като видял сестра ми, Дил се ядосал, извадил пистолет и я заплашил, че ако каже на някого, ще си изпати. Изглеждал като обезумял и твърдял, че той поръчва на Бунайп...

- Нормално – заяви събеседникът й, сякаш му споделяше, че бившият й господар си е поръчал яйца за закуска.

- Как така нормално? – ококори очи тя. – Мистър Дилън не беше такъв, той бе много мил човек. Веднъж, когато валеше дъжд, а сестра ми беше болна, предложи да ме закара с колата до доктора, без даже да ме познава, току що се бе върнал от Европа. Той, той беше много добър – заяви тя и от черните й очи потече една сълза. – Изключително мил.

- Ех, момче, момче – рече загадъчно Хъдзън. – Колкото по-бързо си свърши работата Сурач, толкова по-бързо ще видим края на тази история.