Бълнуване в мрака

Нощта бе хладна, изпълнена със зловещи шумове – остри писъци на сови, тайнствен пукот на голи клони и непознати звуци, издавани от диви зверове. Седрик спеше, както си беше с дрехите, загърнат с две одеяла до тлеещата жарава. Беше се освободил само от меча, ризницата и лъка си, които кротко лежаха в краката му. Мерлин дремеше от другата страна, но част от съзнанието му си оставаше винаги нащрек и единият му клепач нервно се повдигаше при най-незначителното припукване. Внезапно една висока сянка застана над него... сянка на жена, с изумрудени очи и воал от червени къдрици по голите рамене. Нимю стоеше до него такава, каквато я помнеше от дните на своята младост... Времето сякаш нямаше власт над нея и хубостта й. Годините бяха оставили отпечатък само върху непокорните някога зеници. Сега те го гледаха с кротко смирение и мъдрост. Тя наведе лицето си към него, устните й докоснаха набразденото му чело, косите й се разпиляха по бузите му... и той забрави за грижите, за тежкото бреме на отговорността. В един кратък миг бе отново онзи вятърничав хлапак, не съзнаващ странната си различност и важната роля, що му бе отредена... И за магията - дарба, за която в последствие съжали, че притежава. За малко есента си отиде и отстъпи място на пролетта – дърветата над него се разлистиха, ухаещи на младост и свеж, живителен сок. Той потъна в ласките й. Небето над тях се разтвори и ги погълна, лекувайки раните им...

Така магьосникът не усети кога Седрик стана и се залута в тъмното като сомнамбул, без път и посока. Той следваше своите собствени видения – гласът на майка му го зовеше някъде в тъмното. Виждаше лицето й, прекрасното й, добро лице, милата усмивка и тъй жадуваните очи... Мислеше, че сънува, а вървеше наистина и навлизаше все по-навътре в гората. Все му се струваше, че ей сега ще я стигне, тя сякаш се приближаваше, а всъщност ставаше все по-далечна. Искаше само да я попита нещо, но не знаеше точно какво... Затова продължаваше напред с някаква глупава упоритост, макар с част от ума си да осъзнаваше, че върви към непозната и тъмна бездна... Виждаше ямата с периферното си зрение, но тя не го интересуваше сега... Вече на крачка от светлия образ, с протегнати напред длани, той пристъпи... и полетя в пропастта /но тя бе илюзия, сътворена от някой от маговете/... Стори му се, че някой загрижено извика името му и лицето на Лориен внезапно стана тревожно... После здрави и силни ръце го притиснаха тъй, че изгуби дъха си. Грубо завързаха китките му, а други безцеремонно го повлякоха в незнайна посока... Смътно дочуваше гласове – дебели и сурови, сякаш шайка главорези го бяха пленили и влачеха... Ала се опитваше да ги игнорира, защото още ясно усещаше присъствието на майка си, чиито пръсти го галеха нежно... После изведнъж Мерлин се изправи пред него. Със зловеща и саркастична усмивка му рече:

- Нищо лично, Седрик! Такава бе сделката ни с баща ти. Ето за това те изпрати с мен. Не се поколеба да пожертва живота ти, за да си върне изгубеното. Разбра ли най-после, глупако! Ти взе грешната страна – уби дракона, дето се опитваше да те защити, а спаси магьосника, повел те умишлено към смъртта, използвайки твоята слабост. Дори надникна в торбичката ти, за да открие каква е тя.

Видението се изпари с неприятен и грачещ смях, а Седрик отвори замалко очи, колкото да разбере, че наистина е пленен от разбойници с войнствени и страшни лица, че те са завързали ръцете му и че грубо го бутат по някаква закътана, мрачна пътека. И понеже вече нищо от ставащото наоколо не го интересуваше, той отново притисна клепачи и се опита да потъне в сладостната забрава на съня...

Когато Мерлин се събуди на другата сутрин, видя празните завивки и загасналия огън в огнището, някаква пареща болка раздра сърцето му... Разбра за измяната на Нимю, хвана главата си в ръце и за пръв път се почувства опустошен и безсилен... Налегна го тъга.

- Бедният Оруел, голяма грешка направи, че изпрати детето си със стар глупак като мен! Проклета да си, Нимю! Какво направи с момчето? Къде да го търся сега?

По страните му се засичаха сълзи.

- Така и не се научи да не се привързваш твърде много към младите си, неопитни спътници? – иззад дърветата се проточи един твърде познат глас.

- Моргана! – скочи той, стисна здраво жезъла си и го насочи към сянката.

Жената се материализира постепенно, с безгрижна усмивка на устните.

- Колко пъти да ти казвам, че си твърде емоционален за друид? - рече тя.

Той се хвърли към нея с неочаквана дори за себе си ярост, сграбчи я за раменете и я разтърси с все сила:

- Къде изпратихте Седрик? Какво му направихте? Отговаряй, жестока вещице!

- Не съм аз, Мерлин! Не знаеш ли - Нимю вече не се подчинява на мен. Прозряла е силата, скрита зад кълбото и се опитва да привлече онзи, който го е намерил на своя страна. Дори не подозира каква беля си навлича с това. Човекът, открил кристала, може би е по-лош дори от мен. Вивиян смята, че е някой, непознаващ никакви норми. Човек, мразещ всички и всичко. Та дори самата Нимю. И някой ден, тя ще плати за измяната си.

Старият магьосник я гледаше и се питаше дали казва истината в момента. Но доколкото познаваше Ла Фей, в този случай не би го излъгала. Нямаше никаква полза от подобна хитрост... Той бе пред свършен факт, дори да го пратеше по следа, тя щеше да бъде погрешна. А и защо изобщо дойде – да се надсмива над глупостта му ли?

- С какво я държи този човек? – запита накрая магьосникът.

- Нямам представа – тя се вгледа загрижено в помътнелите му очи. – Дори не знам кой е и как е разбрал за кълбото. Но, повярвай ми, страхувам се от него не по-малко от теб. Онова, дето ние можем да правим, изглежда като детски фокуси, в сравнение с неговите възможности. А те стават все по-големи. Колкото и да ме мразиш, би трябвало да знаеш, че аз все пак обичам в някаква степен страната си и Артур. Не бих искала целият му труд да рухне под сянката на прастарото зло.

Двамата се изправиха и тръгнаха бавно между оголялата и пуста гора.

- Не можеш ли поне да ми помогнеш в търсенето на графа?

- Не се безпокой! Все пак, тя не изпълни волята му докрай. Не уби нито теб, нито него. Ти винаги си бил и си оставаш нейна слабост. Тъй че Седрик тръгна по свой път, различен от твоя и вече няма да имаш власт над живота му. Може да оцелее или не... Да тръгне из дебрите на злото, или пък да му устои... Вече всичко зависи само от него, не можеш да промениш това.

- Може би трябва да уведомя Оруел за случилото се.

- Не, недей! Знаеш ли, всъщност, може така да е по-добре – пошепна загадъчно тя.

- Какво имаш предвид?

- Знаеш, че няма да ти кажа нищо повече.

Някъде в далечината дочуха, или по-скоро им се стори че чуват печалния звук от удари на стомана в стомана... Ехото на битката, която предстоеше да се случи, достигна чувствителния им слух и те се спогледаха като стари приятели. Въпреки враждата помежду им, някъде вътре в себе си усещаха, че винаги са имали една и съща цел. Само средствата им бяха различни.

- Може би сега трябва да бъдем до Артур – прошепна тихо той.

- Да, Мордред е на път да осъществи плана си и аз едва ли ще съумея да му попреча...

- А какво ще стане с Британия след това?

- Нямаш ли видение? – плахо попита Моргана.

- Не, този път не.

- Нито пък аз. Предлагам да мислим после - отвърна феята, а след кратка пауза добави – ако оцелеем.

- Ако – съгласи се Мерлин…

 

започваш с няколко дълги да ги нарека описателни аньзаца - ще рече постарала си се да не наблягаш така на пряка реч

средата и финала отново са речеви, но в това няма проблем или има смао един

можеш слкед някоя от репликите да пишеш - каза той, промълви тя или да споменаваш имената им - иначе казано да не стои само пряка реч, макар да се рабзира кой я изрича

написала си ясно пряката реч, не бъркам героите, но все пак тук-таме може да се добави по неща след тези думи в диалози

хубаво си отграничила тази част с малко действие и най-вече диалог между мерлин и моргана, за първи път и тя се разкрива или появява лично

остана ми малко неясен м омента как седрик падайки в пропаст изведнъж се оказа хвата от тия разбойници - значи падането е мираж като видението или те са го впримчили, хванали и омотали при или преди падане - това ми остана някак мътно, защото падането в пропаст обикновено е съвсем друга картина и човек трудно може да бъде спаден, пленен на "пръв поглед"

твоето майсторство или умение и талант е много ясно изразено в друго

- тези обрати между героите,

- тази симпатия меду противници,

- обща кауза като Британия

- появата на нов персонаж скрит и явно с много сила и враждебност

ползваш известни персонажи и добавяш свой - хубаво за което

финала ти в този диалог е много силен, че и закачливо интелигентен в това ако и оцеляването

долавяш и винаги си долявала тези моменти - това прави нещата, които пишеш зрели, на моменти дори докосващи нещо мъдро и реалистично

каквото и да пишеш, колкото и понякога да изглежда иделистично, младежко или дори мило - когатои вкараш в диалози и размисли на героите големите теми - успяваш!

понякога ме "приземяваш":), или ми показваш как изглеждат нещата "отстрани", защото много често си въобразявам, че това, което пиша, другите хора го възприемат по същия начин, по който и аз /а е много погрешно от моя страна/... Така че, пак казвам, благодаря. Бездната пред Седрик е илюзия /сега го написах/, промених малко и диалозите. Дано така е по-добре:).

предположих, че може би е илюзия или както написах мираж, но все пак не беше ясно и сега ще погледна как си го променила

благодаря за хубавите и сериозни думи от теб към мен

а ти ще се "научиш" :) като ти пиша пространни комен тари, да ми отговаряш с малко повече от няколко думи, иначе просто и аз ще спра

тук не иде реч за "принуждение" или да ми обръщаш внимание или предпочитание в б лога - първо ние се четем една шепа хора, няма кой да обърне внимание на нечие предпочитание или отношение и второ някак по-"равностойно" е като ти се усмихвам с думи ЗАСЛУЖЕНО за написаното и ти малко да се постараеш :D

с две думи - за моите нелоши коментари, заслужавам повече отговор ;)

в това няма принуда, разбира се - като няма и аз ще си бия спирачката постепенно

така и трябва да го приема. Извинявай, но съм сравнително "дебютант" в блога и още не съм се научила на блоговия етикет:). За мен твоето мнение е важно /и това на другите е важно, обаче те рядко го изразяват:)/, та се радвам, че ти понякога пишеш коментари за прозичката ми, критиката ти е добронамерена и правдива, затова винаги я приемам сериозно. И се радвам, че според теб успявам в някои аспекти на писането:). Радвам се, че вече можеш да пускаш постинги, успех:)