Сънят на Оруел
Сенките на дърветата бавно се топяха в нощта. Свещта догаряше до леглото на стария мъж, а той с уморени очи се взираше в мрака навън и отново се питаше дали не сгреши?
Накрая изтощението все пак си каза думата и той се унесе в лека дрямка, прекъсвана от странни кошмари и съновидения. Първо му се яви синът му като малък, в оспорван турнир с някакво друго хлапе... Май беше на панаир. Да, на панаира до Корнуол. Как само се стараеше да спечели – на всяка цена. Дори когато падаше, или го удареха толкова силно с дървеното острие, та чак сълзи да изскочеха от очите му, пак се изправяше и продължаваше още по-самоотвержено. Всички останали деца се отказваха, не и той.... Видя го да тича към него, целият изподран, с разширени от гордост очи:
- Аз победих, татко!
Усети, че нещо го опари по бузата. Плачеше насън.... Видението изчезна, но скоро пак се появи – същото момче, вече юноша, след едно наказание с камшик, което му беше наложил... Без риза, с окървавен гръб, превит от болка, ала не плачеше... Само стискаше устни и гордо се опитваше да се изправи, не позволявайки никому да му помогне... Накрая успя и погледна баща си – не със злоба, а с някаква стаена обида. Оруел се сепна и изправи изпотен в постелята... Задряма отново и тогава му се присъни непозната жена – със зъл поглед и коварно лице:
- Късно е вече! – рече му тя – Дори синовете ти не могат да спрат злото, що се надига в недрата на Абълдор. Някой е открил магическото кълбо и нищо няма да попречи на силата, дето ще помете цяла Лоргия след смъртта на краля й. Помниш ли, какво си говорихте с Мерилин, когато ти спаси младия Артур от ноктите на смъртта? Ако Артур умре, пред страната се откриват два пътя – възход или падение? Изходът от битката вече е предначертан, щом тази вещ е в ръцете на вашите врагове. Напразно рискува живота си, графе. Магията ще властва над земите на могъщия владетел. Силата й нараства с всеки изминат ден. Съдбата на тази държава вече е в ръцете на мрака и никой от вас няма да се измъкне.
Усети, че тръпки го побиват в съня. Събуди се, скочи рязко и отметна завивката си... Хукна към библиотеката... Някъде беше чел за това кълбо... Някъде, много отдавна...
Той запали свещта и запрелиства пожълтелите страници на старите ръкописи... И отново онзи страшен въпрос изникна в мисълта му: Щеше ли това да се случи с Галахард, ако не бе спасил Артур? И ако можеше да върне времето назад, би ли постъпил отново по същия начин?.. Едва ли?
Най-после откри онова, което търсеше. Легендата бе на латински и гласеше следното: „Тази история отдавна е забравена и погребана в миналото... Не помним нито езика на бруните, нито техните нрави... Предводителката им - магьосницата Преломинон отначало бе на страната на своя народ, ала после – привлечена от славата и величието, започна да забравя род и родина... Отхвърлена от собственото си семейство, заради високомерието и жестокостта си, тя напълно изгуби контрол и поведе война с всички, привличайки на своя страна необикновени зверове... Смелият войн Брилинон изгуби живота си в битката с ужасните й питомци, но преди това успя да прозре силата на кристала, поддържащ мощта й... Тя бе пленена и затворена в пещерата Ерегонт... Сферата й бе отнета и тя изгуби своята власт над древните твари... Ала простите войници не успяха да унищожат предмета, а го захвърлиха в реката... Затуй сега на дъното й лежи кристално кълбо, дето може да отприщи злото на старите времена... И ако някой го намери, особено ако този човек е запазил познанието и болката на Преломинон в душата си, ще стане страшно...” Той се взря в илюстрациите на дракона и огромни черни птици, наподобяващи орли - явно те трябваше да онагледят древните твари. Сетне плъзна поглед към изображението на самата Прелуменон. Лицето й бе същото като на жената от съня.
Когато вдигна глава от листа, навън вече зазоряваше. Оруел се надигна отпаднало и отиде да наобиколи парка на имението си. Замислено газеше пожълтялата шума и тъжно се взираше в подножието на хълма Орлов шлем.
- Милейди Еленор никак не била съгласна да се омъжва – шепнеха си на вратата същите две прислужници. - Даже Дула ги чула да си разменят гневни реплики по въпроса. Тази млада дама била много вироглава, както разправят...
Като го видяха млъкнаха и изплашено се поклониха. Подмина ги, без да им обърне внимание. Напоследък изобщо не държеше изкъсо подчинените си и паркът бе започнал да прилича на запустял – неподдържан и занемарен. Не му се занимаваше с това... Стори му се да вижда някакви конници и обнадеждено затича натам, ала скоро осъзна, че те не идват към замъка му, а се отдалечават и бързо се изгубиха в мъглата. Реши, че е било просто видение, плод на безсънието и разстроените му нерви. Когато стигна до стражите, пазещи външните порти, ги попита, потискайки вълнението в гласа си:
- Някой да е идвал насам?
- Само една млада девойка, Ваше благородие, придружена от слугиня и дузина войници. Май ни е позната отнякъде, като че и преди е идвала тук, но сама – слаба, висока, с руси коси.
- Какво искаше?
- Попита за младя граф и като разбра, че е заминал за Вълчи дол, тръгна в обратна посока.
- Оседлайте ми Фалкор! – обърна се графът към един от по-нискостоящите пазители.
Той се позачуди, но беше свикнал с прищевките на стария си господар, та затова побърза да изпълни заповедта му.
След малко му доведоха коня и той препусна пъргаво след необичайните ранни посетители. Видя ги след няколко метра надолу по хълма и извика след тях на пресекулки:
- Еленор,.. херцогиньо... Еленор!
Беше се досетил по описанието, че е тя, а като видя стройния й силует в мъжки одежди, вече бе напълно убеден в истинността на предположението си.
Момичето се обърна и се стъписа щом го видя, но все пак дръпна юздите на коня. Свитата й и Мери последваха нейния пример и също спряха, завъртайки се към Оруел.
Той постоя за миг мълчаливо, поемайки си дъх, а милейди го загледа изумено. За краткото време, откак не се бяха виждали, той й се стори твърде отслабнал, остарял и съсипан.
- Мога ли да бъда полезна с нещо, Ваше благородие? – попита, надмогвайки инстинктивния страх, който изпитваше пред властната му осанка.
- Виждала ли сте сина ми? – произнесе той с тиха надежда.
- Не, откакто заминах за Сийлол.
Главата му леко клюмна.
- Защо сте го търсила?
Девойката нервно замачка юздите на коня си, животното усети скритото й напрежение и започна да рие с копито в пръстта.
- Ами, аз... – тя пребледня, после се изчерви, а накрая заговори бързо и заплетено – Исках да му предам послание от брат ми... А-а,.. те са се запознали на бойното поле и явно между тях се е зародило приятелство... Само че Седрик не е знаел, че Гарик е племенник на херцог Артър... Та-а затова го търсих,.. само за това. Но щом го няма, не бихме искали да Ви безпокоим.
Графът я загледа изпитателно и веднага му стана ясно, че лъже, ала притаи усмивката, която се мъчеше да разкриви устните му, макар сърцето му да бе изпълнено със скръб. Той помисли, че е дошла да дири помощ от Седрик срещу коварните планове на леля си. И тъй като добре познаваше злостната херцогиня, за миг си представи колко отчаяна трябва да е младата жена срещу него, внезапно някаква силна жал сви сърцето му. Една мисъл се стрелна в ума му, ала не посмя да я изрече на глас. Погледна печално хубавото й, благородно лице и каза само:
- Ако случайно разберете нещо, каквото и да е, за... моя наследник, ще ми съобщите, нали?
- Да – отвърна задавено и брадичката й леко потрепери.
Дълбоко в себе си искаше да му разкрие истината, която бе научила за Галахард, но не се реши да го стори. А и на такова място, пред толкова свидетели, подобни откровения бяха немислими. Тя пришпори коня си и побърза да се отдалечи с наведена глава.
Препускаха няколко метра мълчаливо.
- Господарке, – приближи се към нея вярната Мери. – Всъщност, какво искахте да кажете на въпросния граф? Откъде се познавате?
Дамата не отговори, раменете й леко се тресяха, косите й бяха спуснати пред лицето така, че да не се виждат насълзените й очи.
- Плачете ли, милейди? – слугинята нежно погали главата й.
- Не – каза тя. Треперещият й глас говореше друго.
Яздиха известно време към Сийлол, после изведнъж господарката отново ги изненада със странните си прищевки. Вместо към дома си, тя внезапно сви по една камениста и неравна пътека, която водеше към гората зад Вълчи дол.
- Милейди, милейди! – завикаха след нея пазачите й. – Не сме натам, нали се връщаме в херцогството?
- Не – отвърна решително тя. – Отиваме във Вълчи дол.
Войниците смаяно я последваха, като се споглеждаха изумени.
- Не трябваше ли да разговаряте с този младеж и после да се върнем? – попита озадачено Мери. - Е, нямаше го, сега да вървим, преди Амбърли да е заподозряла нещо!
Вече малко поуспокоена, Еленор рече с престорена бодрост:
- Нали й казахме, че отиваме на гости в имението Сандрингам, при братовчеди на баща ми. То е на два дни път оттук. Значи имаме общо още четири дена за пътя и още два – за предполагаемото отсядане.
- Но какво ще правим в тази зловеща местност?
- Ще разберем дали… някой живее там.
- И защо ни е да го знаем?
- Защото,… ами... просто така.
- Не ми отговорихте как сте се запознали.
- По обичайния начин, – засмя се весело младата благородничка – веднъж го цапнах по главата с поднос за чай, защото ми се пречкаше.
- Какво? – стрелна я с ококорени очи Мери. – Шегувате се, нали?
Вместо отговор, девойката препусна напред, та горките й подчинени едва смогваха да я следват.
© Дисидентът Глеб Павловски провалил дем...
Военната логистика
браво също за темата или същността на съня - проблема родител - дете или в случая баща и син - следваш този проблем между оруел и седрик от началото на твоите разкази и понякога трговаш с това
момента в библиотеката, свитъците, момента в който отеул не може да бъде заблудевн от елинор, както и когато нейния кон рие с копито са моменти характерни за теб - умееш това и го пресъздаваш финно, наблюдателно, с един-два детайла правиш почти картина - отново поздравления
забележката ми е в иначе финно обрисувания епизод на диалога между оруел и елинор - момента, когато тя се изчервява и си написала как животното като че ли усеща това и започва да ртине с копито :)
тези моменти на пръв поглед са финни и ги умееш, НО СПОРЕД МЕН МНОГО ЧЕСТО СА ПОДСКАЗКА, МНОГО ЧЕСТО ПРЕДВАРИТЕЛНО РАЗКРИВАШ КОГО ХАРЕСВА ДАДЕН ГЕРОЙ, НА КОГО СИМПАТИЗИРА ДРУГ и така обезмисляш част от диалозите, много често подсказваш какво стои зад една пряка реч дори преди да я няпишеш, по-рядко използвай този "похват" или практика при теб - някак губи се смисъла да се четат някои реплики, а героите изглеждат съвсем объркани или ясни за четящите
не бих казал критика, някакви мои впечатления верни или неверни
