***

Пустият път бе облян от гъстата пелена на мъглата, а фаровете на колата едва успяваха да осветят дебелите дървета, оплетени в храсталаци от двете страни на шосето. Поне това наблюдаваха пътниците в колата, а лентата можеше да забележи само шофьорът – Страхил.

- Сигурен ли си, че виждаш къде караш? – запита Китан.

- Да, не се бой – виждам лентата и мантинелата, те са ми достатъчен ориентир.

- А ти имаше ли нещо общо с тоз полицай? – позаинтересува се старецът, като че повече, за да заглуши мислите в своята глава.

- Аз не, но Дани е имал, нали? – погледна многозначително съседа си по седалка.

Другият му направи знак с ръка, да мълчи, извъртайки очи към отеца. Дамян пак се беше отнесъл и дори не слушаше разговора, когато стресна звукът на камбана. Той подскочи:

- Кой може да бие камбаната по това време?

Преди да му отговорят, автомобилът се поднесе встрани, но за щастие се спря в мантинелата.

Само Дани бе леко ранен, защото блъсна главата си в страничното стъкло, но ударът не беше сериозен.

- Нали уж виждаше, бе! – ядоса се старецът.

- Ама тая сърна, дето изведнъж пробяга по пътя…

- Каква сърна, нямаше нищо на пътя – възрази този път приятелят му ловджия.

- Не говори глупости, аз я видях много ясно, аз карам, а ти блееш нанякъде.

Страхил бе изнервен, отвори вратата и хукна навън, да търси сърната.

- Връщай се, бре, шъшкънин, и да е имало добиче, отдавна е заминало – завика след него Китан.

- Малко е разстроен, откакто по грешка удари сърна – обясни им колегата му. – Той не бие сърни, никога не бие сърни, ама тогава по грешка удари сърнето – малко едно таквоз, беззащитно… Оттогава нещо се е стресирал.

- Ще го стресирам аз него! Работа сме тръгнали да вършим!

- А вие чухте ли да бие камбана? – запита плахо свещеникът.

- Дамяне, и ти май взе да изперкваш. Кой шъ бие камбана по тва време? Момчета, стегнете се! – скастри го Китан, ала се усещаше, че и той започва да се паникьосва.

- Ще отида да го намеря – предложи отецът. – А вие през това време вижте, дали има някакви поражения по колата…

Когато излезе навън, усети как го прониза нощният хлад, огледа се, не можеше да се ориентира дори накъде да върви, за да последва водача им. Воят на чакалите и викът на нощните птици внезапно застрашително го „удари” в главата…

- Страхиле, Страхиле! – извика с все сила… После направи няколко крачки насляпо. – Страхиле-е-е! – кресна още по-силно.

Изтича още малко, дори не бе сигурен, дали в тази посока замина шофьорът. Зад него моторът на колата безпомощно изръмжа – явно Дани не можеше да запали.

- Страхиле, остави сърната, тя отдавна е избягала, важното е, че не си я ударил, нали? – започна той кротко…

През това време, Китан наставляваше спътника си, да не форсира толкова скоростта… Накрая се ядоса, стана и тръгна към шофьорското място с думите:

- Дръпни се, аз да опитам.

Ловджията послушно се премести отново в ляво, но когато пияницата седна до него, изведнъж го изгледа като обезумял:

- Какво правиш тук?

- Пич, пил ли си? Ние тръгнахме заедно…

- Какво правиш тук, ми кажи! – извика панически събеседникът му, който виждаше пред себе си съвсем друг…Онзи, заради когото бе лежал в затвора. – И да знаеш, не съжалявам, не съжалявам. Аз съм си изтърпял наказанието! И да се върнеш, пак ще те убия, за да спася едно невинно момиче от лапите ти!

- Нима го спаси? – запита ехидно Непознатият. – Аз пък разбрах, че доста зле се справя с живота, твоето „невинно момиче”…

- Не изпитвам вина, чу ли! Не изпивам вина!

- Сигурно затова се наливаш…

- Млъкни, млъкни, млъкни!... – Китан го стисна за гърлото, за да млъкне…

Пред да загуби съзнание, Дани видя пред очите си починалото от свръхдоза дете – от неговата дрога, за която полицаите си бяха затворили очите срещу заплащане…

***

Дамян не ги чуваше. Той изтича няколко метра напред, объркан и напълно зашеметен… Мислите му бяха разхвърляни и тревожни, а дробовете сякаш вече не можеха да се справят с режещия студ на планината.

- Страхиле-е-е! – една изхриптя и се хвана за гърдите. Ръката му случайно попадна на кръста…

Тогава долови стъпки насреща си… Малко по-късно забеляза и силуета, който се приближаваше… Но защо беше с шлифер?... Обърна се… Фаровете на колата бяха угаснали и той не знаеше къде изобщо е тя… А силуетът приближаваше бавно и спокойно… С походката на… Емил… Скоро видя и лицето му:

- Защо ти? – попита объркано. – Очаквах друг призрак да срещна.

- Кого? Онзи, когото убих в уплахата си ли? Гледам, станал си много праведен, Дамяне… Още малко ще те канонизират… Ако беше продължил с актьорската кариера, имаше прекрасно бъдеще, добър си, признах те – допълни подигравателно – можеше и Оскар да получиш, ама не, нашият реши да става „защитник на вярата”. Между другото, помниш ли оная готина мацка в кръчмата /Елена ли беше?/, заради която стона свадата. Не ми казвай, че и ти й беше хвърлил око, ама баят се беше накъркал и те мързеше, та затова „благородно” остави приятеля си да я „омайва”… Преди да стане белята.

- Ти не си Емил, той не би ми говорил така, той ми беше… приятел… Аз се опитах да го спася… Убитият така или иначе не можеше да се върне…

- И спаси ли ме? – призракът вървеше към него, спокойно, с ръце в джобовете… С такъв шлифер е бил и приятелят му, когато се е хвърлил в реката... – Спаси ли ме, питам?

Отецът отстъпи няколко крачки назад.

- Защо си го изкарваш на мен, аз само…

- Ми помогна да замаскирам убийството като катастрофа… Яде те отвътре, нали, Дамяне?... Затова избяга от всички и се записа в Семинарията…

- Да, катастрофата, катастрофата – зашепна като обезумял другият, пред очите му бе падащата в бездната кола… – Аз, аз се бях паникьосал… И ти се бе паникьосал… Какво трябваше да направя, да те издам на полицията ли?... А той, той… Той нямаше да се върне… Не знаех, че няма да успееш да понесеш угризенията…

- Май и ти не се справяш добре с угризенията, момче…Опитваш се да изкупиш греха си… – продължи видението с глас, сякаш идващ от гробище – Но аз, Дамяне, не съм милостив, аз не прощавам на никого…

- Кой си ти, мамка му?

- Не псувайте, отче, не отива на сана Ви – посъветва го спокоен, кадифен глас.

Силуетът внезапно се разми плавно и изчезна в сумрака… Вълкът се появи изневиделица на същото място… Червените му очи светнаха яростно и се хвърли към него… Дамян успя да отскочи и извади пистолета – не посмя да стреля в главата, защото все пак, видението от преди малко… Прицели се в предната лапа – съществото не беше толкова недосегаемо, защото от крака му рукна кръв, ала то сякаш не забелязваше и продължи устремено към него, дори без да изскимти от болка. Дамян реши да опита с кръста и го насочи към нападателя си… Не можеше да си спомни подходяща молитва.

- Махай се, ти не си същество от този свят… Върни се в мрака на твоята омраза… Не ти решаваш кой да живее и кой да умре…

/следва/