Прочетен: 989 Коментари: 4 Гласове:
Последна промяна: 21.08.2019 17:48
Ала по-нататъшните му разправии с шефа на психиатрията напълно го обезсърчиха. След като сподели версията си, достъпът до пациента вече бе ограничен и за него. Колкото и логични, обосновани доводи да прилагаше в полза на своята теория, никой не я взе под внимание. Един от колегите му дори си позволи да намекне, че може би „великият доктор по психиатричните феномени всъщност се опитва да прикрие факта, че се е провалил в този случай.”
„Няма да оставя нещата така!” – закани им се наум и затръшна силно вратата под носовете им.
Първото, което направи, след като се прибра в хотела, бе да си тегли един лъчев душ и после да прочете информацията за въпросния минерал. Оказа се, че е открит през последните сто години в континента Ishtar Terra на Венера, но го има в много малки количества на Слънчевата система. Използвал се във фармацевтичната индустрия – при производството на медикаменти за лечение на тежки заболявания като СПТ23 например. Професор Холбрайт и екипът му са направили обстойно проучване на данните, получени от сателитите на Минерва, и били убедени, че на планетата има огромни залежи, които биха могли да разрешат настоящия проблем на човечеството с опасния вирус.
Психиатърът замислено потърка носа си. „Какво би спечелил Нейтън, отричайки информацията за съществуването на минерала на тази планета, ако правилно съм разчел невербалните му сигнали?” – запита се той…
После реши да провери кой всъщност е финансирал пътешествието им, след като се оказваше, че експедицията не е сред официалните правителствени програми, а е частен проект. Изненада се да научи, че информацията е поверителна – астронавтите бяха подписали договор, според който приемат мисията и последствията от нея на своя собствена отговорност…
Нима бе възможно? Никой ли не се е поинтересувал кой стои зад подобно рисковано начинание?… Или подобна стратегия съответстваше на нечии интереси?…
Но не беше много добър хакер, тъй че се отказа да разследва в тази посока. Оставаше му само да разговаря с робота – единственият оцелял от злополучната експедиция, (който не се опитваше да се представи за луд). Тъкмо се накани да тръгне към обсерваторията, където се подвизаваше Даяна в момента, когато телефонът му пронизително иззвъня.
− Доктор Уил, бяхте прав – зашепна притеснено в слушалката шефът на психиатрията – пациентът ни е разигравал целия този театър, с единствената цел да избяга от клиниката, което се оказа по-лесно, отколкото от затвора.
− Благодаря, че ми се доверихте навреме – отвърна язвително той.
− Планът му е бил перфектно изпипан, като за болен мозък – обясни другият, – но му е трябвало малко време, докато разкодира всички пароли за достъп, затова се е позабавил.
− И да позная ли – предположи другият, с известно чувство за превъзходство, – „нервният срив”− същият ден − му е бил от полза!
− Да, за да открадне лекарския екип, който му е бил необходим за бягството. После е заангажирал вниманието на охраната, подпалвайки умишлено пожар в стаята си. Предизвикал е хаос по коридорите с предварително поставена фалшива бомба в тоалетните, избягал през главния ход, преоблечен в престилка на психиатър и маска, каквито използват някои от колегите в паразитния център.
− Не виждам защо ми споделяте всичко това – забеляза Паркър студено. – Нали се бях провалил?
− Господине, не е време да отмъщавате за обиденото си его. Той е заплаха за националната сигурност, всички спец части са по петите му. Лично президентът поиска съдействие от ФБР, Междупланетарна полиция и…
− И това за един хилав младок, който едва ли може да се снабди легално с оръжие? – учуди се събеседникът му.
− Не знаем какво се кани да прави, все пак е убил двама човека.
− Не, никого не е убил, нали Ви казах?
− Така е, но…
− А прав ли бях за симулацията на заболяването?
− Да, обаче нямаме доказателства, че не е опасен.
− Добре, къде е моето място сред спец частите, ФБР, Междупланетарна полиция и подобни? Сигурен съм, че ще го хванете, щом сте впрегнали толкова сили.
− Президентът иска да се включите в разследването. Неофициално.
− Каква чест!
− Вие единствен успяхте да разконспирирате неговата игра. Смятам, че психологическите Ви способности биха могли да бъдат ценни в издирването.
− Добре, и какво?
− Искам да се срещнете с един човек – Дейвид Макконахи от ФБР точно…
− Сега – завърши мрачно Уил, забелязвайки в камерата пред стаята си някакъв непознат, който тъкмо показваше значка, с очевидното желание да бъде приет. – Навреме ме предупредихте, благодаря! – тръсна нервно слушалката.
За щастие, федералният бе млад и доста разбран, изслуша го много внимателно и го поздрави за проявените професионални умения. Дори като че бе склонен да му повярва, че Кийд по определена причина лъже за случилото се.
− И аз се натъкнах на някои странни факти за този полет – обясни замислено той, – но никой не приема мнението ми насериозно. Така е обикновено с новаците.
− Вие сте способен, ще напреднете скоро – успокои го психиатърът.
− Благодаря.
− Одобрявате ли намерението ми да говоря с Даяна?
− Да – кимна Дейвид, – но се съмнявам беглецът да се свърже точно с онази, която го е „арестувала”, както се казва. Ние вече я разпитахме, обаче тя всъщност… не е пряк очевидец.
− Така ли? – изненада се искрено другият.
− Да, чула изстрелите и изтичала да види какво става. Заварила го с бластер в ръка, коленичил до убитите си колеги, а Холбрайт − да тича към кратерите, изпаднал в паника. Попитала Нейтън дали е бил той и младежът признал. После го обезоръжила и пратила в изолатор.
− Виж ти!
− Нищо, Вие опитайте с нея, а аз ще помъча да разбера нещо повечко за семейството му – почеса се замислено зад ухото. – Не знам защо, но ми се струва, че няма да го хванем с блокади по летищата и аеродрумите.
− И аз се съмнявам – съгласи се Паркър. – Той действа по някакъв предварителен план…
Накрая необичайният гост му подаде визитка и рече само:
− Довиждане, мистър. За мен бе удоволствие да говоря със Вас. Обадете ми се веднага, ако имате някаква нова информация или пък проблем! Ще помогна с каквото мога.
− Благодаря.
− И-и, всичко е конфиденциално, нали разбирате? Според официалната информация, разследваме астронавта като изчезнал, жертва на похитители.
Паркър се изсмя откровено. Събеседникът му направи същото, заявявайки шеговито:
− Дори фенките на „Big Sister” не биха повярвали в това.
− Не мислите ли, че нещата малко излязоха от контрол, за да останат конфиденциални?
− Шефовете ми очевидно на това се надяват, но… както и да е. Казвам го просто за сведение.
− Ясно, ако някой ме пита − отвлечен.
− Именно.
Възрастният мъж потърка разсеяно черната си все още коса, погледна вградения в костюма ръчен часовник и прецени, че не е късно да се отбие в обсерваторията. „Какъв ден само!” – рече си той и побърза да поръча аеротакси.
Даяна не бе обикновен робот, каквито използваха за камериерки по хотелите или за обслужващ персонал в заведенията. Изглеждаше досущ като цветнокожа, около тридесет и пет годишна жена, с интелигентно излъчване и с нея можеше да се проведе доста по-смислен разговор от това: „Ще желаете ли уиски, сър?… Да, сър…. Заповядайте, сър!” И все пак, си беше робот. Нямаше никакви емоционални реакции, невербални сигнали и прикрито напрежение в погледа, по които докторът беше спец. Тя пресъздаде обективно ситуацията, ала разказът й не се различаваше с нищо от предаденото му от Макконахи.
− Как така не успяхте да намерите Холбрайт? – поинтересува се Уил.
− Абсолютно невъзможно при този насечен релеф. Вероятно се е скрил в някоя от пещерите, но аз не можех да поема риска да взривя въздушната капсула, приближавайки твърде много скалите, за да сканирам. След два часа преустанових търсенето, тъй като бе безсмислено. Дори да го откриех, щеше да бъде мъртъв и безполезен.
„Перфектна логика на напълно лишено от чувства създание” – рече си Паркър с горчивина.
− Кога младият астронавт прояви признаци на параноя и психически отклонения? – поинтересува се делово.
− По време на обратния полет, докато бе в изолатора и поведението му ни принуди да го поставим в режим на хибернация.
„Именно това е запазило разсъдъка му – прецени психиатърът, – инак би полудял от самотата в клетката.”
− Значи, докато го арестувахте и изпращахте там не прояви никакви признаци на агресия? – зачуди се той.
− Опита да се измъкне.
− Но не изглеждаше луд?
− Не, доколкото аз мога да преценя, ала аз не съм специалист.
− Тогава какво го е накарало да убие другите двама?
− Нямам представа, сър.
− Не го ли разпитахте?
− Аз не съм оторизирана да разпитвам?
Той объркано хвана главата си в ръце.
− Последно да ви питам. Знаете ли кой финансираше експедицията?
− Не съм оторизирана да… – не можа да се доизкаже, защото в този момент някой отвън й поиска разрешение за достъп.
− Момент, сър – отвърна тя, – само да пусна гласа Ви за разпознаване. Да. Извинете ме, – обърна се към досегашния си събеседник, с нещо като усмивка – но ако нямате повече въпроси, ще Ви помоля да… имам доста работа, господине.
− Разбира се – каза замислено психиатърът, който се чудеше откъде ли му е познато лицето й.
Дали не беше… Да, разбира се! Който и да я бе проектирал, определено бе търсил физическа прилика с починалата съпруга на сенатора Камерън Шейдън… Съвпадението може би бе убягнало на разсеяните учени, унесени в изследвания… Но какво слушаше тази сутрин Нейтън по телевизията? Пресконференция на президента заедно с приближения му сенатор на щат, собственик на голяма фармацевтична компания, (специализирала се в производството на лекарствата срещу СПТ23)…
Той изведнъж застина, зяпнал застаналия насреща робот. Истината смътно и нерешително започна да се оформя в главата му… И беше чудовищна!
− Господин Паркър, ще ме извините ли? – запита отново Даяна. – Разпознаването извършено, гласът идентифициран. Заповядайте, мистър Шей…! Докато подвижната врата се отваряше плавно, внезапно един прецизен и решителен изстрел прониза анализиращия й микрочип, дезактивирайки на секундата всичките й двигатели и задвижващи механизми. В рамката се показа… Нейтън Кийд с бластер в ръка.
− Гласът на Шейдън може да се изолира от всяка пресконференция на нашия президент – обясни той небрежно, а после хладно добави: – Излезте оттук, докторе, иначе ще застрелям и вас!
− Не, няма – отвърна другият, напълно спокойно. – Ти никого не си убивал, нали?
− Току що видяхте как пръснах мозъка на…
− Един робот – завърши пресипнало, – роботът, който е застрелял приятелите ти и те е обвинил в убийство.
Новопристигналият сащисано го изгледа.
− Това, което не разбирам е какво правиш в момента и защо? – продължи Паркър –Издирват те ФБР, Междупланетарна полиция…
− Именно затова нямам много време, тъй че не ми пречете, ако обичате! – младежът започна да разглобява Даяна, търсейки нещо специално в кутията й.
− Ако ми кажеш какво става, бих могъл и да ти помогна – предложи психиатърът, наблюдавайки състрадателно бледото му, изпито лице. – Заплашиха ли те да не казваш истината за минерала?
− Да, но не това е проблемът, аз така и така ще умра – отвърна задавено. – Само че преди да ме убият, ще осмисля саможертвата на Холбрайт, Кайли и Долтан. Правя го в тяхна памет и…в памет на татко, който почина от СПТ23 – завърши твърдо, преглъщайки сълзите си.
− Ти си бил част от екипа на професор Холбрайт, нали? Търсел си минерала, заради случилото се с баща ти?
− Никой в двайсет и трети век не бива да умира, защото не може да си позволи скъпоструващото лечение – преглътна Кийд.
− Затова ли напусна университета? Опитал си се да му помогнеш, като си се грижел за него и си работел, вместо да харчиш пари по семестриалните такси – погледна го съчувствено докторът.
− Да, но въпреки това,… не успях – завърши Нейт, брадичката му издайнически трепереше.
− И после?
− Зарязах всичко. Не исках да се връщам в университета – отдадох се на пиянство с някакви пропаднали типове в покрайнините на Аризона… Понеже вече не вярвах в клишето, убедено внушавано ми от татко, че… доброто винаги побеждавало злото… Обаче Холбрайт, който не знам защо изпитваше големи симпатии към мен, ме намери и ми разказа за проучванията на Минерва. Искаше да продължа обучението си, и да се присъединя към сътрудниците му.
− И ти се съгласи?
− Да. В това вече имаше някакъв смисъл. Моят живот беше съсипан, ала не исках… да се случи и с други. И сега няма да позволя на този самозабравил се…
Изведнъж възкликна победоносно, изваждайки малък правоъгълен чип от главата на бордовия робот – приличаше по-скоро на USB, но той явно бе по-добре запознат с предназначението му, защото го постави умело в едно миниатюрно устройство за видеовъзпроизвеждане, което извади от дрехите си и въведе данните на дисплея – датата на инцидента, прекратил злощастната експедиция до Минерва. После застана пред визьорния апарат на обсерваторията, мъчейки се да разкодира разни странни сигнали. Направи всичко това в рамките на секунди.
− Добре се справяш с техниката – подхвърли Уил.
− Татко работеше тук и ми е показвал много неща – отвърна младежът, силно съсредоточен върху работата си. – Като дете обичах да идвам и наблюдавах работата му с интерес.
Сега, когато наистина бе заразял театрите, израженията му се променяха с всяка изречена мисъл. И Паркър го видя! Видя онова будно, седемгодишно дете, с поглед унесен в звездите, заслушано в думите на любимия си (може би единствен) родител… После разочарованият студент, неможещ да се примири с жестоката, несправедлива загуба на същия близък човек… Психиатърът усети нещо болезнено остро да го стяга за гърлото…
− А какво точно се мъчиш да постигнеш в момента? – поинтересува се той.
− Достъп до Националната телевизия.
− Моля?
− Обсерваторията е свързана с Националната телевизия, за да може да прекъсва емисията по всяко време за важни съобщения: като приближаване на опасни метеорити, предстоящи силни земетресения или…
− Нападение на войнствено настроени извънземни с фуниевидни щитове на главите – подхвърли шеговито по-старият.
Нейтън не се сдържа и този път се засмя – имаше невероятна усмивка, със закачливи, чаровни трапчинки на бузите. „Жалко, момичетата щяха да се избиват за него!” – помисли си психиатърът с тъга. Едва сега осъзна каква е идеята на момчето – хората на Шейдън можеха да погубят него и четирима нещастни астронавти, открили огромни залежи от ценния минерал, но не можаха да изтрепят всички зрители на Националната телевизия.
„Не, хлапе, не бих могъл да ти го позволя” – рече си с мрачна решителност и несъзнателно напипа нещо в джоба си….
А събеседникът му тъкмо приключваше. Той прекъсна шоуто „Big sister” в най-гледаното телевизионно време и започна да предава директно записа от видеокартата-памет на Даяна…
***
По едно и също време, около петдесет милиона зрители от различните краища на страната, вперили тревожно очи в 3D екраните, видяха следната разтърсваща картина:
Двама астрохимици в защитни костюми, взимаха проби от повърхността на кратерите и изглеждаха изключително въодушевени:
− И тук има – рече зарадвано единият. – Хора, казвам ви, не сме сбъркали, тази планета е пълна с ищарий! На „първо четене” ми се струва напълно чист откъм химичен състав. Как е при теб, Нейт?
− Отлично! Отлично! – чу се възбуденият глас на Кийд, който тъкмо се беше надвесил безотговорно над една пропаст, потънал в изследователски ентусиазъм. – Има също титан и…
− Нейт, не се надвесвай толкова! – намеси се разтревожен женски глас откъм командния пункт.
− Спокойно, Кайли! Това е невероятно!
− Хлапе, наистина си на ръба – изгледа го притеснено професорът. – Мини по-навътре! Не докарвай инфаркт на колежката ни! Знаеш, че е особено загрижена, що се отнася до теб – допълни хитро.
− Престани с глупостите! И спри да ми викаш „хлапе”! – отвърна спътникът му с престорено възмущение, но все пак изпълни съвета му.
− О, да, така е – допълни капитанът, изпаднал в особено настроение, поради успеха на експедицията. – И аз забелязах, че е особено мила специално към него…
− Кайли, не им обръщай внимание! – вметна младежът. – Може ли само някой да ми забърка от онази зеленикава водораслена гадост? Умирам от глад – призна откровено.
− Разбира се.
− О, да, за теб винаги – захили се ръководителят на експедицията.
− Ще спрете ли? – изнерви се Кийд.
− Стига, че усещам как се изчерви през защитната маска – отбеляза покровителствено Холбрайт.
− С вас изобщо не може да се говори – смънка засрамено дамата.
− Момчета, малко по-сериозно, ако обичате! – предложи Даян. – Имате деветнайсет минути.
Те приключиха за около пет и тръгнаха по обратния път, качвайки се на нещо, наподобяващо прозрачен балон – наследник на старите марсоходи. Ала щом наближиха кораба, бяха изненадани от два изстрела вътре в кабината, скочиха бързо от капсулата и хукнаха притеснени натам. С ужас видяха робота да върви към тях с бластер, насочен към Холбрайт. Преди да е успяла да осъществи намеренията си, по-младият блъсна колегата си встрани, предотвратявайки фаталния изстрел и изпразни пълнителя си по нея, но тя бе предвидила подобна реакция и ударите му се блъскаха в невидима защитна стена, която я правеше недосегаема.
− Какво правиш? Къде са Кайли и Долтан? – запита той разтревожен.
− Няма ги вече – отвърна с безизразен тон.
Ръцете му силно се разтрепериха. Професорът внезапно хукна към кратерите, а Даяна и Нейтън се вкопчиха в неравна схватка между човек и машина. Естествено, тя бе по-силна от него, притисна го в желязна хватка към земята и започна безжалостно да го души.
− Какво ти става? Ти трябваше да ни пазиш – прошепна с угасващи сили „хлапето”.
− Трябваше да ви пазя, докато вземете пробите, а после да ви неутрализирам, така ми е наредено от шефа.
− Кой е скапаният ти шеф?
− Не съм оторизирана… Момент – приближи ръката си към ухото, сякаш е телефон, – той ще говори лично с теб – обясни му безстрастно, тикна го грубо към комуникационния пункт, сваляйки маската му и го включи на директна връзка с Шейдън.
От носа и устата на Кийд се стичаха алени струи кръв, а тя отново опря оръжието в главата му.
− Здравей, малкият! – каза безгрижно сенаторът. – Оказа се смелчага, признавам ти го, наистина. Очаквахме ти да се паникьосаш, а старецът да остане за изкупителна жертва, но… и така ме устройва. Нека ти обясня как стоят нещата при мен: аз съм популярна и уважавана политическа фигура, приближена до самия държавен глава, но съм и… директор на мощна фармацевтична компания, в която имат дял много важни членове на правителството. А от „щедрите ми дарения” се издържа почти целият полицейски апарат в страната. Никой не трябва да разбира за това находище и сондата, която тайно ще изградим в него. Цената на лекарството трябва да се запази и дори ще се повиши, поради изчерпване на ищария, но има хора, които са готови да платят скъпо за лекарството на черния пазар, без да се интересуват от произхода му. Пък онези, които не могат да си го позволят – съжалявам за тях, но такъв е животът от край време, само силните оцеляват.
− Нещастник! – изрева събеседникът му, вбесен.
− А и не искам други фармацевтични концерни да ми се пречкат, разбираш ли? Това ще бъде моята лична „златна мина”.
− Вие сте болни мозъци! – кресна яростно младият мъж. – Използвахте труда и проучванията ни, а сега ще ни избиете всички, така ли?…
По същото време мистър Камерън, който не беше почитател на „Big sister”, присъстваше на официален коктейл в лятната резиденция на виден европейски посланик и бе известен по телефона от един от сътрудниците си. Усмивката му внезапно замръзна на устните, едва не разля чашата си с Космополитън… Излезе навън и нервно разпореди:
− Намерете го бързо, прекъснете сигнала! Сигурно още е близо до обсерваторията. Искам го мъртъв!…
Ала вече бе твърде късно, хората по домовете си продължиха да гледат, сащисани:
− Не, един трябва да остане, за да му припишем убийството на двамата, пардон, тримата други – продължи гласът без лице. – Определено ще ми бъде изгодно, ако от Земята решат, че атмосферата на самата планета предизвиква психически отклонения, та да не „ровят” много на нея. Така че си помисли! Предлагам ти сделка: правиш се на откачен психопат, избил останалите от екипажа и никой не те закача (ще се постарая в лудницата да ти бъде уютно)…
− Не!
− Или пък… започваш да говориш глупости за корумпирани политици, в които никой не би повярвал и после… удобно се „самоубиваш”, обзет от чувството за вина. Знаеш, че според законите никой няма право да създава роботи − способни да наранят хора или да лъжесвидетелстват. Тъй че: твоята дума срещу тази на Даян и доктора. – завърши сурово и после добави с някаква странна нежност: – А тя е лично мое творение, уникална серия H339, затворено производство, известно само на „неколцина избрани” .
− Аз съм неповторима – подкрепи го дамата, с известна гордост в гласа.
− Не, доктор Мортега…
− Съжалявам, хлапе! – обади се бордовият лекар, застанал с бледо лице зад вратата на люка. – Съжалявам,… колеги! – и изчезна безмълвно, подобно на сянка.
(Вероятно впоследствие наистина се бе самоубил, не можейки да понесе мисълта за предателството си.)
Зениците на Нейт ужасно се разшириха.
− Е, това е, аз плащам добре – обясни му невинно сенаторът. – А дъщеря му е болна от СПВ23… Не мислиш ли, че природата приема нови форми на еволюция и естествен подбор? Те могат да бъдат и… на икономическа основа. Интелигентен човек си, би трябвало да ме разбереш…
− Ти си дъното на еволюцията! – с яростен жест Кийд се опита да блъсне Даяна, но така си спечели още един жесток удар с приклада и падна на земята с ранено чело.
− Тц, тц, надявах се да си по-мил с човека, от когото в момента зависи жалкият ти живот… – уточни Шейдън. – Но ако искаш, пробвай да се бориш сам с президента и националната армия – предложи му „добродушно”. – Освен това, само да вметна, балистичната експертиза ще потвърди недвусмислено, че си стрелял, а оръжието, с което са убити Кайли и Долтан, е същото като твоето. Съветвам те да си умен и да използваш правилно шанса, който ти давам в момента! Предложението е еднократно.
Картините по лицето на младия мъж се сменяха непрестанно по време на цялата реч, отразявайки напълно реално емоционалните му реакции, видни дори за непрофесионалист – първо бе гняв и бунт, но постепенно се смениха с уплаха, опит за трезво преценяване на ситуацията и накрая – пълно крушение на всякакви отбранителни сили. Само мъка и отчаяние се четяха в момента в очите му…
− Убийте ме и потърсете Холбрайт! – промълви отпаднало най-подир. – Моля ви, той има семейство!
− Не ставай сантиментален, хлапе! – препоръча му Шейдън и бързо прекъсна.
− Даяна – Кийд умолително погледна застаналата до него жена, – Холбрайт ще ви е по-изгоден в случая, той би се съгласил на сделката, а аз вечно ще мисля как да ви прецакам, разбираш ли?
− Не съм оторизирана да решавам.
− Престани с това! Той има семейство! – натърти отново, опитвайки се да й внуши силата на аргумента, а по бузите му се стекоха сълзи от мъка, но роботът не разбираше нито стойността на семейството, нито тази на сълзите, пролени за загиващ приятел… Просто го „препарира” за миг с електрошок, после бавно го повлече към изолатора.
Записът спря…
Но картината бързо се смени с една от залите в обсерваторията.
− Хора – появи се вдъхновеното лице на младежа в камерите, – знаете ли какво означава наличието на голямо находище ищарий по повърхността на Минерва за вас? Означава, че до пет години лечението от СПТ23 ще бъде достъпно и за най-бедните, а до шест – ще бъдат разработени превантивни ваксини, с които да бъде инжектирано всяко новородено. Не се оставяйте да ви манипулир…
Гневният, безмилостен изстрел преодоля блокираното стъкло и го умери право в слепоочието, прекъсвайки пламенната му реч.
− Не! – кресна Паркър и отчаяно коленичи до него.
− Аз… успях – промълви Кийд с детска усмивка на устните и красивите сини очи навеки помръкнаха.
− Не! – извика отново Уил, разтърсвайки безжизненото му тяло.
Той плачеше… За първи път в двайсетгодишната си кариера на лекар. Плачеше с истински сълзи за погубения напразно живот…
/следва/
В третата част трябва да го съживиш. :))))))
Възхищавам се на прозата ти. Стилово я намирам за напълно безупречна. Сюжетът е като за двучасов екшън и ми харесва.
П. п: Откакто те чета искам да мога да пиша изчистено като теб. Но когато пишех прозата си все бързах и нямах време за проверки и шлифоване. :)
Според мен не може да се убива любимецът, въпреки че в моята проза почти убих единия, а пък наскоро обмислях съвсем да го убия. В моя текст запънах сюжетно и се колебая от няколко месеца как да продължа. Като че историята свърши по подразбиране. Ако продължа на този етап ще бъде разтягане на локуми. ;))
