***

Не беше напразно. Сега президентът нямаше друг ход. Той незабавно разпореди разследване срещу корумпирания фармацевтичен магнат, а редови полицаи спешно бяха изпратени в обсерваторията за тялото на младежа, който да бъде погребан с почести като национален герой. Обаче те стигнаха твърде късно… Злонамереният наемник бе поставил миниатюрно взривно устройство точно под купола на Даяна. Бомбата изригна минути след записа, съсипвайки техника за поне 50 000 долара, едва не уби Уил, измъкнат жертвоготовно от агент Дейвид Макконахи, а ченгетата не успяха да открият трупа на „хлапето” в отломките…

Ето защо бе обявен ден на национален траур и програмата за изграждане на сонди по почвата на Минерва бе наречена на името на смелия астронавт, загинал заради нея… Да, макар и мъртъв, Нейтън Кийд успя да прецака системата…

А една вечер, малко след последните новини, в които показаха ексклузивни кадри от ареста на Шейдън, един психиатър седна уморено в луксозното си аквакресло, наля си чаша коняк и замислено загледа звездите в красивото нощно небе. Мел се приближи към него и съчувствено погали косата му:

− Още мислиш за застреляното момче, нали? – попита го тъжно.

− Всъщност, мила – прошепна й тайнствено, – ще кажа само на теб. Всичко беше една голяма измама: малко кръв от лабораторията, малко изстрели, устройство за премодулиране на гласа, реалистична холограма на Кийд и… доста актьорски талант от моя страна – намигна й закачливо.

− За какво говориш? – изгледа го изумено.

− Участвах в една от най-грандиозните „мистификации” на века и се гордея с това – обясни й уверено.

− И той не е мъртъв? – светнаха от радост очите на добрата му, мила съпруга.

− Да, трябваше да го направим, преди да са го убили наистина. Сигурен съм, че част от съучастниците на Шейдън ще се отърват от затвора… „Показното убийство на Нейтън Кийд”, излъчено директно по Националната телевизия, беше театър, режисиран от мен… Кажи ми кой нормален човек би седял в обсерваторията, чакайки да го гръмнат, докато прави толкова провокативни разкрития?

− Но откъде взе холограма, устройство…? – запита го трескаво.

− Е, един приятел от ФБР ми помогна – допълни с престорена скромност.

− Имаш приятел във ФБР? – очите й все повече се окръгляха.

− Да, Макконахи наистина е много добър агент, въпреки че… в този случай… май наруши най-малко десетина федерални закона.

− Боже мой! Ти си невероятен, наистина! – прегърна го нежно. – И къде е сега „загиналият” младеж?

− Някъде там – посочи мечтателно към звездите в необятния Космос. – Девойките сигурно се избиват за него – допълни полушеговито…

 Да, Кийд наистина бе някъде там! Под чуждо име и с нова самоличност, в една от първите извънпланетни колонии на Земята. Тъкмо пиеше екзотичен огнено червен коктейл „Lava de Tarsis” в някакъв бар на открито, наслаждавайки се на изумителния марсиански залез и плавното преминаване на Фобос през небосвода… И наблюдаваше умилено една малка, далечна точица в пространството.

В заведението влезе някаква чаровна жена и веднага се упъти към масата му:

− Винаги се взираш натам – забеляза тя на испански, загледана с любопитство в хубавото му, съсредоточено лице. – Какво си оставил на Земята, Даниел?

− Нищо – отвърна небрежно, вдигайки негласна наздравица с двамата си неочаквани спасители от родната планета.

− Може ли да се присъединя към мълчаливата ти компания?

− Да, заповядай!

− Имам чувството, че всеки тук бяга от нещо в миналото си – сподели му замислено, сядайки срещу него. – Но то ни преследва в кошмарите. И теб те тормозят, нали?… Иначе нямаше да се включиш в програмата на доктор Моргоза за справяне с негативните сънища.

Той тихо въздъхна.

− Ние сме само малки, лутащи се прашинки в тази безкрайна Вселена – завърши философски преселничката от Мексико, наблюдавайки тясната ивица светлина, разпръсквана от отдалечаващия се Деймос.

− Знаеш ли, Мария – младият мъж най-после обърна ясния си взор към нея, – имаше един момент, когато започнах да вярвам в апокалиптичните картини, рисувани от някои фантасти, че човечеството е обречено на самоунищожение?

− И какво те накара да промениш мнението си? – в тъмните й зеници проблесна някакво весело, леко кокетно пламъче.

− Ми, не знам. Един много особен… лекар ми помогна да разбера, че все още има добри каузи и… добри хора, заради които си струва да се живее.

− Тогава да пием за добрите каузи! – предложи дамата ведро.

− И за онези, които ни учат да вярваме в тях – вдигна чашата си.

− Мисля, че… Бог не би ни създал, ако нямаше план за нас – каза Мария.

− Да – за първи път видя устните му едва доловимо да се усмихват, – сигурен съм, че има план, който още не сме дозрели да проумеем напълно…

-  Точно така – прошепна уверено роботът серия H339...
/край/

Съгласна съм с такъв завършек. Всичко е наред. Не искам да те провокирам, но с какво ще се занимават на колонията и какви отношения ще има с Н339 ? :))))))))

Но пък ти ме провокира и препрочетох последните си три глави. Хм. :) Ти май ме вдъхнови. :)

Реших финалът да е малко отворен. Той все още не знае, че тя е робот, мисли я за преселвичка от Мексико, а защо този робот се интересува от него?..
Ще се радвам, ако съм те вдъхновила да продължиш с прозата:)

Краят на един хубав разказ, Мири. Прочетох отново предните части, за да си припомня съдържанието.
Поздрави!

за прочита и за високата оценка. Поздрави!