Последно желание

 

- Какво ще прави с нас? – попита Амбърли.

- Ще ни убие – спокойно отвърна Оруел.

- Но защо?

- Мисли, че по мое разпореждане си го примамила в гората... А не беше така, нали? Сама реши да го сториш, понеже ти беше изгодно. Лошото е, че заради теб, ще умрат и невинни... Собственият ти син загина, - жестоко продължи той - заради проклетите ти интриги!

Херцогинята отчаяно зарида.

- Какво означава всичко това? – запита Гарик

- Но той... – започна припряно Артър.

В този миг влезе Корна и презрително ги измери с поглед.

- Подготвихте ли се за смъртта? Искам да знаете, че няма да е кратка, нито пък безболезнена.

- Защо го правиш? – простена старият херцог. – Та ние ти направихме услуга навремето...

- Услуга! – засмя се тя с присвити очи – Направихте го, за да избягате от позора – не ви интересувахме нито аз, нито той...

- Кажи му истината!

- Не би я понесъл сега! Но аз не съм дошла да си бъбрим. Някакви последни желания? - попита ги делово.

- Да видя сина си – промълви графът с надежда.

- Чудесно, но те предупреждавам, че видението може и да не ти хареса.

- Защо?

- Защото Келвин отиде да го потърси, а ти сигурно се досещаш, че не гори от обич към брат си, след като му е отнел всичко, което му е принадлежало по право...

- Не – Оруел прехапа устни, готов да заплаче.

- Съжалявам, опитах се да го спра! Мен лично, Седрик изобщо не ме интересува, стига  да не ни се пречка повече, но какво да правя - не можех да откажа това удоволствие на детето си.

Със студено и жестоко изражение, тя потърка въртящата се сфера.

„Какво ще желаете, господарке!”

- Покажи ми наследникът на този глупец! - посочи към стария мъж.

Седрик препускаше през мрачния и усоен лес, силно притеснен и изплашен, зовейки напразно името на момичето... Но само ехото отговаряше... Когато внезапно един кон силно изцвили, съвсем близо до него.

- Еленор! – обърна се със надежда, но насреща му застана Келвин, целият в коприна и кадифе, възседнал напето дорестия си черен жребец.

- Здравей, братко, драго ми е да се срещнем отново – усмихна му се той, според светския етикет.

- Какво? – разшириха се в почуда очите на младия граф.

- Да, приятелю, аз съм Галахард – първородният син на негово благородие... татко ти.

- Не може да бъде!

- Може, може! След като ти даде всичко, от което всеки нормален човек би могъл да се нуждае, а ти го захвърли с лека ръка... Сигурно ще ти е интересно да чуеш какво мисли баща ти за теб.

Той завъртя ръката си в странен жест, сякаш търкаше невидимо кълбо и изведнъж пред тях с появи гневното лице на стария граф, докато разговаряше с Мерлин.

- И за какво да го хваля, че е безумец ли? – крещеше Оруел. – Тези награди са плод на глупаво безразсъдство и самохвалство, не на истинска храброст.

Брадичката на Седрик потрепера и той извърна глава, та да скрие мъката и огорчението, изписали се в големите му, сини очи.

- Не му вярвай! – проплака от кулата старецът.

- Явно има добро мнение за смелото си момче – злобно се ухили Келвин.

Младежът потисна насъбралата се в душата му болка и се обърна спокойно към него:

- Не съм изненадан – рече му хладно. – Негово благородие никога не е криел тези си чувства към мен. Нещо друго имаш ли да ми казваш?

- Всъщност, да. Знаеш ли, мога да изпратя по теб цялата сила на древното зло, която държа в ръцете си...

- Кълбото на Прелуменон – погледна го графът учуден.

- Да, то е в мен... Но понеже, колкото и да не ми иска, сме братя, ще ти дам шанс в честен дуел... Знам, че си падаш по турнири и състезания... Хайде! Искам да видя колко си смел! – той скочи пъргаво на земята и решително насочи меча към него. Хайде, какво чакаш!

- Защо ме мразиш?

- Задето си растял с мисълта, че си роден благородник, а аз – цял живот се чудя кои са проклетите ми родители и защо са ме зарязали в тази прокълната гора!

- Аз нямам вина за това,.. нито баща ми. Херцогиня...

- Ще се биеш ли? – оня гневно замахна и повали коня му... После се хвърли към него, принуждавайки го да се отбранява.

Кръстосаха мечове – двамата братя – красиви и толкова различни един от друг. Единият с тъмни коси, като беззвездната нощ, капризно и властно лице, дълги, извити ресници и поглед на хищна пантера. Другият - светъл, горд и мъжествен, въпреки измършавялото си в последните месеци тяло. В очите му се четеше повече тъга, отколкото гняв...

Лордът яростно и свирепо нападаше, графът отделяше внимание повече на защитата си, като че се страхуваше да не го нарани... От напрежението, старите рани болезнено се обадиха. Някак въртеше меча с отслабнали ръце, всяко движение му причиняваше мъка и в един миг се запита какъв е смисълът... Само тревогата и опасенията за Еленор, го накараха да продължи...

Докато другият очевидно бе решен на всичко, освен на позорно поражение, сякаш знаеше, че ги наблюдават.

А на мили от тях бащата ридаеше безпомощно, свит в ъгъла на мрачната магьосническа килия.

- Не си толкова добър, въпреки скъпото ти военно образование! – присмя се Келвин, избивайки меча му.

После го ритна, съвсем не по правилата на честния двубой и победоносно стовари острието към тялото му... В последния миг, Седрик отскочи, превъртя се пъргаво на земята, въпреки че една от раните се беше отворила и от нея шуртеше кръв... Успя да докопа оръжието и с изненадваща за опонента си сила, го нападна – гневно, отчаяно, с крясъци:

- Да, татко, съжалявам, че похарчи толкова пари за учителите ми! Съжалявам за безполезния си, напразен, скапан живот!

Изведнъж очите му хищнически се присвиха и сълзи на бяс рукнаха по бледите му страни... Той обезоръжи зашеметения си, смаян противник и опря стоманата о сърцето му. После се взря в обезумелите му от ужас очи и тихо пророни:

- Аз не искам да те убивам. Та ние сме братя, човече! – и му подаде ръка, за да стане. – Ако те оставя сега и обещая никога повече да не се пречкам в живота ви с... граф Оруел, обещаваш ли и ти да забравиш за мен?

- Да, – отвърна с треперещи устни противникът му – признавам, че ти победи.

- Добре – младежът предпазливо тръгна към коня си заднешком, като не бързаше да запасва меча и продължаваше да дебне другия.

- Прибери го! – кресна задавен лордът, изглеждаше искрено съкрушен. – Няма да те нападна в гръб, обещавам! Нали видя, че не използвах магия, за да спечеля.

- Но използва ритници - продължи подозрително Седрик, отстъпвайки бавно назад.

- Прибери го, глупако! И без това няма да ти помогне!... Кастамор!

И изведнъж заприиждаха черни орли, огромни като вълци, със закривени клюнове и свирепи, хищнически очи, обграждайки младия граф.

- Ти обеща! - извика прегракнало нападнатият.

- Съветвам те друг път да не вярваш на обещания, дадени от магьосници! Но то едва ли ще има друг път - засмя се вещерът грозно, показвайки руната на ръката си...

Битката с левиаторите бе напълно обречена... Отначало момъкът се опита вяло да се отбранява, но силите съвсем го напуснаха, а те налитаха от всички страни, като харпии и го блъскаха, удряха, дърпаха... Той изпусна меча си и се предаде... Едно от чудовищата го понесе в клюна си.

- Остави го, сега е мой! - заповяда лордът.

Птицата стовари „плячката си” на земята. Синът на Оруел бе в безсъзнание, главата му клюмна безпомощно назад, дългите златни къдрици се разпиляха в пръстта, а кръвта му обагри ствола на рехавите тревици наоколо.

Брат му грубо го хвана, завърза го за ствола на едно дърво, после някак учудващо нежно поглади страните му. Седрик отвори очи.

- Жаден ли си? - попита го мило мъчителят му и извади бутилка, от която отпи с наслада. - Водата е хладна и приятна, като еликсир.

Пленникът преглътна, отваряйки леко напуканите си устни.

- Няма да ми дадеш, нали? - и спусна клепки, за да не гледа към изкушението.

- Напротив, ще ти дам, та ние сме братя, човече - извади друга бутилка и му подаде да пие...

Ала това не беше вода, а пясък... Младежът се закашля, дръпна глава и го изплю.

- Няма ли да ме убиваш, та да се свършва? – попита го гневно.

- Не мисля да е толкова лесно! Винаги си бил наивник, Седрик - повярва на магьосника, който те водеше към гибелта ти... И заради него уби моя втори... и единствен баща Балер – допълни с тъжна нотка в гласа.

- Какво?

- Драконът, който погуби, помниш ли го?

- Да, но той беше... дракон.

- Така ли? А я виж това!

Магьосникът изрече някакво заклинание и тялото му се източи внезапно, порасна, покри се със зеленикави люспи, главата му се издаде напред, променяйки формата си и избълва мощна огнена струя, която запрати по съседното дърво, прекършвайки го жестоко...

- Разбра ли сега, глупако?- върна се предишната си форма Келвин. - Разбра ли какво си ми причинил?

- Съжалявам, не знаех...

- Нищо, - отвърна му добродушно - аз ти го върнах. Добре ти се отплатих, нали храбрецо! – засмя се злорадо - Как ридаеше само тогава! Много се смях, докато те гледах в магическото кълбо!...Какво беше: на рогът ти можел да завиди всеки лигав лорд...

- Ти ли предизвика земетресението? – ядно го изгледа Седрик, като опита да се освободи от въжетата...

- Да - захили се събеседникът му - И какво точно ще ми направиш? Тъжно е да загубиш единствения човек, който някога те е обичал като родител, нали?... За разлика от истинския...

Отново сълзи от мъка и гняв потекоха от дълбоките, светли очи на графа.

- Калахан, Калахан, - простена само - бедният Калахан, аз съм виновен за твоята гибел...

- Така е, никога не си можел да прецениш правилно на чия страна да застанеш! И сега ми правиш благородни жестове - ще ми пощадял живота, моля ви се. Той! Знаеш ли колко хора обрече с това си решение? Аз ще се погрижа за всички виновници за нерадостната ми участ, като започнем от двамата стари херцози, племенникът им и жена му...

- Не, чакай, те не носят отговорност за делата на Амбърли и Артър!

- Еленор, - продължи безстрастно Келвин. - за малкият Утер още не съм решил /той може след време да ми бъде полезен/, но вече изпратих чичо му там, дето му е мястото...

- Не, не - повтаряше само младежът.

- И разбира се, да не заброяваме... - помълча, наслаждавайки се на безнадеждното положение на опонента си - граф Оруел.

- Защо, - задави се Седрик - той винаги е обичал само теб? Никога не можа да понесе твоята загуба. Никога не можа да ми прости, че не приличам на теб! Той сключи сделка с Мерлин...

- Млъквай, братле!

- Не го прави!

- И кой ще ме спре? Аз притежавам силата на кълбото. Цял живот аз и осиновителите ми сме го търсили и най-сетне... е в наши ръце...

Една клонка припука в храстите близо до тях. Лордът стреснато се извърна, а после се разля в доволна усмивка:

- А, ето я и прекрасната ми бъдеща съпруга - погледна я мило. - Ела насам, скъпа, донесъл съм ти скъпи дарове!

Еленор стоеше – бледа, спокойна и горда на върха на хълма. Изпусна малката кама, която държеше. Нещо прошумоля в тревата около нея.

- Остави това, то вече не ти трябва - рече годеникът й нежно. - Сега аз те закрилям.

Тя изведнъж хукна към него, като омагьосана.

- Той иска да те убие! - предупреди я стреснато Седрик, ала момичето сякаш не чуваше нищо, освен мамещия я глас на магьосника.

- Не го слушай! - каза й Келвин. - Нали видя, че и този благородник си пада по дами от простолюдието. Аз поне не се правя на такъв, какъвто не съм! - хвана властно ръката й и я поведе към черния кон.

- Не тръгвай с него, Еленор! - простена от кулата Гарик.

- Пленил е и брат ти! - викна графът с последни сили.

- А като споменахме за него, да знаеш че вече и той се е уморил от капризите ти... - вещерът отново изви пръсти и показа какво говореше батко й, когато бе се ядосал, че ги е излъгала...Думите на херцога прокънтяха някак злокобно в пустия лес:

- Какво ми се налага да понасям заради тази моя своенравна сестра! Писна ми вече от глупостите й!

- Спри, аз не го мислех наистина! - обади се Гарик, ала девойката не можеше да долови предупреждението му.

Тя безропотно се остави да я качат на седлото... После лордът се метна зад нея, прегърна я и зашепна успокоително в ухото й:

- Само аз те обичам, миличка, само аз ти останах...

Те препуснаха в галоп към Каролайл и скоро се изгубиха от невиждащите, неспособни вече дори да заплачат очи на младия граф...

Видението изчезна...

- Доволен ли сте, Ваше благородие? - запита Корна студено.

Никой не й отвърна... Старецът лежеше на земята - блед, безмълвен и неподвижен... като мъртвец...

сцената е много добра, разбира се, според мен

типично за теб си противопоставила нещо достойно и доблестно срещу почти пълната му противоположност и то емблематично в нещо като конфронтация или дуел наречено от теб

В ТАЗИ ЧАСТ ИМА НЕЩО КАТО ОБРАТИ ИЛИ НЕЩО НЕОЧАКВАНО

намирам, че един от проблемите в твоето писане е че ЛИСПВАТ обрати или изненади - в този случай има обрати било в сблъсъка, било в появата на финала на елинор, в обратите бих добавил и детайла с калахан - ставащото ясно, че земетръса е предизивкан от кофти брата келвин и вината за смъртта на келвин седрик усеща така вторично в себе си като предизвикана от брат му

също така е досковащо или поне показва чувствителност ставащото с бащата на седрик, можем да му съчувстваме - финала и точно ФИНАЛНОТО ИЗРЕЧЕНИЕ ЗА МЕН Е СИЛЕН И МНОГО СИЛНА ТОЧКА НАКРАЯ

и така да повторя или обобщя

ЕДНА ОТ НАЙ-СИЛНИТЕ ТИ ЧАСТИ ОТ ПОРЕДИЦАТА СПОРЕД МЕН

ОБРАТИ ТУК ИМА, което обикновено ти липсва

има типичното за теб бяло и черно, но понеже си добро момиче/жена ти докрай не си лоша и когато описваш дори кофти героите

момента с покаялия се баща, дребния момент с калахан когато става ясно

момента с елинор преедполага и седрик да си я върне и да гони, сега има и много лична кауза да я наречем

финала на тази част с последното изречение е емблематичен - браво за което, слага силна точка като изрази

Радвам се, че ти е харесало, да, липсват ми обрати в повечето случаи, прав си, но по-нататък ще "посгъстя" действието и ще има още изненади. Благодаря за моментите, които си отличил като силни, ще се опитам да не те разочаровам в оставащите няколко глави.
П.п. Мнението ти е важно за мен, макар, че не планувам да издавам книга, да участвам повече в конкурси за разкази, или нещо пoдобно:)

не бери грижа

гьоте не е участвал в конкурси

днес дори нямаше да класира в "предподготовката" на кой да е кон и кур с

може да ме признаят след смъртта ми /приживе явно няма да стане/, това ми е утехата:)

щом аз съм те признал, можеш да си умреш и още утре

ааа сакън ;)

си мил:)

ами преигравам както казваш ;)