Прочетен: 1059 Коментари: 4 Гласове:
Последна промяна: 11.11.2023 13:07
Три дни преди това, двама уморени и тъжни конници препускаха към бърлогата. В торбичката до тях дрънчаха съдове и инструменти... Стигнаха по обяд, слънцето тъкмо бе почнало плахо да се показва през клоните. От казана се разнасяше приятна миризма на яхния. Мери тъкмо белеше картофи до огъня и като чу тропота на копитата, хвърли ножа и изтича да посрещне новопристигналите зарадвана, ала щом видя Утер в това състояние /разрошен, прашен, с изпокъсана риза/ и бледото, изпито лице на спътника му, възкликна стреснато:
- Какво се е случило? Къде е милейди?
- Кой е този юнак? – попита Тигъра.
- Племенникът на Еленор – отвърна Седрик. - Ще може ли да го приютите замалко на сигурно? Аз после ще се върна за него.
- Ще се върнеш! Че ти къде отиваш? – хвана го за лакътя Балтимор.
Младежът не отговори, а с някаква мрачна, студена решителност се отправи към помещението, където държеше багажа си...
- Хайде на масата – подкани ги стопанката на убежището, която тъкмо излизаше от къщурката. После учудено се взря в момчето – Кое е това прекрасно дете?
- Синът на господаря Гарик, - обясни притеснено слугинята, като тревожно се вгледа в свъсеното чело на разбойническия предводител.
- Избягах от замъка на Келвин – каза смутено детето. – Той се опита да ме убие.
- Графът знае ли, че баща му е в опасност? – попита лаконично главатарят.
- Да,.. казах му... Лордът отведе леля... Защо?
Без повече обяснения, Балтимор изхвърча като мълния през вратата и се спусна устремено по коридора към стаичката на своя приятел.
- Мери, ще ми помогнеш ли да го измия? – обърна се Кора към слисаната жена – Сега ще намеря и някоя риза като за него.
- Тук заприлича на странноприемница – измърмори Вардар на Бруно, но последният не го слушаше, съсредоточено замислен над нещо свое...
Графът тъкмо запасваше меча в колана си с изражение на обречен на смърт, нарамил малка зелена торбичка. Погледна леко смаяно към вратата, откъдето с трясък влетя главатарят. После опита да се усмихне.
- И къде си мислиш, че отиваш? – Тигъра препречи пътя му на изхода.
- На лов – отвърна небрежно.
- Да бе, замалко да ти повярвам! – язвително го изгледа, после свирепо му заяви – Забрави за това, малкия! Аз не те пускам!
- Какво? Как така?
- Ами ей тъй, на! Да те фрасна ли, или сам ще си седнеш на стола? – Балтимор застрашително размаха тежкия си юмрук, здраво стискайки меча.
Младежът го изгледа объркан. Приличаше на дете, на което са ударили шамар без причина.
- Но, защо? – промълви той. - Ако се махна.... тъкмо ще те отърва от присъствието си – безполезен съм тук, само още едно гърло за хранене...
- Гърло за хранене – в тона на събеседника му се прокрадна горчивина. – Какво, мислиш, че само това ме интересува ли? Само това ли съм за теб - човекът, дето те храни безплатно? Нищо повече ли не виждаш в мен от един пропаднал разбойник,.. занимаващ се единствено... със своето оцеляване!?!
Седрик наведе глава... В това време откъм коридора се чуха гласовете на двете жени, дето отиваха да се погрижат за детето.
- Невероятно е, колко много прилича на Балтимор – рече Кора – Може би само така ми се струва, но...
Благородникът улови тази реплика и изведнъж някак странно се взря застаналия едър мъж срещу него.
- Какво? Какво си ме зяпнал така?
- Но,.. но той,.. наистина прилича на теб... А ти си на 35 години, нали?
- Не знам в какво ме обвиняваш, - отвърна язвително Тигъра - но никога не съм имал нищо с никаква херцогиня, така че...
- Искал си да ме убиеш и си се спрял, щом си видял медальона със знака на графството – продължаваше унесено момъкът.
- Накъде биеш? – сепна се свъсено другият, несъзнателно попивайки нещо под ризата си.
- А чух, когато Калахан каза на Еленор, че майка ти дълго не можела да забременее и постоянно ходела по знахарки...
- Виж какво, нямам представа какво си пил и кой те цапнал по главата,.. и какво изобщо се върти в болното ти съзнание, но...
- Баща ми каза, че Утер прилича на първородния му син... Затова ги отвлече... А Келвин няма нищо общо с него...
- Момче, ясно, че мозъкът ти се е поразмътил от преживяното... Вие затова ли така приятелски сте се запознали с Еленор – изгледа го изпитателно – удряйки се с табли и слагайки си отвари по чайовете?
С рязък скок, графът се хвърли връз тялото му и рязко извади от зашеметения си приятел онова, що криеше под износената си риза... Оказа се медальон, същият като неговия, с инициали Г. О...
Когато, след няколко минути, Мери и Кора, влязоха да ги извикат за обяд, бяха изумени да видят... Как Балтимор удря силно Седрик в носа, а после скачи отгоре му, приклещвайки го яростно с ръце и крака... А младежът отчаяно се мяташе в опит да се изплъзне от стоманената му хватка.
- Какво правиш? – стреснато извика жена му.
- Балтимор, та аз те обичам, човече! – простена задавено графът - Ти се най-храбрият и славен мъж, когото някога съм познавал... Постоянно исках да приличам на теб, дори сам пожелах да стана разбойник... Но ти не ми позволяваш.
- Даже и ти не си толкова луд, - долепи си лицето до неговото - та да си мислиш, че можеш да се изправиш сам срещу цялата армия на Келвин, подкрепена от левиатори, дракони и магьосници.
- Достатъчно е... – на пресекулки отвърна другият - да убия един... и да счупя кълбото му...
- А после какво – нали другите ще те смажат?
- Кой ти е казал, че искам да живея?
- Защо? Нали уж мразеше баща си!.. Не мисля, че той е заслужил подобна саможертва от твоя страна!
- Дължа му услуга – пошегува се благородникът. – Нали все пак ми е дал живот. Чисти сметки, добри приятели, както се казва!
- И какво, да не мислиш, че ще дойде от оня свят да ти потърси отплатата? – изсумтя Тигъра.
- Изгубих всичко, Балтимор! – рече безпомощно Седрик – Изгубих всичко... – едри сълзи закапаха по хубавите му, гладки страни.
- Имаш мен, братле, не го забравяй! – прошепна му тихо по-възрастният, като нежно го целуна по бузата. – И аз няма да ти позволя да умреш, ясно ли е? – после спокойно се обърна към Кора – Скъпа, донеси ми въже, че това магаре тук е много упорито!
Тя бързо разбра всичко и се завтече към другото помещение.
- Мери, не им позволявай – „плененият” умолително се обърна към слугинята. – Аз ще спася господарката ти!
Ала тя стоеше вцепенена и бледа на прага, без да помръдне.
- Чуваш ли, милейди е в опасност!
- Не! – момичето решително поклати глава. – Тя не би искала Вие да загинете. Никога не би ми простила това!
- Грешиш, – отвърна горчиво момъкът – тя не се интересува от моя живот. Сега е изцяло във властта на онзи магьосник.
- Отказвам да го повярвам!
- Повярвай! – кресна й с раздиран от страдание глас – Аз го видях с очите си.
Ала девойката не се намеси – ни с дума, ни с жест, докато връзваха с треперещи пръсти китките и краката му, а той ожесточено се бореше, призовавайки за помощ Бруно, Вардар и кой ли не от бандата... Дори малкия Утер... Никой не чу - всички обядваха мълчаливо в порутения салон.
Накрая Тигъра погали с насълзени очи непокорните руси къдрици и попи кръвта от носа му.
- Извинявай, че се наложи... по този начин да те спасявам от собствената ти глупост. Но това е мое задължение, като твой по-голям брат, нали?
- Чакай!..
- Почини си сега, малкия – предложи загрижено батко му.
После вратата решително се затвори пред смаяния му поглед. Той притвори очи и отпусна глава върху влажния под. Замисли се как би могъл да се измъкне... Обаче не го оставиха да разсъждава спокойно за дълго. След малко чу друг, доста по-тих, но изпълнен с вътрешно напрежение спор, разиграващ се в коридора:
- Къде отиваш, Балтимор? – питаше го любимата му.
- Не ме спирай! Трябва! Длъжен съм!
- Моля те!
- Скъпа, просто ме целуни!
- Недей...
- Сбогом, мила!
После външната порта изскърца и се захлопна... Не чу нищо повече, освен риданията на покрусената жена.
- Кора! – извика изплашено Седрик.
Тя се появи с бледо лице на вратата.
- Ще ти донеса нещо за ядене – пошепна уморено.
- Къде отива той?
Отговор не последва.
- Веднага трябва да ме освободиш! – извика младежът. – Аз ще го спра!
- Обещаваш ли?
- Да. Присъствието ми тук, вече ви причини достатъчно неприятности.
- Добре тогава, отивам за нож – тя излезе от стаичката с решително изражение...
Докато Седрик препускаше бързо към Каролайл, призовавайки разтревожено брат си, усети, че някой го следва – с буен и як жребец. Обърна се изплашено по посоката на звука и видя... Бруно, който пришпорваше уверено, с побледняло и съсредоточено лице.
- Ти къде? – викна му графът.
Другият продължи невъзмутимо напред, сякаш не чуваше.
- На теб говоря! Какво правиш тук?
- А Вие къде?
- Да не би онази сова да ти изпила ума? Връщай се, Мери те чака!
- Гледай си работата! – сепна му се изведнъж бившият библиотекар, та благородникът се стресна и млъкна, учуден от тази внезапна проява на дързост. – Тя е моята милейди, Балтимор е моят главатар, а ти... ти си ми най-добрият приятел... И аз няма да ви оставя сами да се борите с проклетия Келвин. Точка по този въпрос! – завърши категорично...финала е хубав, защото вярва в приятелството като в доброто старо време и ни връщакъм позабравени добродетели и лоялност дори с риск на живота - това както знаем е в твой стил и което харесвам в теб :)
сцената с признаване на братството ме учуди, не съм мислил в тази насока,ниото ми е хрумвало, ще го нарека приятна изненада, дори си го написала в някава степен почти прочувствено с това бъркане и изваждане на медальона
постъпката на кора да освободи младежа в опит да възаспре нейния любим е логична и нормална, за тоя дребен детайл бих те похвалил зщаото ми харесва, а можеше да оставиш нещата помпозни,декларативни и всъчки да се подчинян на реда установен от балтимор
Финалът - аз все още вярвам в приятелството, макар, че съм вече на възраст:)...
Сцената с братството беше търсен обрат в сюжета...
Постъпката на Кора и според мен е логична, предвид ситуацията - не може всички да да се подчиняват на един "господар":)
Продължавай нататък!
