Прочетен: 1651 Коментари: 6 Гласове:
Последна промяна: 19.08.2020 11:57
Пурпурните лъчи на следобедното слънце едва се процеждаха през зеленикавите води на океана. Но изкуствената светлина от прожекторите не им позволяваше да достигнат до обитателите на подводния град. Хората там отдавна бяха забравили как изглежда естествената виделина на деня.
Професор Мюсон стоеше сам в кабината, загледан в причудливия танц на рибите зад илюминатора. Все по-тъмни облаци засенчваха аристократичните черти на лицето му. Дори за непознат бе очевидно, че го измъчват нерадостни мисли. Донаван влезе разтревожен при него и още като свали терморегулиращата си кислородна маска, по изражението му пролича, че не носи добри новини.
- Нещо ново? – попита Мюсон.
- Още две семейства са решили да напуснат селището – Бърнс и О’брайт. Днес ми съобщиха.
- Бърнс? – професорът сбърчи чело в опит да си спомни. – И те имаха репродуктивни проблеми, нали? Гинекологът ли им го препоръча?
- Да, смята, че условията тук не са подходящи, за да проведе лечението и ги посъветва да се върнат на сушата – тихо отвърна лекарят. – А и знаете, че процедурата инвитро е тук се усложнява заради...
Събеседникът му ядно удари по масата, стана и започна да се разхожда, накуцвайки леко с десния крак.
- А О’брайт? Те май имаха дете.
- Да, но искат второ./
- Не могат ли да изчакат? – изнерви се Мюсон. – Сигурен съм, че когато организмът на човек се адаптира към характерните условия...
- Това не е единственият ни проблем – плахо започна Донаван.
Знаеше много добре какво означава за професора този проект, разработен още от баща му. Колко усилия бяха вложени в него, колко години бяха необходими за изграждането на подобна мечта – подводния град на Мюсон.
- Жителите на крайбрежието протестират – продължи той, – още един делфин е намерен мъртъв снощи.
- Освен Ейприл? – изтръпна професорът.
- Да, този път е мъжки, мисля, че Роко, или Рико му беше името. В организма му е наслоен опасен химикал, проникващ в черния дроб, кръвта и нервната система. Местните вече са убедени, че ние вредим на животните, че използваме някакви токсини, които...
- Идиотщина!
- И миналата година изчезна един, или два бяха... – допълни нерешително Донаван. – Както и някакъв летовник.
- Това няма нищо общо!
- А Кейтлин – момичето, което се грижело за колонията им... От снощи няма и следа от нея...
- И за това ли сме виновни ние, така ли? – злъчно подметна по-старият.
- Някои от курортистите вече отказват да прекарат почивката си тук, решили са, че е опасно... Излиза, че пречим и на туризма.
Мюсон уморено отпусна глава на ръцете си:
- Омръзна ми да се боря с откачените природозащитници. Колко пъти трябва да доказвахме на екологичните служби, че всичко е безвредно?
- Да, разбирам как се чувстваш, но хората си знаят своето. Не исках да ти казвам, но... Преди два месеца, след случая с Ейприл, довлякоха екип чак от университета в Ню Сънди – двама аквапсихолози и един океанолог. Сега ще докажат, че има нещо нередно, че нарушаваме природното равновесие и т.н., и ще принудят местните власти да замразят проекта.
- Но той тъкмо... – Мюсон се спря навреме, осъзнавайки, че „потръгна” не е най-подходящият израз, когато 56% от двойките имат проблем със зачеването. Овладя се и каза спокойно – Иди да извикаш О’брайт, бих искал да поговоря с тях!
- Добре – лекарят сложи маската си и изчезна през изходния люк.
Когато остана сам, професорът припряно се спусна към комуникационния пункт и набра номера на дъщеря си. След малко слабото й, бледо лице се появи на екрана и тесните й черни очи го погледнаха с характерното си сурово изражение.
- Ивон, имаме проблем – бързо каза бащата. – Веднага трябва да го намерим...
***
Наближаваше три часа през нощта. Айрин вече с мъка се взираше в екрана. Въпреки кафето, с което се опитваше да съживи мозъчните си клетки, пред очите й се занизаха малки червени кръгове, които постепенно започнаха да де сгъстяват и размиват. Минути преди да отпусне глава на работното бюро, колегата й Майкъл пристигна възбуден:
- Айрин, ела бързо, видях нещо на уреда за визуализация!
- Какво? – аквапсихоложката изненадано надигна глава.
- Малко е неясно – смотолеви той. – Но ми прилича на човек в старомоден водолазен костюм, или странна маска.
Двамата затичаха към залата.
- От кога е? – попита пътьом младата жена.
- В спомените на Фрида – женската, която вчера е била с Рико близо до крайбрежните скали. Към 10 вечерта, малко преди инцидента. И Кейтлин е с тях.
Стигнаха запъхтени и включиха монитора за визуализация на образи от съзнанието на делфините. На екрана се появи малко прозорче, в което въведоха данните на Фрида. После видяха света през нейните очи – потопиха се в безмълвните, спокойни вълни на океана, уловиха приспивната песен на прибоя и изумрудения блясък на окъпания в лунна светлина бряг. В емоциите на делфина се долавяше и умората, и стреса, и болката от наскоро изгубените приятели. Това винаги действаше потискащо на Айрин – още от малка, тя изпитваше особено чувство на емпатия към благородните морски обитатели, което се засилваше с дългите години на работа и взаимно опознаване.
Чрез сложна комбинация от знаци и символи, те помолиха събеседничката си да си припомни за последната вечер с Рико. Чуха силна въздишка и тъжен, протяжен звук. Процедурата бе мъчителна за нея и те го знаеха, но самата Фрида разбираше, че само така може да им помогне.
Съзнанието й полетя назад във времето, вечерта се спускаше плавно над залива, мъжкият делфин правеше грациозни пируети над вълните и това караше спътничката му да издава весели, гъргорещи звуци. Кейтлин ги наблюдаваше с възхищение от един вдаден към брега камък.... Момичето изглеждаше на не повече от двадесет години, бледата светлина на звездите огряваше усмихнатото й, миловидно лице. Детският й смях се носеше палаво из въздуха, всеки път, когато Рико опръскаше златистите й коси. Тримата очевидно много се забавляваха заедно. Отвреме-навреме младата девойка протягаше ръка към океана и Фрида се доближаваше толкова, че можеха да се докоснат – висш израз на доверие и привързаност. След малко Кейтлин свали бялата си рокля и влезе предпазливо в океана. Заформи се нова игра, наподобяваща криеница. Фрида се гмурна под водата... Именно тогава в далечината се появиха неясните очертания на нещо като човешка фигура с акваланг. Силуетът се бе притаил зад един коралов риф и ги наблюдаваше от разстояние. Усетил присъствието на женската, той се раздвижи и бавно се отдалечи. Плуваше някак отсечено, сякаш имаше двигателен дефект. Делфинът не усети сигнала за опасност в момента, когато съзря преследвача. А сега, от позицията на времето, сърцето му се сви от остро чувство за вина. Трябвало е да предупреди някак Рико и Кейтлин, трябвало е да...
Образите постепенно започнаха да се размиват и скоро бяха обвити в гъст слой прозрачна мъгла.
- Да не я мъчим повече! – отсече Айрин. Тя изписа нещо на екрана:
„Благодаря ти, Фрида, много ни помогна, а сега си почини!”
„Той ли е убил приятеля ми?”
„Не сме сигурни, може би е просто случайност. Бъди спокойна, скоро ще разберем.”
„А Кейтлин, тя в беда ли е?”
„Разбира се, че не. Нищо лошо не й се е случило. Всеки момент ще се върне.”
„Благодаря, доктор Гейл. До утре!”
След като изображението й изчезна от монитора, младежът облакъти ръце върху масата.
- Записа ли го? – обърна се загрижено Айрин към Майкъл – Не ми се иска да я тормозим повече с тези болезнени спомени.
- Да, спокойно, всичко е в паметта на видеоанализатора. Притеснявам се за нея – сподели той.
- Прав си, биофизическите й показатели не са добри. Мисля, че е от тревогата.
- Не това имах предвид – отвърна Майкъл. – Знаеш, че те имат силно развито шесто чувство, предусещат опасността. Мисля,... боя се, че в момента тя има напълно реални страхове, които не споделя с нас... Всъщност, безпокойството й за Кейтлин е оправдано – нещо лошо се е случило с момичето... Тя го разбира, някак подсъзнателно...
- Явно двете са много близки.
- Да, малката е сираче. Отраснала е в крайбрежието, отгледана от саможив художник в близост до колонията и делфините са били единствените й приятели в детството.
- Звучи тъжно – замислено каза Айрин.
- Толкова са свикнали с нея, че я приемат като част от обществото си. Не знаеше ли?
- Не, моите „пациенти” – Клод и Реймън не са тъй „разговорливи” като Фрида.
- А казаха ли ти, че преди година е изчезнал друг техен приятел от колонията – делфин на име Кърт.
- Да, споменаха нещо за случая, но това е било отдавна.
- А аз мисля, че има връзка – и Ейприл, и Рико са били особено близки с него. Може би са видели нещо, не знам... Сигурно има човек, или хора, които се страхуват да не споделят каквото знаят... Разбираш ме...
- И се е сетил за тях чак след година, стига бе! Май и двамата имаме нужда от почивка, Майк.
- А ти как си го обясняваш? – настоя мъжът.
- Провокация. И според мен е свързана с подводния град на Мюсон. Има толкова много противници на идеята, помниш ли какви брожения предизвика в началото? Да не говорим пък за научните среди…Има хора, готови на всичко, за да го провалят.
- Да убиеш делфин, само за да спреш проект, който ти се струва неморален! Или от завист!
- Разбирам възмущението ти, обаче голяма част от хората още възприемат делфините просто като вид морски бозайник – интелигентен, но все пак животински вид. Те не разбират колко много са се развили през последните столетия – и в емоционално, и в социално отношение. Не могат да ги усетят като нас, които общуваме с тях ежедневно.
- А Кейтлин?
- Не знам – сбърчи вежди колежката му. – Предполагам, че изчезването й няма нищо общо с това. Просто съвпадение.
Той погледна уморено екрана. Вятърът внезапно се бе развихрил и подмяташе синкавите вълни на океана като огромни, безпомощни птици. Облаците се движеха с бясна скорост по тъмното небе, предвещавайки буря.
- Все пак, ще се обадя в полицията – каза Майк.
- Добре. Обаче изчакай до утре, четири часа след полунощ е – предупреди го Айрин, поглеждайки вграденият в апаратурата им часовник.
- Не, ще звънна още сега, трябва да има дежурни.
- Ти си знаеш – тя помирително сви рамене.
***
Океанологът Съливън се разхождаше нервно из кабината си. Беше рано сутринта и навън вилнееше истинска буря. Дъждът плющеше на едри капки по разбунтуваната океанска шир.
Мъжът отново погледна статистиката от химическия анализ. Уредите не отчитаха нищо – никакви химикали, никакво замърсяване... Кой знае защо обаче, той бе убеден, че професор Мюсон прави нещо нередно и твърдо бе решил да го разкрие...
- 7.00 сутринта. Време е за кафе – съобщи инсталираният в помещението компютър.
- Добре.
- Ще желаете ли лека, тропическа закуска от...
- Не, благодаря, отивам в изследователския център.
- Приятен ден, сър!
„Едва ли ще да е от най-приятните”, помисли той, затваряйки вратата зад гърба си. Завари Айрин, заспала пред монитора, с глава, подпряна върху няколко разхвърляни разпечатки. Кестенявите й къдрици се бяха разпилели безразборно по високото чело и деликатно очертания профил. Леко му домъчня за нея, напомни му за малко момиченце, заспало над домашното си по математика.
Загледа се в листовете – статистика за жителите от града на Мюсон, кой кога се е заселил, кога е напуснал... На другият пък, без каквато и да е връзка, списък с противниците на създаването на колония в планетата Посейдон... Имаше и пълна биография със снимка на някоя си Елизабет Харис, 86 годишна, виден представител на екологичното движение. Каква връзка можеше да съществува между всички тези неща? Съливън поръча кафе и внимателно разтърси аквапсихоложката. Та разтърка сънено очи и след като се съживи с поредната доза кофеин, му разказа всичко за човека от записа. Той се почеса замислено по челото.
- Все пак, тези записи не могат се използват като доказателство в криминалистиката, нали?
- Да, смята се, че не са достатъчно обективни.
- Не е ли възможно да й се е привидяло нещо – някоя по-странна риба, или коралов риф например? А сега от превъзбуда и умора, съзнанието й да го възпроизвежда преувеличено.
- По принцип е възможно – тихо отвърна Айрин – но, повярвай ми, от толкова години работя с делфини и смея да твърдя, че добре разбирам кога емоциите им изкривяват действителността и кога наистина са видели нещо.
- И си сигурна, че този образ е реален, а не плод на въображението?
- 90 процента.
- Дори и така да е, не сте видели нищо конкретно, което да ни послужи като отправна точка в търсенето на този човек.
- Прав си – младата жена наведе глава. – А сега виж какво открих през нощта – тя ентусиазирано му показа разпечатките. – Елизабет Харис, била е един от най-ревностните защитници на реакционното екологично движение „Save the nature” до преди двадесетина години. То е толкова крайно, че се е противопоставя на всякакъв начин на живот, отклоняващ се от естествения. Отричат дори компютрите, роботите, извънгалактическите колонии... Преди пет-шест години прекъсва общественополезната си и просветителска дейност и заживява в малка ферма, близо до Таун Спринг, където е централата на дружеството. А точно преди една година отявленият противник на всичко противоестествено, изведнъж взема, че се заселва в подводния град на Мюсон, срещу който се борят съмишлениците й. Малко след това, от колонията с делфини в близкото крайбрежие изчезва по неясни причини делфинът Кърт. И досега не е намерен. Тази година откриват мъртва партньорката му Ейприл – двамата са били двойка, дори е забременяла от него, малко преди той да се изгуби. Два дни след Ейприл се натъкват и на тялото на Рико, близък негов приятел. Природозащитниците започват да протестират още по-яростно срещу ексцентричния проект на професора. Не ти ли се струва странно?
- Не знам, Айрин – отвърна океанологът, като бавно отпи от кафето си. – Все пак, да не изземаме функцията на полицията.
- Кой спомена полиция? – обади се бодро влизащият в този момент Майкъл. – Да ви представя сержант Мърдок от местното полицейско управление.
- Толкова бързо! – изненада се колежката му.
- Приятно ми е – полицаят се усмихна делово.
Външността му бе, меко казано, отблъскваща – къси ръце в бели ръкавици, несъразмерно голяма глава и топчесто гладко лице, а нелепата усмивка, сякаш изкуствено пришита под тъпия му нос, никак не способстваше за чара му. Обаче пък изглеждаше искрено заинтригуван и готов да помогне. Той прехвърли внимателно записа от видеоанализатора и акуратно си записа всичко, по което можеше да се съди за външността на водолаза от спомените на Фрида – среден на ръст, нормално телосложение, евентуален двигателен дефект... Всъщност, нямаше какво друго да се каже за него. След като свърши, поиска да върнат момента, в който Кейтлин погали делфина и го превъртя още няколко пъти, взирайки се съсредоточено в екрана. Драсна набързо някаква бележка, която другите не видяха и изслуша разказа на Айрин. После прочете разпечатките.
- Добре – каза накрая, – готов съм да предприема разследване по случая, но засега неофициално, тъй като липсват достатъчно факти и доказателства, за да се започне процедурата и едва ли ще мога да издействам заповед.
- Благодаря Ви! – зарадва се Майкъл.
- Но ще ми е нужна помощта ви. Аз и един от вас – най-добре дамата, за да не будим излишни подозрения, ще слезем в подводния град и ще разговаряме с тази бивша еколожка. Ще измислим някакъв предтекст – примерно проблеми с хранителната верига на рибите, или някаква друга простотия. Нека засега не се разбира, че съм представител на полицията.
- Звучи ми разумно – отвърна Айрин.
- Да, май така е най-добре – съгласи се Майкъл.
- Не знам, струва ми се малко... – потърка челото си Съливън...
***
Старицата се поклащаше на люлеещия се стол, който скърцаше протяжно и успокоително като допотопна, извехтяла лодка. На масата пред нея гореше свещ, а тя разлистваше книга от хартия (обичаше тези ретро елементи, пренасящи я в атмосферата на далечното минало).
Някой прекъсна мислите й, като поиска достъп до кабината. Журналисти от списание за туризъм, искаха да правят интервю за условията в градчето. Отвори, без да се замисли –напоследък нямаше много посетители. Грозноват мъж в неопределена възраст и елегантна жена около трийсетте, в спортен костюм. Елизабет ги посрещна любезно, предусещайки малко, забавно представление. Тя си наля чаша бърбън и я изпи на един дъх, без да изпуска бутилката от ръка.
- Госпожо Харис, приятно ми е, Марта Гейл от „New travel” – гостенката се усмихна чаровно и на бузите й се образуваха приятни младежки трапчинки. – Искаме да поговорим за начина на живот в селището на Мюсон. За нас е интересно да знаем как се адаптират хората в подобна необичайна среда. Ще се радваме да ни споделите и как Вие лично се решихте на толкова радикалната промяна.
- Аз ли? Защо избрахте да се обърнете точно към мен, а не към някоя от младите двойки, които се заселиха тук?
- Търсим различни гледни точки, обръщаме се към представители на различни възрастови групи и социални слоеве. Разбира се, всеки има свой индивидуален мотив, за да дойде тук. Някои го правят от чист авантюризъм, други, като Вас, може би, водени от благородното желание да подкрепят този прогресивен проект на бъдещето...
- „Прогресивен проект на бъдещето”, бля, бля – засмя се грубо Елизабет. – Как звучи само, а! Всъщност, някога бях ожесточен противник на всякакви подобни идиотщини – извънземни колонии, подводни градове...дори членувах в дружеството „Save the nature”, сигурно сте чували за него?
- Реакционната екологична организация – по лицето на Айрин се изписа много истинска изненада. – Но животът тук не е ли в пълно противоречие с идеите на дружеството?
- Да, така е – Елизабет жадно отпи и се загледа замислено в течността. – Знаете ли, преди време аз и съпругът бяхме членове на една от комуните на „Save the nature”. Живеехме в малко планинско село, близо до Таун Спринг. „Тотално отричане от благата на съвременната цивилизация и съжителство в пълна хармония с природата.” – изрецитира тя, сякаш четеше плакат.
- Сигурно е било вълнуващо – подкрепи я „журналистката”.
- О, да, и много здравословно – отвърна с мрачна ирония. – Мъжът ми бе още по-ревностен привърженик на природосъобразния живот от мен – даже не преваряваше водата от изворите, която пиехме, а когато се разболееше, отказваше да взима лекарства, защото били „бичове на съвременността” – тя се изсмя малко налудничаво. Явно алкохолът бе започнал да й действа.
- И какво се случи?
- Почина от някаква зараза по зеленчуците...
Последва дълга, неловка пауза.
- Много съжалявам, моите съболезнования – съчувствено рече Айрин и преглътна някак болезнено.
- Тогава си помислих, че нищо няма смисъл и въпреки това отчаяно се хвърлих в живота, отдавайки се на удоволствията, от които доброволно се бях лишавала, откакто се помня.
- Значи затова решихте да се спуснете в приключението – да живеете под водата?
- Но вие не сте дошли за това, греша ли? – рязко смени тона Елизабет, пресушавайки набързо поредната чаша. – Стига празни приказки! Да не ви губя времето със старческите си глупости.
- Не, не, това е интересно. Извинете, ако сме Ви разстроили... – започна самозваната журналистка.
- Надушили сте сензацията, нали? – продължи бившата еколожка – Дойдохте да ме питате за чудовището от крайбрежието – това е истинската тема за един репортер.
- Какво? Какво чудовище?
Полицаят махна с досада и направи отчаян жест към аквапсихоложката, един вид: „Абсолютно безсмислено е, тази е напълно побъркана.”
- Веднъж го видях, беше късно през нощта, надникна през прозореца ми – продължи вдъхновено Елизабет. – Трудно ми е да го опиша. Не беше нито човек, нито риба, физиономията му приличаше по-скоро на муцуната на огромна акула, но покрито с кожа, разрязана от шевове... Имаше изражение на човек – на много зъл човек. Огромен белег прорязваше цялата му долна половина, а краката му...
Силен тътен на гръмотевица заглъхна в далечината и ехото му отекна злокобно в грохота на вълните, заглушавайки последните й думи. Видът й се бе изменил до неузнаваемост – бузите й напълно изгубили цвета си, а погледът – изцъклен, издаващ напълно умопомрачение.
- Елизабет! – извика властно плътен женски глас откъм вратата.
Всички се обърнаха натам – на прага стоеше бледа, слаба жена с изсечени скули и остър ястребов поглед.
- Ивон, проклетнице, как влезе тук? – изхриптя старицата. – Да не мислиш, че като си дъщеря на Мюсон и баща ти има кодове на каютите, ти е разрешен достъп до домовете на всички? Влизаш като призрак, без да попиташ може ли, правиш каквото си искаш!
- Ти ли го казваш? Дето вечно слухтиш и си вреш носа навсякъде – изсъска тихо новодошлата. – Престани да всяваш паника и да разправяш измишльотини, откачена стара вещице!
- Така, както си вра носа, знам нещичко и за теб – ехидно вметна възрастната дама.
- Млъкни! – пребледня още повече събеседничката й и с властен жест се протегна към бутилката – Дай ми го!
- Защо, искаш една глътка ли? – услужливо предложи жената, избухвайки в смях.
- Не ти понася – Ивон пристъпи бавно към нея.
- Но на моята възраст, няма от какво да се притеснявам, нали? – мис Харис отстъпи, олюлявайки се назад, а гласът й зазвуча подозрително кротко. – Ти обаче, би трябвало повече да се пазиш. Не бива да пиеш, нито да се ядосваш толкова. Жена в твоето положение… – изстреля внезапно последния си коз.
- Какви ги приказваш! Чуваш ли се изобщо? Престани да се наливаш!
- О, до кога смяташе да го криеш, все някога щеше да се разбере, нали така? Притесняваш се за бащата ли? Между другото, кой е той? Може би господин О’Брайт..
Ивон разярено скочи към нея, посегна да вземе бърбъна, но откачалката гневно я блъсна и едва не я събори на пода.
- Спрете! Успокойте се! – Айрин изплашено се изправи и хвана ръката на Елизабет, която тъкмо замахваше с шишето към дъщерята на Мюсон.
Чак сега Ивон се взря в лицето на гостенката и забеляза, че не е от местните.
- Кои са тези? – задавено изрече тя и подозрително се вгледа в мъжа, чиито силует неясно се очертаваше в ъгъла на едва доловимата светлина от свещта.
Една вълна се блъсна с плясък в малкия люк, засипвайки го с пясък от дъното.
- Кои сте вие? – повтори почти истерично дъщерята на учения.
- Журналисти – проговори най-после Мърдок, ставайки рязко от стола си.
Той се раздвижи несръчно, събаряйки някаква ръждясала кутия и течението угаси свещта. Мракът се разстла из малкото помещение. Само случайно отражение на светкавици проблясваше мигновено, разцепвайки гъстата, лепкава тъмнина...
***
- Има нещо странно в нея, не мислиш ли? – попита Айрин, когато се настаниха в хидромобила.
Водата беше размътена от течението и трябваше да напрягат взор, за да видят каквото и да било. Студеният блясък на прожекторите осветяваше яркочервени водорасли, които плуваха около тях, разноцветни малки рибки се щураха объркано напред-назад, а красиви седефени миди се гушеха в крайбрежните рифове.
- Напълно е изперкала – заяви Мърдок. – Да не би да вярваш на тази история за чудовището?
- Имах предвид Ивон – отвърна аквапсихоложката. – Защо толкова се притесни от присъствието ни? И защо се изплаши от това, което можеше да ни разкаже възрастната дама?
В този момент, видяха някой да излиза от високата сграда в центъра на града. Жената втренчено се загледа в странната фигура във водолазен костюм, която заплува към скалите – правеше странни, малко сковани движения с десния крак и силно напомняше образа от видеоанализатора.
- Това е научната лаборатория – тихо рече полицаят. – А този мъж сигурно е професор Мюсон.
- Откъде знаеш?
- Разгледах подробно плана на града. А и съм виждал учения в управлението, когато представяше плана за проекта си – доколкото си спомням, беше среден на ръст и накуцваше с десния крак.
- Така ли? – лицето на Айрин стана напрегнато. – Да го проследим! – предложи внезапно.
Но скоро разбра, че планът е неосъществим, фигурата се гмурна в една падина между скалите, в която хидромобилът не можеше да премине, а пясъкът замъгли изображението в илюминаторите и след малко човекът съвсем се изгуби от погледите им. Известно време плуваха мълчаливо. После очите на Айрин изведнъж светнаха, озарени от нова идея.
- А в полицията нямате ли кодове за достъп до лабораторията?
- Имаме – безстрастно отвърна той.
- Професорът излезе, а дъщеря му видяхме да заминава в обратна посока – тя го погледна умолително.
- Това не е по правилата, нямаме доказателство за извършено нарушение – отсече Мърдок.
- Обаче, докато чакаме да издействаме заповед... – изражението й стана тревожно.
Мъжът я погледна, после бавно, без нито едно мускулче да трепне по спокойното му лице, обърна хода на возилото и го насочи към научния център. Паркира близо до входа и й кимна да изчака малко. След като се убеди, че е заключено и вътре няма никой, той бързо успя да дезактивира алармената система и безшумно отвори вратата, после й махна да слезе при него. Аквапсихоложката имаше опит в плуването, както и защитен костюм, но не бе подготвена за силното подводно налягане, с което местните бяха свикнали. Усети, че главата й забуча, от ноздрите й потече кръв и й се стори, че за миг загуби съзнание. Но една силна мъжка ръка й помогна. След това с мощен тласък я блъсна към входа на лабораторията. Озоваха се в тъмен, тесен коридор, сержантът запали портативен прожектор.
- Да не будим подозрение с външното осветление – обясни той и я повлече към компютърната зала.
Тя се затътри омаломощена след него, бършейки лицето си...
***
- Нали виждаш – тук няма нищо. Най-обикновена информация – изследвания нивото на вредни газове, статистика за броя на населението... – каза Мърдок, след половин час безсмислено ровене из базата данни.
- Почакай, а това какво е? Засекретена папка със съкращение ПК. Какво ли може да означава?
- Айрин, трябва да тръгваме, професорът всеки момент може да се върне.
- Дай ми още пет минути и ще я разкодирам – възбудено рече тя. – Някога се увличах по компютърни технологии, имах един приятел хакер... Между другото, не се сетих за автоматичната защита – тя внезапно се обърна назад. – Как така роботите-пазачи не реагираха на специфичната ни телесна температура и звукова честота, с която идентифицират собствениците си?
- Е, аз пък се сетих – засмя се едва забележимо мъжът. – Изключих ги предварително. Нали затова работя в полицията – смигна й заговорнически.
През цялото време, пръстите й сръчно работеха с клавиатурата. В този момент чуха пронизващ тътен, който завибрира из цялото помещение, последва звук от отваряне на врата и тихо прищракване.
- Да не би да идва някой? – жената погледна изплашено към изходния портал.
- Ще отида да проверя – той попипа лазерния пистолет, скрит умело в спортния му костюм и това я накара да потръпне.
Полицаят излезе, а тя остана с поглед, впит във вратата. След минути напрегната тишина, Айрин се поуспокои и се захвана отново с компютъра. Небето продължаваше да сипе огнени стрели върху разпенените вълни... Нещо в системата изписка пронизително и папката се появи. Отвори първия попаднал й файл.
- Не, това е невъзможно – промълви жената, наблюдавайки промените на монитора...
Мърдок се върна след десетина минути, с мрачна физиономия.
- Има ли някой? – припряно попита спътничката му.
- Не, но системата на професор Мюсон явно не е толкова сигурна, колкото твърди той. Нещо е блокирало механизмите на командния люк. В момента не можем да излезем от тук – в капан сме.
Айрин здраво се вкопчи в дръжката на бюрото.
- А какво е това? – той се загледа в изображението на екрана.
Файлът представляваше тримерна графика на делфин, която бързо се трансформираше и придобиваше все по-човешки очертания.
- Има и още – заяви възбудено тя и се разтърси из имената на файловете – биофизически показатели на Кърт – преди и след операцията. Виж, рентгенови снимки, резултати от контролни прегледи, хормонална терапия, генетични изследвания... Това тук – тя му показа една от снимките – е на делфин, но на другата ясно се вижда – това вече не е точно делфин, някои от органите са... човешки... Попаднах и на епикриза на Майкъл Гарис – не е ли изчезналият преди година летовник?... Починал е при удавяне по време на гмуркане и удар от скала по лявото слепоочие, но органите му са били годни за трансплантация... Какво означава всичко това? Нима професорът се опитал да... „надхитри” естествения ход на еволюцията?..
***
Съливън тъкмо допиваше следобедната си доза кафе и започваше нова проверка на получените данни от сондите, когато някой позвъня на полупрозрачния екопортал. Океанологът погледна разсеяно към видеостената – непознат млад мъж с атлетично телосложение се очерта в рамката на вратата.
- Сержант Мърдок от управлението в Кордън – представи се той. – Поискали сте специализирана помощ във връзка с информация по случай изчезването на госпожица Кейтлин Стоун.
- Какво!?! – Съливън изпусна кафето си. – Майкъл, Майкъл, ела веднага!
Аквапсихологът изтича от съседното помещение.
- Моля, осигурете ми достъп! – настоя младия мъж на портала, показвайки напълно нормално пълномощно.
- Този тук твърди, че е сержант Мърдок, тогава кой замина с Айрин сутринта? – попита океанологът, докато набираше паролата за отключване.
Двамата мъже пребледняха.
- Боя се, че не нося добри новини – започна сержантът още с влизането си. – Вече не става въпрос за изчезване, а за... убийство. Тялото на Кейтлин е намерено тази сутрин в близост да крайбрежните скали. Криминалистите са категорични, че не е злополука.
- Н-но… – заекна Съливън – колежката ни, Айрин, тази сутрин замина с един човек, който се представи за... Вас – да прави собствено разследване по случая.
- Тогава трябва да побързаме! – лицето на полицая стана напрегнато. – Вчера някой е проникнал в секретните ни файлове, изчезнали са важни документи за самоличност. Може би дори това е убиецът. Колежката ви сигурно е в опасност!... Разполагате с подведен транспорт, нали?
- Разбира се
- Накъде заминаха?...
***
Айрин обикаляше нервно, размишлявайки на глас:
- Част от двойките тук са имали репродуктивни проблеми. Ако професорът е решил, че организмът на делфините е по-пригоден за подобни условия на живот и зачеване, но му е трябвал човек, който да... А дъщеря му… – тя изведнъж се спря и се загледа в една точка. – Старицата спомена, че Ивон е бременна. Нима е възможно да е включил собствената си плът в този чудовищен експеримент?
- А коя друга жена би се съгласила да зачене от подобно създание? – обади се тихо Мърдок.
- Ако наистина е това, което си мисля, какво ли трябва да представлява този... новият Кърт? Може би малко ще прилича на чудовището, описано от Елизабет.
Тя с изненада усети, как някой нежно я докосна по рамото. Обърна се учудено и разбра, че полицаят се опитва да я притисне в обятията си.
- Толкова си умна и красива – рече той като в унес.
Айрин рязко го отблъсна, още не разбираше какво става. Мърдок се удари в стъклото на екрана и гневно се спусна към нея. Малко преди да я нападне, тя видя разкривените му от злоба черти и ръцете й инстинктивно напипаха някакъв уред, чието предназначение не й бе напълно ясно. Когато в паниката си натисна копчето, гъста струйка белезникава пяна се насочи със съскане към противника й свали еластичната му, хидроустойчива маска. Онова, що видя, я накара да замръзне на място. В този момент, й се стори дори по-страшно от съществото в болните фантазии на самотната стара вдовица... Мъжът с ужасното, обезобразено лице, я хвана за раменете и силно я блъсна в ръба на бюрото, сцепвайки главата й. Тя изгуби съзнание за миг.
- Кейтлин! – извика той. – Кейтлин! – и я разтърси мощно с големите си, мускулести ръце. Ръкавиците бяха паднали от тях и откриваха прозрачната, белезникава ципа между пръстите...
Жената разбра, че ако се преструва на припаднала, това ще й даде малко време и започна да мисли трескаво, припомняйки си познанията, които имаше за психологията на делфините. Макар че сега нямаше работа точно с делфин, в него все трябваше да останало нещо от предишния Кърт. В университета не ги учеха, как да постъпват при прояви на неоправдана агресия, тъй като се смяташе, че само човекът е способен на такава. Тя погледна с крайчеца на окото си. Мъжът бе станал и приготвяше някаква спринцовка, като отвреме-навреме хвърляше гневен поглед към монитора, където още се мъдреше папката със заглавие „Проектът Кърт ”. Тя вече разбираше към кого е насочен гневът му.
- Кърт – промълви тихо аквапсихоложката, като леко се отдалечи и хвана някаква тръба, готова да реагира в случай на атака.
Той се обърна към нея, но тази път не й се нахвърли.
- Разбирам как се чувстваш – продължи тя. – Ще ти помогна да отмъстиш на Мюсон за това, което ти е причинил.
- Ти не знаеш какво ми е причинил!
- Мога де си представя – връщаш се при любимите за теб същества, а вече никой не те познава, никой не знае кой си...
Усети, че погледът му отново започва да става свиреп и стисна по-здраво тръбата.
- Сигурно е било болезнено да се срещнеш с Ейприл – продължи.
- Ейприл – промълви едва чуто, някаква мъгла се появи в очите му.
- Ти я обичаше, нали? – изстреля непредпазливо Айрин.
- Млъкни! – Кърт отново се захвана със спринцовката.
- Обичаше я – повтори упорито. – Защо й причини това?
Замахна към нея, но тя отскочи пъргаво встрани и продължи с психологическата атака:
- Как можа да убиеш член на семейството си?
- Не съм искал да я убивам – призна едва чуто – Стана случайно, тя... тя не ми позволи да видя... детето ни...
- Не си бил ядосан на нея, нито на мен сега – заключи замислено доктор Гейл. – Знаеш кой е виновен за всичко и той ще си плати, повярвай ми!
- Как? – отвърна язвително – С няколко години затвор, затова, че е правил непозволени експерименти с делфин – хората все още ни имат за животински вид. Това не е достатъчно. Той трябва да страда така, както страдах аз – и се усмихна зловещо. – Проверих – за убийство и причиняване вреда на природата в широки размери, може да те пратят доживотно в заговора на Уран, при пълна изолация, където хората полудяват. Това искам за него... Това! – посочи спринцовката и погледна решително към жената насреща си.
- Сигурен ли си, че това ще компенсира болката, която си изживял?
- Ти не знаеш нищо за болката!
„Най-неприятната емоция за един делфин е, когато се почувства извън социалния си климат”, спомни си една от засуканите лекции в университета. „В такива случаи, адекватната реакция на психолога е да му обясни, че неговото състояние не е изолиран случай, а е характерно за всеки интелигентен индивид в подобна ситуация”... И още една прастара максима се стрелна в обърканото й съзнание: „Най-добрата защита е нападението”...
- Аз ли не знам нищо за болката!?! – тя скочи изведнъж и започна да говори разпалено. – На мен ли ще говориш за самотата, за неразбирането, за отчаянието! На мен ли, та аз прекарах месеци в клиника за душевно болни и се...справих, мамка му, справих се!
Поведението й изненада дори привидно спокойния й противник.
- Много добре знам, какво означава да изгубиш всичко – продължи Айрин, а онази сцена от миналото, от която вече няколко години подред се опитваше да избяга, се съживи пред очите й, с целия си призрачен ужас... Може би, защото и тогава, както сега, животът й бе заложен на карта...
Наложи й се да поеме дъх, за да не залитне, но лицето Хал не й даваше мира – очите му, тези добри, мили очи, дъхът му... Всичко си бе там, сякаш никога не бе изживявала психиатричното лечение след инцидента...
- Да разбереш колко си уязвим и безпомощен пред обстоятелствата – завърши едва чуто.
- Не може да си преживяла това, което аз – заяви й мъжът. – За Кейтлин, аз съм изрод... А ти си... красива, ти си... при своите хора...
- Кейтлин е жива, нали? – запита го полугласно. – Какво не бих дала, Хал да е жив, пък ако ще да ме смята за “изрод”... Но да знам, че е там някъде, че... диша... и се усмихва... Знаеш ли, Кърт, имаше период от живота ми, когато мисълта за убийство, не ми бе съвсем чужда, ами... Направо исках да се срещна лично с неразумният шофьор, предизвикал катастрофата и смъртта му и да го застрелям собственоръчно... Сега обаче се радвам, че не ми позволиха това...
Очите й се наляха със сълзи, а Кърт не успя да прикрие състраданието, което изпита към нея в този момент.
- Аз не можех да разбера Ейприл, когато се завърнах при тях – сподели гърлено. – Когато избягах от тази противна лаборатория, нито тя, нито Рико... бяха онези мои приятели, дето помнех... Аз вече бях... друг... Чувствах се като човек, трябваше ми общуване със човек... Вече дори не разбирах езика им...
Айрин се опита да се съсредочи върху неговата кратка изповед, макар в момента отново да преживяваше кошмара на миналото.
- Искаше да говориш със Кейтлин – прошепна тя, полагайки усилия да се върне към настоящия разговор.
Кърт замълча. Отдавна бе оставил спринцовката...
***
- От ревност ли уби Ейприл – вече си говореха спокойно и никой не държеше прът, или спринцовка, за да се защити.
- С Ейприл стана случайно, аз даже не я ревнувах, но просто исках да видя детето ни... Не премерих силата си и...
- Рико? – бледото лице на Айрин, с въпросителен поглед, изглеждаше като мраморна статуя в мрака.
Последва дълго мълчание, преди събеседникът й да отговори:
- С него,... не беше толкова случайно... Но все пак, не исках да умре, исках само да му причиня болка, та те... Те напълно ме бяха забравили.
- Това не е вярно, Кърт. Всички делфини в колонията още мислят за теб, дари Фрида...
- Не ми се слушат глупости! – прекъсна я нервно. – Аз вече не съществувам! Аз съм никой в момента.
- Мога да ти помогна.
- Не, никой не може. Видя ли истинският ми лик? Причиненото от Мюсон – нищо вече не може да промени стореното. Аз съм чудовище!
- Не!
- После реших – усмихна се криво, – че смъртта му може да ми бъде изгодна и инжектирах в тялото опасни токсини, откраднати от лабораторията. За всичко щяха да обвинят създателя на града. Оказа се недостатъчно, май трябва да има и човешка жертва, разбираш ли?... Тук, в неговата лаборатория – отново се отправи към нея...
- Аз? – преглътна жената.
- Да, съжалявам.
Една сълза се стече по обезобразеното му лице.
- Чуй ме! – започна Айрин. – Ти си добър, Кърт, разбираш ли? Просто душата ти е объркана и несигурна. Кажи ми, къде е Кейтлин сега?
- Исках просто да поговоря с нея – пелтечейки заобяснява той, както винаги, когато се споменеше името на девойката и пак забрави за миг намеренията си. – Една година не бях общувал с никого... Т-те просто идваха, причиняваха ми болка, тъпчеха ме с някакви гадости, проверяваха показателите ми и си тръгваха.
- Те?
- Мюсон и дъщеря му – от зениците му изскочиха мълнии.
- Говори ли с Кейтлин? – аквапсихоложката отново се опита да насочи разговора към изчезналото момиче.
- Мислех, че тя ще ме разбере, че даже ще се зарадва да ме види – той се усмихна горчиво. – Разбира се, не ме позна. Видът ми я ужаси, такова отвращение прочетох в очите й... – гласът му леко изтъня, скри лицето си. – Трябваше да го очаквам, ако се бях погледнал в огледалото, преди да я срещна, никога не бих се показал пред нея. Тя е толкова красива...
„Каза „е” – помисли си зарадвано доктор Гейл. – Дано не е грешка на езика.”
- Желаеше я? – предположи плахо.
- Просто исках да дойде с мен... Да...бъдем заедно... Нямаше да й причиня зло... Вярвах, че ако общуваме повече време, някак... може да си спомни за мен...
- Отвлякъл си я? – в тона й имаше повече съчувствие, отколкото обвинение.
- Само за да... й дам време, да...разбере кой съм... Нещо, което аз самият вече не знаех – заключи печално.
- Разбирам те – Айрин се мъчеше да събере мислите си. – И къде е сега?
Някой прекъсна думите й, влизайки с гръм и трясък в лабораторията. Двамата се обърнаха към изхода, алармите запищяха като полудели. Мъжът не успя да реагира навреме. Срещу него стоеше истинският сержант Мърдок, насочил лазерен пистолет към гърдите му. Колегите й видяха изцапаната й с кръв глава и се спуснаха притеснени към нея.
- Айрин, добре ли си? Какво ти направи той?
После се втренчиха с ужас в нападателя й, забелязвайки страховитата му физиономия.
- Вдигни ръцете си нагоре и не мърдай! – заповяда полицаят.
- Почакайте, той нищо не ми е направил! – възпротиви се аквапсихоложката. – Ние просто говорехме...
- Той е убиец, Айрин, намерили са момичето мъртво.
- Момичето! – трепна Кърт – Кейтлин? – извика уплашено.
- Сякаш не знаеш – гневно измърмори сержантът.
- Но тя...
- Имате право да не говорите. Всичко, което кажете...
Престъпникът не прояви никаква съпротива и Мърдок с лекота го напръска с паралитичния газ, който обездвижи ръцете му. Спринцовката безпомощно падна от тях.
- Да видим какво е това – сержантът я повдигна внимателно със защитните ръкавици.
Арестуваният се оглеждаше трескаво наоколо и изведнъж се оживи, когато видя колбата с отровни изпарения, от която стърчеше тръбичка със запушен накрайник. Оттласна се рязко към нея.
- Кърт, недей! Спри! – извика Айрин и се опита да стане, но закъсня...
Никой не можа да реагира достатъчна бързо... Главата му се надвеси над колбата и след малко увисна безпомощно, тялото му се строполи на земята. Жената истерично заплака.
- Успокой се – Съливън я прегърна. – Всичко свърши, чудовището е мъртво.
- Не той е убил Кейтлин – хлипаше тя. – Отвлякъл я е, но не е щял да й стори нищо... Момичето се е самоубило от страх.
- Успокой се, Айрин!
- Не той е чудовището.
- А кой тогава? – зачуди се полицаят.
- Този – извика гневно аквапсихоложката, посочвайки с пръст професор Мюсон, който тъкмо влизаше разтревожен, дочул алармата на лабораторията.
Старецът стоеше вкаменен, пребледнял от уплаха и изумление, и гледаше безпомощно сгърченото, безжизнено тяло на Кърт... Мечтата, преследвана през целия му живот, бавно изтляваше пред очите му... И едва сега осъзна, че думите на доктор Гейл са истина – той беше чудовището!...
/край/
Единственото решение - фантастичен разка...
"Началото" част 1
© Дисидентът Глеб Павловски провалил дем...
Какво е православието към днешна дата и ...
разхвърляла си и добре си пръснала в началото различни "карти", персонажи, отрязъци инфо,които казват по нещо за проекта, убийствата или липсите
този път почти ти се е получило с имената :) добре са бих казла почти всички
имаш и хубави описания, тук-таме си се постарала да има такива
водата и водните обитатели са интересни, по-различни
сцената със старата елизабет, плясъка на водата са дарк и ок
обезобразения полуделфин е образ,който провокира представа според всеки
вкарала си по нещшо от бъдещето - явно хората вече с в космоса и дори извън галактиката НИ, щом има извънгалактически :) колонии
това с делфините е тема, която тразчувства доста хора, освен това и са красиви бозайници риби
ФИНАЛА ТИ Е ОК, ВКАРАЛА СИ СИЛА И ПОУКА, макар тази поука да е известна на всички ни, както и другата крайност - екологичните защитници и техния фанатизъм понякога двуличен
- чудовищността на науката е предвидима и известна на всики ни, аз пък намирам това за клише често пъти, науката си е много ок поне според мен
- и този път, даже и сега :) :) според мен трябва описнията да са малко повече и... и
и след част от пряката реч да има по няколко думи за героя който казва това или онова понякога, вместо да е смао пряка реч сякаш един през друг
- тази история би стояла почти по същия начин и без фантастика в бъдещето, а днес или в уж близкото бъдеще
почти хроа си ги направила, което е хем нерелистично, хем фнатазно ок - обяснила си че са се развили за поселдните столетия много и са повече от животински вид както са ги възприемали екоактивистите идиоти :)
