Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
13.07.2020 15:57 - Прокудени
Автор: miri479 Категория: Хоби   
Прочетен: 1944 Коментари: 7 Гласове:
8

Последна промяна: 31.07.2020 16:52

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

/разказ/

Дървета, дървета, дървета… Докъдето ти стига погледът… Тясна козя пътека между хълмовете, а от лявата страна огромна пропаст…

- Защо тук няма никого, нали твърдяхте, че пещерата била много интересна? – обади се изморено Александра. Беше висока и стройна, приличаше на модел.

- Не е известна, не я рекламират никъде, няма материали на английски за нея, няма туристически печат – обясни приятелят й Антон. – Малцина знаят за съществуването й, а ние, по стечение на обстоятелствата, сме едни от едни от тях.

- Мисля, че не си струва – заяви нацупено момичето, като си представи колко нищожно количество лайкове ще събере селфито й в социалната мрежа от тази непопулярна природна забележителност, пък... изкачването нагоре бе толкова изморително.

- Притеснявам се, да не сме сбъркали пътя – заяви другата девойка – дребна, червенокоса, с малко детско лице. – В указанията пишеше, че до един час се стига, а ние вече два часа катерим и… нищо…

- Това е, защото Алекс през петнайсет минути иска почивка – усмихна се четвъртият - Илиян. Беше младеж с красиво лице и приятно телосложение, което личеше дори през спортните дрехи.

- Не съм свикнала като вас – защити се ядосано „обвиняемата” – Напомням ви, че съм тук, заради вашите тъпи проекти!

Вече съжаляваше, че изобщо е тръгнала с тримата си шантави приятели, студенти по археология. Но нямаше как да се върне сама.

- Табелата беше долу, а друг път дотук не видяхме, нали? – успокои ги Антон. – Просто трябва да издържим още малко... Катя, внимавай, пред теб има дърво!

- Видях, ще го прескоча...И водата ни свършва – додаде притеснено, показвайки почти празната бутилка.

- Ще я пестим.

- Отвратително, скапана съм – проплака другата им спътничка. – Та вие дори не сте сигурни, че ще намерите нещо там!

- Според академик К., със сигурност в нея е имало древно тракийско селище, а досега там не е стъпвал крак на изследовател… Следователно, ние сме първите и знаем какво търсим…

- Пет пари не давам за някакъв си академик! Защо не си намери артефактите сам, а само прави догадки, на които се връзват идиотите като вас?

- Престани, като не разбираш!

- Спрете да се карате! – рече покровителствено Илиан, по-изморен от скандалите между двамата влюбени, отколкото от изкачването. – Според мен е след този завой – посочи към пътеката, която се губеше сред гората и накрая се виждаше как лека просветлява, все там едно има нещо.

- Ти и на предния завой каза така! – стрелна го Алекс и впи гневен, укорителен поглед към другия. – Тръгнах заради теб и какво – избухна към Антон – Баири, баири... Краката вече не ме държат...

- Слушай, не съм те карал насила да идваш – това е планина, не дискотека, знаеше го, нали? По твоя вина тръгнахме твърде късно – то не бяха гримове, то не бе кипрене, то не бе „синия, или червения анцуг”, сякаш ще ходиш на бал – изнерви се той. – Да си бе взела такси – предложи й иронично /пътят бе твърде тесен и стръмен, дори джип не би им помогнал/.

- Защо не починете малко – предложи успокоително Катя, също отегчена от разприте им. – Поне тук е сянка – усмихна се добродушно на другото момиче. – Аз ще изтичам да проверя какво има зад този завой.

Алекс веднага се просна на един пън, макар да не бе участвала в смените им за носенето на раницата.

- Ще дойда и аз – предложи Илиан /най-вече, защото гаджето на съквартиранта му го изнервяше с постоянните си капризи/.

- Добре, дайте поне багажа, да не ви тежи – четвъртия се отпусна недоволен до половинката си и пое мешката, в която се помещаваше общото им „имущество”, състоящо се основно от вода, провизии и... дрехи на Алекс.

- Да не изпиете всичко – закани се шеговито момчето на тръгване.

- Няма, ще я контролирам – посочи любимата си. –  Ей, внимавайте там, не ходете толкова по ръба… Има още паднали дървета.

- Видяхме ги, пич, а спокойно, де! – подвикна Илиан, вече прекрачвайки напречния ствол.

- Гледайте си в краката! – не спираше с наставленията студентът, продължавайки да се изживява като техен водач...

- Какво беше това? – сепна ги гласът на Александра.

Всички се извърнаха стреснато, защото и четиримата бяха чули шума – като че някой стъпваше из тревата, точно до тях… Но на километри не се виждаше жива душа.

- Може да е било гущер, или…

- Гущер! – момичето скочи като ужилено.

- Стига, де, безобидни са.

Но Катя и Илиан бяха почти сигурни, че звукът наподобява стъпки на човек, провиращ се някак притаено из храсталаците около тях. Само за да успокоят префинената си спътница, махнаха с ръка пренебрежително, усмихнаха се насила, премълчаха и продължиха нататък, докато се скриха от погледа на другите двама…

Антон се вторачи мрачно в далечината, потънал в свои си размисли, когато отново викът на Алекс го извади от унеса му.

- Там нещо свети... – проследи накъде сочеше показалеца й и забеляза предмет, замаскиран сред опадалите листа, който издаваше особени, примигващи сигнали.

Студентът се приближи озадачен, вдигна „нещото” и след малко възкликна:

- Та това е амулет, но определено не е тракийски, нито пък римски, или византийски… Да му се не види, не съм виждал такъв…

Някъде в далечината се чу шум от сечене на дървета с брадва и спътничката му изкрещя почти истерично:

- Кой е там?...

Ала само ехото отговори… Звукът приближаваше…

***

Зад завоя имаше чешма с изтъркан надпис.

- Колко жалко, че не взехме бутилките – забеляза Илиан.

Колежката му снимаше надписа и възкликна разочаровано:

- Явно наистина сме сбъркали пътя – няма нищо за пещера, говори се само за някаква махала, основана тук през 18-ти век. Заселил се един род. По-късно се присъединили и други… А в момента няма постоянни жители… И защо са се забили в този пущинак, да ги питаш?

- Смутни времена са били, може да са се крили от властите. А после, когато вече не са можели да си произвеждат всичко сами, просто им е писнало да ходят по няколко часа до магазин, затова са изоставили мястото...

- Звучи логично, но...

- Добре, да разгледаме къщите, да направим малко снимки, да си налеем вода и да си ходим, че Алекс ще ни издере очите – предложи младежът.

- Ок – тя умърлушено тръгна към изоставеното селище…

Постройките бяха порутени, със зеещи стъкла на прозорците и изкорубени покриви… Дори фотосите едва ли щяха да им свършат някаква работа за проекта.

- Прилича на къщичката на вещицата от „Хензел и Гретел” – отбеляза шеговито студентката.

- Ами ако пещерата е близо, пък просто не е имало материали, че около нея има и изоставена махала – оживи се младежът, който не искаше да се примири, че са се катерили напразно дотук, изтърпявайки цялото мрънкане на другото момиче. –  Обаче виж как пътят се разклонява – забеляза след малко с напукани устни. – Защо не минеш отгоре и не се покачиш до онзи зид, да ми кажеш какво виждаш – по-дребна си, ще успееш. Аз ще мина оттдолу. Ако има нещо, ще ти сигнализирам.

- Добре – отвърна тя, без особен ентусиазъм.

След като се провря ловко между нападалите клони и стърчащите драки, Екатерина стигна до нова къща /или по-скоро колиба/, но когато вдигна телефона и погледа си към прозореца й, внезапно изкрещя…

На перваза се очертаваше лице на старица, досущ като рисунка от приказките за Баба Яга. Времето дълго и безжалостно бе дълбало по страните й болката, огорчението и трудностите. Зъбите й бяха прогнили, усмивката – гротескна, очите просветваха злобно, а гласът, що излезе от устните й, наподобяваше писък на гарга:

- Не сме си тръгнали сами, нас ни прокудиха... Върви си и ти!…

Момичето така се стресна, че за миг стъпи непредпазливо и се заплете в един бодлив храст, който изподраска краката й и се уви около тениската й… След като се освободи от него, погледна отново прозореца… Нямаше никого…

Илиан дотича изплашен, защото бе дочул виковете й.

- Какво стана, какво има?...

- Ами, одраска ме… това – объркано изрече девойката, мъчейки се да си внуши, че другото е било халюцинация /нямаше начин жена на преклонна възраст да живее сама тук, където пътят до първото населено място беше на километри – та как би се отоплявала, с какво би се хранила?/…

- Не знаех, че си такава лигла – присмя й се той.

- Да се махаме оттук! – призова тревожно девойката, без да обърне внимание на иронията му.

- Но аз видях нещо като козя пътека там долу, някой трябва да е минавал – започна възбудено. – Закъде е отивал?... Тук поне от 100 години не живее... Ъ-ъ, такова, човек, де… Явно има причина, заради която си е струвало да се завира из подобни места…

Черна сврака, кацнала на близкия клон, пронизително се опита да го опровергае... На една от портите имаше изоставени дрехи, прогнили от дъждовете и вятъра.

- Невъзможно е някой да стопанисва това – рече уверено младежът, наблюдавайки запуснатата постройка. – Дрипите са останали отпреди...

- Седят си така от 18-ти, 19-ти век? – сега в нейния тон се долови лек сарказъм. – Виж, вече не ми пука за пещерата! – възкликна внезапно. – Усещаш ли миризмата?

Той сбърчи нос – наистина, отнякъде се разнасяше странно зловоние, като от застояло, вкиснато и... наченки на мухъл… Определено не бяха животински отпадъци… Скоро от къщата заизлиза  полупрозрачен, призрачен дим, а из въздуха се разнесе звук, който не би могъл да бъде приписан ни на човек, ни на звяр. Нещо зловещо и непознато...

Илиан забрави проекта, хвана вкочанената си от ужас колежка и я задърпа назад… Телефонът й падна, но тя нямаше намерение да се връща за него… Звукът се усилваше постепенно и вонята стана непоносима…

***

Спътниците им не бяха там, където останаха да почиват. Нямаше я и раницата им.

- Сигурно им е писнало да ни чакат и са си тръгнали – каза объркано Катя.

- Антон не би го направил, не би ни зарязал тук, без храна и вода – заяви твърдо приятелят му, свивайки вежди.

- Д-добре, да ги потърсим тогава…

- Алекс-с-с!

- Тони-и-и!...

Нощта падна внезапно, като отсечена. Луната бе пълна, раздрана от няколко тъмни облака... Мракът се спусна, заедно със студа и странните шумове, а якетата и фенерите им бяха останали в мешката. Не можеха да намерят пътя обратно.

- Да запалим огън – предложи младежът. –  Ще съберем малко горски плодове за вечеря. Ако има диви животни, те се плашат от светлината… Криво-ляво, ще изкараме до утре сутринта, после ще се върнем и аз... ще счупя кофата на Антон – заяви уж шеговито, ала си личеше, колко го е яд на съквартиранта му.

Катя събра съчки, той направи огнище, снабдиха се с малко диви ябълки и джанки, колкото да залъжат глада. Пиха вода направо от чешмата, защото жаждата им бе още по-непреодолима. После се опитаха да спят край огъня, но студът и болките в краката не им позволиха – и двамата имаха рани от драките. А към полунощ започнаха гласовете – отначало тихи, после все по-настойчиви:

- Пещерата не е за вас, в нея има съкровища, що вие все още не сте наясно как да използвате! Махайте се оттук!

Момичето скочи, стреснато както от шепота, така и от стъпките, които отново долови из тревата… Невидимото присъствие ставаше все по-осезаемо… Стъпките и зловонието вече сякаш минаваха на сантиметри от нея, ала пътеката изглеждаше празна...Един клон се стовари върху главата й и грубо издраска лицето й, сякаш бе нечия злонамерена, човешка ръка. После отново чу познатия глас /не можеше да се определи, дали е женски, или мъжки – имаше странен тембър/:

- Махайте се, махайте се! Нямате работа тук...

Младежът също подскочи, сепнат от звуците и видя към него да пълзи дълга змия, с окраска в червено и бяло… Предположи, че е отровна, макар никога да не бе виждал такава дори по National Geographic и да не можеше да определи вида й...

- Мамка му, не трябваше ли да се плашите от огъня! – изнерви се той и замахна към нея с факла, взета направо от първобитно скроеното им огнище…

Съществото изчезна, а на негово място се появи нелицеприятна старица, изсъсквайки:

- Взели сте нещо от пещерата, което не ви принадлежи!

- Не съм намерил скапаната пещера – промълви, ала видението изчезна и той забеляза, че пламъкът от факлата, що запрати по нея, пълзи бързо по тревата, обхващайки съседни дървета, а Катя се опитва да изгаси начеващия пожар...

- Няма да успеем – дръпна я той. – Взимай една факла и да бягаме, ще се обадя на 112…

Ала се оказа, че телефонът му няма обхват, Илиан го хвърли изнервен. За миг мярна между дърветата силует на човек с брадва, зърна и лицето му – изглеждаше изродено и страховито. За щастие, тази картина също бързо изчезна… Стихията ги преследваше и се разрастваше като лавина…

- Ами ако Алекс и Антон... – тревожно мълвеше до него девойката.

- Успокой се, отдавна са си заминали. Няма как да не са се появили досега, ако са тук.

В този миг, момичето се спъна в падналото дърво, за което Тони я предупредил през деня и полетя с вик в пропастта надолу – стръмна и хлъзгава бездна...

- Не-е – изкрещя момчето, опита се да я хване, ала бе твърде късно.... – Катя, отговори ми, ранена ли си? – попита отривисто, след като гласът й затихна...

Той освети мястото, ала не я видя…Призивът му отекна самотно в пустата гора, а огненият език наближаваше… Налагаше се да бяга…

***

Когато, останал без сили, се смъкна по последния баир, вече седнал, защото краката му не издържаха на стремежа да задържа инерцията, Антон видя спряла на шосето кола, но не бе тяхната. Имаше ли човек в нея, или не?... Младежът замаха отчаяно с ръце и оттам излезе възрастен мъж, в елегантен костюм.

- Какво се е случило? – попита загрижено той, наблюдавайки изтерзаното му и изподрано лице.

После му помогна да се качи в автомобила. Там студентът с радост забеляза, че на задната седалка е Катя – жива бе, макар сериозно пострадала...

- Познаваш ли я? – попита човекът. – Ще се оправи, нараняванията са предимно повърхностни – побърза да го успокои той, наблюдавайки промените в изражението му.

После Антон погледна нагоре и видя как цялата гора е обхваната в пламъци като огромно, пурпурночервено кълбо.

- Кой е сторил това? – чудеше се по-старият, докато набираше 112 и подкарваше колата към селото.

- Аз – призна събеседникът му. – Но, повярвайте ми, не исках… Там… там става нещо странно…

- Защо отидохте там?

- Ние сме студенти по археология, търсехме пещера „Момин сбор”, според догадки на академик К., там трябва да е имало древно тракийско поселище… Надявахме се на артефакти, но открихме само някакви призрачни къщи от махала, заселена в 18-ти век и… после започнаха да стават чудати истории… Които ми е трудно да Ви опиша – отвърна отпаднало.

- Добре, почини си сега, ще ви откарам в Бърза помощ. Между другото, приятно ми е, аз съм академик К., най-после бях уредил научна експедиция в пещерата, но се боя, че след този пожар, ще трябва да я отложим.

- Аз Ви съветвам да се откажете – рече възбудено Илиан.

- Почини си сега – повтори замислено ученият. – Като млад и аз предприех опит да я изследвам, но... завърши трагично – тук лицето му болезнено се присви. – А все нещо ме теглеше, да разгадая мистерията по тези места – довърши като че само за себе си.

- С нас имаше още двама човека, обаче те останаха да почиват и после не ги видяхме – успя да съобщи момчето, преди да заспи от умора и изтощение. –  И колата ни я няма, вероятно са тръгнали без нас…

- Ще съобщя за това.

- Не сме взимали нищо от пещерата – промълви в просъница Катя, спорейки с някой невидим свой събеседник...

Докато се отпускаше в прегръдките на Морфей, Илиан отново видя мъжа с брадвата – сега не изглеждаше толкова страшен, а по-скоро загрижен и... леко объркан.... Той тайнствено приближи показалец си до устните си и тихо изрече:

- Момчето не трябваше да взима амулета, той си е техен! Майната му! Те изгониха и нас от махалата, вие нямахте работа там...

- Кои? – безгласно попита студентът.

Тогава пред очите му се появи пещерата – в нея имаше нещо като летателен апарат, от който излизаха странни, влечугоподобни създания, ходещи на два крака и размахващи отчаяно предните /както самият той, преди броени минути/... Предводителят им носеше особен предмет, излъчващ странни светлинни сигнали...

***

Хеликоптерите откриха само обгорени гори и напълно овъглени къщи, от които вече нищо не можеше да бъде спасено. Огромен камък бе затиснал входа на въпросната пещера и това принуди академикът да отложи научните си изследвания. Странно, но намериха два смартфона, почти невредими и успяха да източат снимковия материал от последните – озадачи ги фотос на къща, в чиито прозорец се виждаше лицето на стара жена, самоличността й не успя да бъде установена... В другия телефон, чийто собственик така и не се появи, имаше фотоматериал на необикновен артефакт – дори археолозите нямаха представа какво е предназначението му. Не бе нито тракийски, нито византийски, нито пък римски...




Гласувай:
9



Следващ постинг
Предишен постинг

1. germantiger - 1
28.07.2020 20:37
много ми хареса !

1 създала си плашещаи напрегната атмосфера, обикновено филми или книги, които създават подобен "съспенс" обикновено не материализират ужаса - ти си поела риска и си направила образите на страха - бабичка, звук сечене, други звуци, човека с брадата итн

2 концентриран разказ, доста насочен и с ясна цел, пряката реч може би е в повече, но и няма проблем в случая, лично на мен думата изнемощял;а в началото не ми пасна, защото не знам - за мен изнемощял някак е човек по-масивен и мощен преди да загуби мощ, за това мисля че за моделка не е много на място, но и това не е проблем, може и с тази дума

3 пак смело си опосегнала към рептилии едва ли не "извънземни", пзоволила си си доста в разказчето и си се поотпуснала, струва ми се че ти е било приятно и забавно като си го писала, не знам дали е така
цитирай
2. germantiger - 2
28.07.2020 20:41
лично на мен това разказче ми оприпомни

американските филми тип блеър уич или такива с камери и от първо лице, забраивх как се казваше този хорър тренд или "жанр"

също се сеитх накрая за финала на първия хищник с арнолд

НЕ те виня в плагиатство - такова нещо няма въобще, просто реминисценции и аналогии - забележи че маса гении са черпили идеи един от друг - гьоте, шекспир и кой ли не претворяват неща писани като идеи векове преди тях и това НЕ е плагиатство,а взаимстване, стъпване на основа и развитие

стори ми се прибурзано падането в пропастта на катя, но сцената след това ми хареса - разговора преди финала, намирането на катя също

хареса ми и момента с лайковете в началото :) които нямало да се съберат за такъв обект
цитирай
3. germantiger - 3
28.07.2020 20:43
и финално

лично аз като гледам филми за "извънземни" или хорър неща с претенция за някаква автентичност или ужас винаги си задавам въпроса в такъв случай, втакава обстановка как бих реагирал и правил

честно казнао с извинение за самочувствието, но нексромно съм убеден че бих се справил , да не кажа поутрепал някое алиенче или подобно :)

обоажвам да гледам филми за ALIEN ABDUCTIONS ако правилно съм зпаомнил на английски типа филми и как е правилно да реагират хората, вместо да са жертви във филма, каквито 90% са за жалост

имах период много гледах таквиа филми и дори си казвах че жалко че не ми се е случило, но човек трябвало да вниамва какво си пожелава :)

......

ПРЕМИНАВАНЕТО И НЯКОИ ДЕТАЙЛИ В НАЧЛАОТО НА РАЗКАЗА КАТО СЕ КАТЕРЯТ И ОТИВАТ В МАХАТАЛА - ПОКАЗВАТ ЧЕ И ТИ ХОДИШ ПО ТАКВИА МЕСТА

има моменти и детайли които сочат, че имаш опит или хора около с теб такъв - браво :)
цитирай
4. germantiger - +
28.07.2020 20:51
преди години мисля препоръчвах тия филми

да, нямат ефекти, да, слабички са, наивни понякога и далеч от касовите "яки блокбъстъри"

но преди години ме кефеха, защото се твърдеше, че някои са основани на релани събития

разбира се, реалниоте събития няма да са във филмите и ще ги знаят военните, не киното, но все пак

Night Skies

Skinwalker Ranch

The Fourth Kind

Fire in the Sky

Alien Abduction (2014 film)

Extraterrestrial

от тия 6 филма - 3 са по действителен случай
цитирай
5. krumbelosvet - Не знам защо го прочетох
28.07.2020 22:36
Не си падам по фантастика. Но явно авторката има таланта да заинтригува читателя.
цитирай
6. miri479 - Здравей, Митак,
29.07.2020 08:08
Благодаря ти за коментарите :). Този разказ е вдъхновен от първата ни, неуспешна експедиция до Зелениковския манастир, когато объркахме пътя и след 2 часа катерене стигнахме до изоставена махала на име Глушка - изглеждаше доста зловещо, често казано... Че има сходство със филми е вярно, но всеки се влияе от прочетено и видяно. аз също мисля, че съм гледала филма, за който говориш, но не помня ясно името, ще потърся и другите, които си препоръчал... Ще заменя изнемощяло с друг синоним. Сигурна съм, че би се справил по-добре в подобна ситуация, но не си го пожелавай :)... Пак благодаря за прочита :)
цитирай
7. miri479 - krumbelosvet ,
29.07.2020 08:10
Благодаря Ви за прочита :)
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: miri479
Категория: Забавление
Прочетен: 555300
Постинги: 237
Коментари: 1252
Гласове: 5762
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031