Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
10.09.2020 14:46 - Пациентът „Х”
Автор: miri479 Категория: Хоби   
Прочетен: 964 Коментари: 5 Гласове:
7

Последна промяна: 13.09.2020 16:48

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg

/разказ/

Първото нещо, което усети след бавното си пробуждане, беше студът. Студът хапеше болезнено цялото му тяло, прониквайки чак до костите и го режеше като с нож. Мъчително и непоносимо сковаваше мускулите му, та Даниел не можеше да помръдне. Той извъртя очи и опита да разбере къде се намира. Едва тогава осъзна, че защитният му костюм е свален, беше с някакво шарено и абсурдно подобие на пижама, а наоколо витаеше този всепроникващ, чудовищен студ. Отвсякъде бе обграден с прозрачни стени, зад които обаче образите се смесваха и размиваха, та не можеше да различи нищо ясно.

Усети чувство на страх и безнадеждност. Тръпки полазиха по изтощените му плещи. Очите му овлажняха от усилието да се изправи и да седне на странното легло, което автоматично се огъна под тялото му, превръщайки се в удобен фотьойл. Той не знаеше какво може да е това място, а и нямаше никаква представа как се е озовал именно в него. Последният му ясен спомен бе от онова злополучно скачване на совалката с Фобос и как докато се опитваше да поправи спускаемия апарат /дарявайки механиците с щедри „благословии”/, внезапно бе засмукан от някакъв пространствен вакуум, поради което бе почти в безсъзнание, когато дойдоха странните, едри същества с особени маски. „Извънземни на марсианския спътник!” – бе си казал с изумление, преди да рухне омаломощен на земята. Оттам нататък всичко тънеше в оплетена мъгла от кошмари и небивалици, в чиято същност съзнанието му отказваше да проникне. А студът – ужасяващ, болезнен до смърт, в момента сковаваше сякаш и сетивата, и мозъка му в неумолимото менгеме на физическата несрета, примесена с психологически шок...

Явно раздвижването му бе предизвикало интереса на съществата зад „призрачните стени”, защото веднага щом се изправи в седнало положение, в помещението нахлу едно от тях – приличаше досущ на земна медицинска сестра, с изключение на екстравагантната униформа и твърде високия ръст за жена. Тя носеше поднос с храна и приятно ухаещо питие, от похлупака излизаше пара. Подаде му ги с блага усмивка.

- Доста труд за низше създание като мен, при положение, че се опитвате да го уморите от студ – рече й несговорчиво.

Тя видимо се смути. Явно разбираше говора му, или пък имаше вграден преводач, както някои по-модерни роботи от родната му планета.

- Съжалявам – започна припряно, като побърза да го завие с едно одеяло, – но режимът на хибернация го изискваше, за да направим операция на сърцето.

- Сърцето?

- Не се притеснявайте, вече сте вън от опасност. Сега ще променя температурата.

Тя започна да издава гласови нареждания, за да урегулира градусите постепенно, без да предизвика шок в организма му.

- Хапнете това – показа му подноса – и ще се почувствате по-добре.

Даниел изпита благодарност и съжали за грубия тон, с който бе започнал разговора, но и продължаваше да бъде леко недоверчив към намеренията на своите евентуални спасители. Все пак, доста труд бяха положили, за да го държат жив, та да го тровят с храната сега. Пък и глада си каза думата и той предпазливо опита една хапка. Вкусът бе превъзходен. Не можа да му устои, изяде почти всичко в чинията. Междувременно температурата в помещението бе станала поносима, та младият астронавт се почувства почти комфортно. Забеляза, че жената все още е там и я попита къде се намират.

- В хоспис „Леонардо Валенса” на Марс – отговори напълно спокойно, като да ставаше въпрос за най-обикновено болнично заведение.

Събеседникът й подскочи. Залъкът заседна на гърлото му.

- Какво има? – служителката погледна тревожно пребледнялото му лице.

- Колко време съм бил в безсъзнание? Какво се е случило с приятеля ми Леонардо Валенса?

В очите й прочете някакво съчувствие, смесено с притеснение. Една машина тръгна застрашително към него в опит да изчисти трохите от дрехите му, но той се дръпна с викове и устройството кротна.

- Господине – започна жената внимателно, – виждам, че сте един от почитателите на Даниел Мейбъл...

- Моля! – загледа я разширени от почуда очи. – К-какъв съм?

- Почитател на Даниел Мейбъл – повтори му търпеливо, – загиналия в ранна възраст програмист от първата колонизаторска мисия.

Той бе толкова изумен, че не можеше да пророни и дума, тъй че събеседницата му продължи:

- Дори се обличате в негов стил и сте си направили пластична операция, която да Ви идентифицира физически с него, но вживяването в живота му е доста опасно за психиката Ви.

- Какво? Какви ги говорите? Аз СЪМ Даниел Мейбъл и не съм си правил никаква пластична операция. Ако искате да знаете, мацките си ми връзваха доста добре и без подобни тъпотии.

- Моля да се успокоите, мистър, мистър… Всъщност не знам как да Ви наричам, защото не присъствате в базата ни от данни, а у Вас нямаше никакви документи за самоличност, когато Ви намерихме, но...

- Казвам се Даниел Мейбъл.

- Умолявам Ви, разберете, че това е физически невъзможно. Даниел е роден през 2012-та година, дори да е оцелял при онова злополучно пътешествие до Фобос /тъй като тялото му така и не беше намерено/, в момента той би трябвало да е на 350 земни годинис един жест на ръката, тя смени картината на стенния часовник като дисплей и той се превърна в календар, сочещ две дати: едната по марсианското, другата по земното летоброене, а именно 2362 година. След това отново отмахна с длан календара и часовника изненадващо се превърна в огледало.

Пациентът трябваше да признае в себе си, че това е доста практична и функционална технология и че такава не бе съществувала в неговото време. Но все пак не можа да не възкликне спонтанно:

- Вие сте луда!

Ала в погледа й се гореше искрено състрадание, като че той бе психически болния.

- Погледнете се, моля! – подкани го тя.

Не без известно чувство страх, Даниел приближи плахо кълбовидното 3D огледало и боязливо надникна в него. Още в първия миг усети облекчение – не бе остарял дори с ден. Но веднага щом осъзна този успокоителен факт, притеснителната мисъл веднага разтърси съзнанието му – ако беше на 30 години, как тогава можеше да е Даниел Мейбъл, след като сам ясно помнеше, че е роден през 2012 година.

- Макар подобно дълголетие да е възможно при съвременната медицинска наука – увери го кротко чудноватата непозната, – няма как един 350-годишен човек да изглежда като на трийсет, разбирате ли?

- С тези евтини фокуси няма да ме убедите, че сме 2362-ра година. Катастрофалното ми пътешествие до марсианския спътник се случи през 2043-та и не може да съм бил в хибернация 319 години.

- Не, Вие сте в безсъзнание само от десетина дни, сър. Намерихме Ви сред останките от туристическата совалка „Земя-Марс”.

- Туристически совалка „Земя-Марс”, това е пълна идиотия! Та ние едва положихме основите на колонизацията /роботите преди нас бяха свършили доста работа, но и доста бяха оплескали/. Все още се борим с...

- Не Вие, а международен екип от двайсетина учени-ентусиасти, начело с доктор Леонардо Валенса, ботаничката Каваки Назагара, инженерът Мартин Хофман, биологът Рене Шатобриян, програмистът Даниел Мейбъл, съпругата му – хидроложката Марта Наваро...

- Това е моята съпруга!

- Тя е починала от старост преди Вие да се родите.

- Глупости! Марта! Тя има червени коси и небесносини очи...

- Това може да го каже всеки, който е гледал някога телевизия. В научнопопулярните предавания е пълно с документални телевизионни изявления на Даниел и госпожа Наваро – те двамата са говорели най-често пред медиите, може би операторите са ги предпочитали поради младостта и физическата им красота.

- Аз и Марта бяхме в предаването на Джордж Дъстин, помня го!

- Дъстин е мъртъв от 220 години.

Жената нервно се разрови из някакви стари архиви в компютъра си, докато най-после откри нужната й статия. Младежът прочете с ужас страховитата новина:

„2.12.2142 година: Скръбна вест – почина популярния журналист Джордж Дъстин, дългогодишен хроникьор на мисия „Марс1”, направил многократни интервюта със загиналия трагично Даниел Мейбъл. Напомняме, че младият програмист изчезна при съмнителни обстоятелства по време на една от рутинните операции за превантивна проверка на механичната станция, контролираща синоптичните условия на планетата.”

Ръцете му затрепериха силно, ала той все пак продължаваше да вярва, че това е някаква колосална шашма, с която се опитваха да го манипулират и да му внушат, че той... не е той /макар да не виждаше никакъв смисъл в подобно поведение от страна на медицински лица/. А защо пък трябваше да са непременно медицински лица? Докато се луташе в тази каша от разбъркани предположения, дамата започна да му говори като на болно дете:

- Съжалявам, сър, но съзнанието Ви е доста объркано. Не се безпокойте, това е нормално след стреса, преживян при злополуката. Предполагам, че сте получили някаква форма на амнезия, което в съчетание с идеализирането на образите на първите колонизатори /твърде изявено напоследък у младите хора/, в момента възхищението Ви към Даниел Мейбъл има разрушителни последици върху психиката Ви. Но бъдете спокоен, всичко ще отшуми. Аз искам само да Ви помогна. Вие трябва да се опитате да си спомните истинския си живот и истинското семейство. Проблемът е, че още никой не се е обадил да пита за Вас, а при липса на документи за самоличност, без Вашето съдействие няма как да Ви извадим дори валиден микрочип. Възниква и проблем с плащането на престоя Ви в болницата...

Той бе хванал главата си в ръце и се поклащаше бавно в израз на отчаяние. Нейния снизходителен тон го изпълваше с едва сдържан бяс, а при последната реплика вече избухна гневно:

- Аз не съм поискал това лечение!

- Лежахте безпомощен на земята, с няколко рани, а защитния Ви костюм бе изключително нефункционален, не можеше да Ви предпази от нищо. Наш християнски дълг бе, да Ви окажем първа помощ...

- А после да ми пратите сметката за това, много християнско от Ваша страна. Искам да се махна оттук! – скочи яростно и хукна към изходния люк, ала там се сблъска с невидима съпротивителна сила. Заудря като обезумял тази преграда, докато ръцете го заболяха от напрежение.

Жената натисна някакъв бутон, два робота изникнаха сякаш от нищото и го задържаха в силните си ръце така, че не можеше дори да помръдне, а тя започна да го увещава с кротка молба:

- Моля Ви, престанете. Самонаранявате се.

- Вие ме държите насила.

- За Ваше добро. Не можете да напуснете заведението, мистър ъ-ъ... Прегледът ни установи, че нямате ключови ваксини, необходими за живота на Марс. Тялото Ви е непригодно и няма да устои на местните вируси.

- Как го установихте, като нямам документи за самоличност, та камо ли имунизационен паспорт?

Тя се усмихна покровителствено и тъжно. В този миг влезе една едра жена, в подобна на нейната униформа и избоботи:

- Ваксина за Долт.

След което извади спринцовка. Тъй като пациентът не направи никакъв жест, с който да й съдейства, а и очевидно не знаеше как, първата посетителка внимателно хвана лявата му ръка, нави ръкава на смешната му дреха до лакътя, като я обърна към нея.

Другата болнична служителка направи физиономия на крайна досада /един вид: „Откъде се взимат тия неандерталци”/ и заби малко грубо инжекцията във вената му, след което направо го удари с печата, небрежно тикна памучето върху раната и си излезе. Въпреки че лицето му болезнено се присви, той не издаде никакъв звук, а останалата при него болнична служителка нежно започна да разтрива убоденото място, като тихичко го успокояваше:

- Скоро болката ще отшуми. Може леко да се подуе, но аз ще Ви оставя смес, за да си направите компрес през нощта. До утре отокът трябва да е спаднал.

- Спестете си този труд – отвърна й вяло. – Нямам и цент, с който да заплатя престоя си в болницата.

- Но ако си спомните близките си...

- Дайте ми указател! – изгледа я някак обнадеждено.

- Указател? – тя очевидно не разбираше какво има предвид. – А-а, досетих се. Момент – подаде му услужливо малък предмет /той отъждестви с мобилен телефон/.

- Не, имам предвид книга с имена и телефони на местните жители – обясни й като на малко дете.

- Точно за това става въпрос, господине. Устройството е наследник на старите указатели. Не е необходимо да се хаби хартия, когато особено на Марс дървесината е толкова ценна. Просто въведете името на интересуващото Ви лице и на дисплея ще се покажат не само координати за връзка, но и всички данни, известни за него.

- Ясно, разбрах.

С треперещи пръсти, младият мъж започна да изписва имената на своите близки, приятели и познати. Лицето му все повече губеше цвета си. Защото за всеки от тях получаваше нерадостното известие: „починал”, последвано от съответната година.

- Не, не е истина! Не е истина – шепнеше измъчено.

- Разберете, че това не са Ваши познати и близки. Вие въвеждате имената на първите колонизатори, а е невъзможно да ги познавате – каза жената, наблюдавайки съсредоточено работата му.

- Не! – извика отчаяно Даниел, захвърляйки яростно миниатюрния уред. – Няма да повярвам в това! Никога!

- Трябва да си спомните истинското си семейство. Не бива да се предавате. Аз съм опитен психоаналитик и ще направя всичко, за да си възвърнете загубената памет.

„Но аз помня много ясно – мислеше си с горчивина. – Марта е още като жива картина пред очите ми. Леонардо, Каваки, Мартин, Рене... Къде сте, приятели? Нима наистина съм изгубил всичко, целия си живот?”

На очите му залютя от сълзите, които напираха да излязат навън. Затова помоли добронамерената си покровителка да излезе, а след като остана сам се захлупи върху възглавницата и плака дълго, безпомощно, безутешно... „В края на краищата, ако всички твърдят, че си смахнат, а ти смяташ, че всички около тебе са смахнати – рече си най-подир, – вероятно истината не ще да е на твоя страна. Трябва да приема фактите: побъркал съм се.”

 

/следва, всъщност не следва, поради липса на интерес/ 



Гласувай:
7



1. germantiger - :)
13.09.2020 16:35
хареса ми и наистина очаквам продължението

- в началото ми напомни доста филми и разкзи, които всички сме чели, но това НЕ е проблем, в света почти няма нищо ново освен технологичните промени

- допускам този наистина да е младеж фен на реалния Мейбъл

- но това НЕ е ехарактерно за теб, ти обичаш героите си отначало докрай и оставаш вярна на тях, което ще рече той вероятно е истинския ДаниЪл

- с имената този път ти се е получило почти идеално, само мартин и марта се повтарят, но и не се повтарят, няма проблем

- това отново е текст който се чете леко, няма спънки или "узорени" :) места, всичко е ок, умееш да пишеш, което си знаем не от днес и вчера :)

поватярм, че наистина чакам продължението !
цитирай
2. germantiger - ++
13.09.2020 16:38
в някаквастепен си постигнала добър баланс между описание и пряка реч - това е много добре

няма анахронизми и фрази не на място,побне според моя прочти и за мен

само в това изречение:

На очите му залютя от сълзите, що напираха да излязат навън

това "що" мвесто "които" ми звучи повече като застих или простонародна реч вместо за типично сай фай и бъдещо повествование, но това е ДРРЕБЕН детайл, нищо работа
цитирай
3. miri479 - Благодаря, Тигре,
13.09.2020 17:23
радвам се, че ти харесва, ще го продължа, дори и само заради теб, достатъчно е на един да се понрави :). Поправих онова изречение, дано не те разочаровам в последствие... Сега имам сериозен проблем с очите и във вторник ще пусна втората част, когато си получа очилата, за да виждам какво публикувам:)/... Поздрави:)
цитирай
4. barin - По-добре да следва продължение, ...
14.09.2020 06:09
По-добре да следва продължение, Мири. Ще има интертес и от други, освен о нас двамата с Митака. Късно прочетох разказа, защото бях в Тетевен и Врачанско.
Поздрави!
цитирай
5. miri479 - Благодря, Барин,
14.09.2020 07:59
радвам се, че има интерес и от теб, но както казах, написах, де, първо да ми станат очилата, защото в момента почти нищо не виждам и присвивам едното си око, за да прочета нещо на монитора. Надявам се разходката ти да е била приятна:). Поздрави!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: miri479
Категория: Забавление
Прочетен: 555163
Постинги: 237
Коментари: 1252
Гласове: 5762
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031