Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
21.09 11:37 - Пациентът „Х” 3 - край
Автор: miri479 Категория: Хоби   
Прочетен: 305 Коментари: 6 Гласове:
7

Последна промяна: 21.09 16:17

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg

Завари го да слуша доста стара рок група, загледан с овлажнели очи в една холограмна снимка на Марта и членовете на експедицията. Кой знае защо, това я ядоса. Ревност ли беше, или...? Извади нервно бутилката от непромокаемата си чанта, където я бе скрила, за да избегне контрола при входа и я тръсна пред него.

- Между другото, и аз се казвам Марта – рече му хладно, – и в момента рискувам работата си, заради твоите капризи. Ако ни улови някой от шефовете ми...

Той изключи прожектора.

- Съжалявам, ще заключа вратата – каза отпаднало. Явно не му беше до спорове.

- Не е нужно, аз имам паролата й за блокиране, така че никой не може да влезе без предизвестие.

Даниел търсеше чаши. Отново я изуми неговото невежество. С кратък жест, тя натисна дистанционното на мини бара, една незабележима врата се отвори и след като въведе цифрата две на дисплея, автоматични роботизирани ръце сервираха светкавично две чаши на масата.

- Как ще обясниш факта, че нищо от съвременния свят не ми е ясно? – попита я младежът докато наливаше питието.

Златистите отблясъци на течността просветваха загадъчно в кристалните чаши, а червеникавата светлина от прожектора в ъгъла придаваше на питието приятен оттенък на мед.

- Някои стигат до крайности в истерията по почти митологизираните образи на „двайсетината първи” – каза бавно лекарката, – това включва не само копиране на външността, стила на поведение пред медиите, но и имитиране на старовремския диалект, облеклото... При теб вероятно и начина на живот, където си се опитал да съхраниш навиците на Даниел.

Тя се загледа съсредоточено в него. Нямаше как да не отбележи, че извехтелите дънки прилягат по-добре на елегантното му тяло, отколкото болничната пижама.

- Но нямаше ли поне да знам за нововъведенията? – упорстваше пациентът. –  Доколкото успях да схвана от екрана, човек не може просто да се върви по улицата, без да види рекламите на новите 6F телевизори със симулация на вкусови усещания. /Подозирам, че скоро ще започнат по вас и да стрелят с истински бластери от екрана, за да има поне малко тръпка в иначе тъй безинтересния ви живот/ – вметна язвително.

Тя се засмя:

- Има и такива проекти, но засега не са одобрени.

- Да продължа: как съм живял в двайсет и втори век, без да съм зърнал кабинка за телепортация на малки колети, или „новия писък на техниката” – самобръсначка с гласово управление? – тикна нервно някаква статия под носа й. – Как ще си обясниш, че аз дори мога да пиша на ръка, а доколкото разбирам, повечето съвременни хора са изгубили тази способност, пишейки единствено с помощта на клавиатура? Най-после, как ще обясниш простия факт, на който сама се учуди – че съм преминал строгия граничен контрол без ваксинации, качвайки се на някаква туристическа джаджа? А ако си направиш труда да провериш, всички тези болести не са съществували по времето на първата експедиция.

Марта се замисли дълбоко. Тънка бръчка проряза високото й, тясно чело. Котешките й зеници се присвиха едва доловимо.

- Цял ден съм разсъждавала по този въпрос и достигнах до извода, че вероятно си живял в някакво затворено общество, каквито са били, например... амишите.

- Амишите може да не са ползвали съвременни технологии, но са били наясно със съществуването им. А ако приемем твоята теория, аз би трябвало да съм живял някъде в дивите джунгли на Амозония, отгледан от неизвестно индианско племе, което обаче не отговаря на въпроса, защо говоря английски, макар и не в съвременното марсианско наречие, нито защо ходя облечен в дънки, а не с препаска от листа, да речем и защо имам познания по информатика, дето биха могли да представят достойно един отличен възпитаник на Калифорнийския университет през двайсет и първи век. Изпитай ме ако искаш!

- Нямам нужната квалификация, за да преценявам познанията ти по информатика, обаче ако искаш, ще се свържа с някой независим експерт. Съгласна съм, че има доста пропуски в логиката на моята теория. Но тогава как ще ми обясниш твоята? Още ли се съмняваш, че годината е 2162?

Той замислено потърка бледите си страни.

- Н-не – отвърна неубедително.

- Стига, Дан..., не, няма да използвам това име! – тръсна решително по масата. – Докато не се сетиш за истинското, ще те наричам Дон Кихот, тъй да знаеш!

- Намек за лудостта ми с лек уклон към анахронизъм? – в тона му имаше шеговита закачка.

Тя не го чуваше. Гневния й порой от думи го заля, подобно лавина:

- Нима смяташ, че съм манипулирала пресата, телевизията и всички наоколо, измислила съм цяла тази нова ера в технологиите и съм положила целия този труд само, за да убедя един претърпял нещастие космически пътешественик, че... той не е той? И каква е според теб моята цел? Нима сама не съм се възхищавала в студентските си години на личността му? Нима сама не съм крила макар и малка надежда той да е жив и някой ден да го видя?... Но ти не може да си онзи Даниел – видях всичките ти изследвания, твоето тяло е на около 20-30 годишен човек, при това в перфектна физическа форма...

- Като всеки астронавт, преминал подготовка и симулации за космическа мисия.

Тя го погледна с блеснали от ярост очи и пламнали бузи:

- Добре, ти си 150 годишен старец и това очевидно за всеки.

- А пробив в пространствено-времевия континуум не разсейва ли цялата мистерия около личността ми?

- О-о, виж ти, човекът, не зървал доскоро вграден телевизор с холограмно изображение в реални размери, в момента претендира за постижения на науката, които още не са открити. При това настоява подобни революционни откритие да са станали през миналия век!

- Още в зората на двайсти са имали теории за черните дупки и естествените портали.

- По-късно отречени от науката.

- Все пак, не може ли поне да ме изслушаш? Преди да бъда открит от твоите съвременници /отначало ги помислих за хора от друга планета поради високия ръст и странните маски/, аз попаднах в някакъв странен тунел около кратерите на Фобос... Завъртя ме, зави ми се свят и загубих съзнание. Нещо разкъса защитния ми костюм... Всъщност, произвеждат ли се изобщо вече такива, с какъвто съм бил намерен?

- Могат да се намерят като реквизит за стар филм, разкриващ историята на космонавтиката. Да не би пък да си актьор – светна изведнъж, осенена от тази нова идея. – Твърде дълго си се подготвял за ролята на великия изследовател и дотолкова си се потопил в образа му, че вече не успяваш да го отделиш от собствената си самоличност.

- Да, и за да участвам в някаква сапунисана холивудска продукция, съм прекарал пет години в изучаване на програмни мрежи, та главата ми е пълна с...

- Пак ти казвам, че нямам достатъчно подготовка, за да изследвам дълбочината на познанията ти в конкретната област... А и... нищо не пречи да си завършил наистина информатика, пък после заради външната ти прилика с първообраза и именно заради образованието ти, да са избрали теб за главната роля.

Часовникът иззвъня.

- Съжалявам, времето свърши – каза той, като изпи чашата си на екс, стана, обърна й гръб и се загледа тъжно в прозрачния холоекран /най-после бе свикнал да го възприема като прозорец/. – Вече съм идиот – завърши патетично.

Лекарката се приближи и хвана съчувствено леко приведеното му рамо, после прошепна окуражително:

- Поне едно знам със сигурност: ти не си луд. Мисълта ти протича логично, въпреки отявленото противоречие с факти от реалността.

- Искаш да кажеш, че не е класическа психопатия, а особена, оригинална по своята специфика. Мога да се гордея, че съм родоначалник на нов вид отклонение – продължи с печална самоирония. – Да пием за това, току виж някой ден посветиш научен труд на моя случай и да се прочуеш в професията си.

- Защо упорстваш в теория, обричаща те на мъка и самота? Защо не приемеш появяването си на Марс като шанс да започнеш наново, каквото и минало да си имал преди? – попита го тихо.

- Защото не мога – простена отчаяно. – Допреди десет дена аз имах жена и приятели! Преди десет дена имах колеги-идеалисти, които ме уважаваха и заедно с които се борехме за „опитомяването” на Марс, за превръщането му в годно за живеене място... А сега съм просто лудият, дето не знае как се пуска проклетия телевизор! – допълни с яростно ожесточение и сълзите несдържано рукнаха по страните му.

Тя състрадателно го прегърна и погали гъстите му коси. Зашепна нежно:

- Всичко ще си дойде на мястото, ще видиш как постепенно ще свикнеш. Погледни го от тази гледна точка, ако наистина си извършил времеви скок, сега ти си единственият от твоите колеги, имал шанса да види плодовете на вашия труд, кипящата цивилизация на Марс, научните постижения... Всичко, за което някога сте мечтали. Погледни навън – овладяхме дори радиацията, вече можем да ходим без маски в открито пространство.

- Не ми пука за научните постижения, искам си живота обратно!

- Ти си учен, не може да не ти пука. Освен това, не си сам. Сега имаш мен, аз ще ти помогна. Само се успокой!

- Искам да се върна там... Ако отида на същото място...

- Като почитател на науката /и фантастичните романи, както разбирам/, би трябвало да знаеш, че подобен скок е възможен само напред. Завръщането ти в миналото би предизвикало темпорален парадокс, а и може да е опасно за теб – представи си, че се върнеш сто години по-стар, или направо...

- Пет пари не давам за темпоралния парадокс и за някакви измишльотини на фантастите!

- Чуй ме! Може би е трябвало да стане така. Може би си гений, ограничен от технологичното развитие на своето време, който е трябвало да отиде в бъдещето, за да направи велико научно откритие.

- Не искам никакви научни открития. Искам си Марта, Рене... Искам си...

„Как ли би се почувствал, ако разбереше, че съпругата му вече е била бременна, преди Даниел да замине на злополучното пътешествие? – каза си тя. – Ако знаеше, че онзи, за когото се мисли, е имал син малко след своята смърт и че вдовицата никога не се е омъжила втори път, защото вярвала, че изчезналият може да се появи жив... По-добре никога да не го научава.”

- На петдесетгодишна възраст, Марта се е върнала на Земята – каза му гласно, – където е изобретила пириниевия синтез, много ценно откритие. Твоето евентуално появяване може да й попречи.

- Имате си толкова екстри, ще умрете ли без скапания й синтез!

- Ако беше чел малко история, щеше да знаеш, че без него цивилизацията на Марс щеше да загине преди 80 години поради липса на...

- Добре, добре, като стане на 50, обещавам лично да я замъкна на Земята и да накарам да открие прословутия синтез!

- Говориш като малко дете.

- И на какво друго преча?

В опит да го успокои, лекарката погали насълзените му страни и запя една рок балада от неговото време, в която се говореше за науката. Това явно го върна към действителността и той запя заедно с нея. Накрая спря да плаче и само замислено й прошепна:

- Ти поне вярваш ли ми?

- Да – отвърна убедително, осъзнавайки, че отрицателният й отговор би преустановил всякаква възможност за по-нататъшна комуникация помежду им. – И като твой терапевт, ти препоръчвам да говориш за това само с мен, защото другите не биха разбрали. Аз ще те изслушвам и ще се помъча да ти помогна, за да възстановиш душевното си равновесие, става ли?

- Възстановеното ми душевното равновесие е кауза пердута, госпожице психоаналитик – заяви мрачно.

- Ще видим това.

***

След два месеца, тя вече бе почти убедена във версията му и не се опитваше дори да намеква за истинско семейство и истински живот, просто го изслушваше, стараейки се да лекува раните му – с думи, медикаменти и хипнотични сеанси. Имаше някакво леко подобрение и опит за приемане на обективните факти от заобикалящия го свят, но той все още се отделяше психически от нейните съвременници като ги наричаше презрително „съвременяци”, сякаш ставаше въпрос за представители на друга планета...

Един подобен техен разговор в извънработно време, на бутилка коняк, завърши с това, че лекарката направи нещо недопустимо – притисна го силно в обятията и пламенно го целуна по устните. Да, недопустимо бе, но тя толкова пъти бе виждала подобна сцена в съня си!... Младежът не се отдръпна. Може би в отчаянието си имаше нужда от разбиране и подкрепа, или пък алкохолът бе му дошъл в повече...

Подобни въпроси тревожеха съзнанието на Марта, когато няколко минути по-късно изплашено побягна от стаята му...

На другия ден още от сутринта бе зарадвана с хубави новини. Пациентът показал признаци на адекватност, дори приел закуската си с благодарности и не се е конфронтирал с никого през изтеклата нощ /истинско постижение за него/.

А когато влезе в кабинета си, тя ахна от изненада. Колкото и многобройни ухажори да бе имала досега, никой от тях не се бе сетил да я зарадва по такъв простичък начин – с букет красиви цветя, натопени във вазичка на бюрото й. В тях бе пъхната бележка с надпис: „От твоята откачалка”. Тя веднага хукна към стаята му, забравяйки всички останали задължения:

- Ти ли беше? – започна възбудено.

- Какво аз? – вдигна неразбиращо вежди.

- Цветята? Ти ли ми ги поднесе?

- Хм – почеса се замислено по челото, – знаех си, че не съм единствения ти откачен обожател /въпросът ти предполага, че има и други/.

- Стига! Ти си бил.

- Признай, че съм най-уникалната ти откачалка!

Несдържано се хвърли в обятията му. После се отдръпна изплашено и му каза:

- Не бива да правим това. Ти си мой пациент.

- Добре.

- Но когато се излекуваш...

- Тогава може ли да ти подарявам цветя? – попита невинно.

- О, миличък! – не се стърпя и пак го целуна. – Но – сети се изведнъж – как купи букета, щом нямаш пари?

- Вие, съвременяците, продължавате да ме изумявате с тоталната липса на въображение. Та като не мога да го купя, не мога ли да го набера?

- Излизал си от болницата?

- По-лесно е, отколкото мислиш.

- Не го прави повече! И откъде...?

- От една мила старица на две преки от хосписа.

- Мисис Абигейл! – окръглиха се от изненада очите й. – Нима ти позволи да...

- Всъщност нямахме време да се запознаем официално, докато тя ме замеряше с обувки и попълваше речниковия ми запас ат съвременни марсиански обиди. Между другото, какво е това „барбота”?

- По-добре да не знаеш – отвърна с едва сдържана усмивка. – И с оглед на безопасността си, не наричай с подобен епитет яки, силни мъже.

- А може ли да обиждам роботите?

- Не – закани му се с пръст. – Престани да тормозиш роботите, те са най-верните ни служители.

- Но са малоумни.

- Не са. Могат да обслужват цели сектори...

- По-си ми харесваха тия от моето време – не сме ги използвали за сервитьорки, а само за сериозни неща. По този повод, колко още ще му тероризирате в тази болница?

- Като се има предвид поносимото ти поведение напоследък, може й да не е много.

- Ясно, държа се като опитомен съвременяк и ме пускат от клетката.

Тя не можа да подтисне смеха си, галейки го нежно по челото...

Оттук нататък времето й минаваше неусетно, изпълнено с мисли за него. Радваше се само на случайно разменените погледи, пълноценен бе денят, в който бяха успели да си кажат две-три думи за лични неща, а кратките им, набързо разменени прегръдки и тайните целувки я караха да се чувства на седмото небе. Постепенно се влюбваше все повече и нямаше търпение той да излезе от болницата, за да имат истинска, пълноценна връзка.

По нейно настояване, Даниел предприе стъпки за получаване на легален микрочип под името Виктор Силбърг, а тя му помогна да попълни необходимите документи, без да пише откровени безумия, така че очакваха в скоро време да бъде и пълноправен гражданин на щата Ню Флорида. Нещата вървяха добре.

В деня, когато му направиха предпоследната ваксина, лекарката остана цял следобед в стаята му и двамата, прегърнати нежно като влюбени юноши, дълго обсъждаха евентуалната му професионална реализация и общото им бъдеще като близки приятели. Мисълта за това я изпълваше с безумен възторг...

Ала на идната утрин само за миг всичките й илюзии бяха жестоко попарени. Тя остана втрещена от разказа на дежурния медицински екип:

- Настоя да му направим и последната ваксина от задължителния пакет още същата вечер. И макар да го предупредихме за опасността от две последователни имунизации в едно денонощие, „пациентът Х” настоя. Явно още тогава е планирал бягството си, защото на сутринта намерихме прозореца му отворен, а от него нямаше и следа. Вероятно причината е била невъзможност да си плати за престоя.

- Но аз... – думите замръзнаха върху устните й.

- Какво?

- Н-нищо.

- А-а, на бюрото му имаше ръкописна бележка. Предполагаме, че е лично до теб.

- Дайте ми я! – извика трескаво и бързо я разгърна с треперещи пръсти.

Беше й трудно да разчете странния шрифт, още повече при грозноватия почерк на изпращача. Ала не без усилия, успя да разбере неговото послание за сбогом:

Прости ми, Марта,

Ти си прекрасен човек, но аз не те заслужавам. Аз съм нещастен комедиант, един безскрупулен авантюрист и мошеник, който нямаше пари да плати легалните документи за Марс, поради което му бе отказана и медицинската ваксинация, задължителна за всеки землянин при неговото прехвърляне в Новия свят. В болницата заложих на актьорския си талант, с надежда да предизвикам съчувствие у някого и той да поеме таксата по лечението ми. Обаче не можах да го причиня точно на теб. Ти си прекрасен човек. Съжалявам!

P.p.: Не страдай за мен, миличка, не си струва просто! И не ме търси, научих се да смесвам с тълпата на „нормалните хора.”

Прочете го няколко пъти, без да успее да повярва в написаното.

- Не, не, не... – повтаряше само, подобно обезумяла. – Невъзможно е, Даниел! Невъзможно!...

Новината буквално я помете като тайфун, тя не бе състояние да поеме никой от пациентите си.

- Трябва да си починеш – каза съчувствено шефът й. – Вземи си отпуска колкото пожелаеш, само се върни в кондиция. Ще изпратя една санитарка, да ти помогне с нещата.

С усилие на волята Марта тръгна по коридора към изхода. Главата й бучеше, чувстваше неспособна да възприеме нищо около себе си. Приказките на санитарката звучаха като жужене на досадна муха, които трябваше да търпи по принуда. Обаче и тази служителка имаше мнение по случая „Х” и държеше да го сподели с нея:

- Не беше напълно наред този човек...

Искаше й се да я помоли да млъкне. Искаше й се да крещи, ала нямаше сили за никаква съпротива. Помъчи се да не слуша, но съзнанието против волята й се привличаше от всичко, свързано с него.

- Като му казах, че сте пра-правнучка на прословутата Марта Мейбъл и загиналия й съпруг Дейвид, че сте кръстена на славната си прародителка, тоя направо се изцъкли и ме гледаше подобно диво животно, хванато в плен. „Сигурна ли сте? – пита ме. – Не, не, това е невъзможно. Те не са имали деца.” Ей така ми говореше. А после се зарови в някакви архиви в компютъра и най-безцеремонно ме отпъди от стаята си... Кажете ми, как може да му е такъв почитател, че да си направи пластична операция, за да стане досущ като него, а да не знае, че Даниел е имал посмъртно син? И какво невъзможно има да сте далечна наследница на двама от великите първоизследователи? – погледна я въпросително с малките си, избелели очи...

Трябваше известно време на психоаналитичката, за възприеме току що чутата информация и осъзнае всеки детайл от предаденото.

- Това може да е отговорът на всичко! – внезапно извика Марта, втурвайки се нанякъде.

Санитарката вдигна учудено рамене. Къде отиваше тази?...

- Но какво прави тя? – запитаха се в почуда няколко нейни колеги, като видяха през илюминаторите на клиниката как буикът й полетя бясно, криволичейки нервно нагоре и се включи с непреценена скорост във въздушния пътен поток.

- Спри! – викна шефът й ужасен от кабинета на третия етаж. – Натисни въздушния балон, не виждаш ли, че пред теб има сграда?...

Тя не виждаше, нито пък можеше да го чуе. Пред насълзените й очи бе само онова красиво, изваяно сякаш от мрамор лице, ироничната усмивка на устните, тъжния, объркан поглед на изгубено малко момче. Марта водеше мислен спор с любимия си, в главата си му крещеше: „Глупако, да ме беше попитал! Как допусна, че съм могла да бъда толкова безотговорна, че подозирайки и най-малкия вариант за родствена връзка помежду ни, бих те държала в неведение за това. Защо не ме попита, Даниел? Щях да ти кажа, че съм осиновена! И какво точно си въобразяваше с тази бележка – че така по-малко ще ме боли ли?...”

Докато водеше тази дистанционна полемика, забеляза фаталната сграда едва в последния миг, а опита й да намали бе обречен... Лекарите гледаха с ужас как аеромобилът се врязва самоубийствено в полусрутения бар на Рене. „Мамка му, Даниел, аз ти вярвах!” – бе последната мисъл на младата жена, преди возилото й да се разбие на хиляди малки парченца...

После в музея на Даниел Мейбъл, редом с прословутите му ръкописни тетрадки, които бяха нещо като дневник на първата колонизация, се появиха и два обгорени фрагмента от личната му кореспонденция до жена му, както сметнаха историците. Понеже от бележката на младия учен до психоналитичката бе останало само първото и последното изречение, те заключиха, че го е написал като предсмъртно послание към бъдещата вдовица, когато е предусетил гибелта си.

- Няма място за съмнение – говореше видния графолог Харис Джошуа на една пресконференция, – че дневниците и тази бележка са писани от едно и също лице, защото няма как да се изкопира неповторимия почерк на видния ни предшественик и неговото прословуто характерно „С”, измъчило мнозина мои колеги в миналото. Всички експертизи показват, че това е автентично писмо, писано от ръката на Дейвид. Единственото, което ме изумява в случая, е качеството на хартията – последната може да се датира към по-късен етап в историята на човечеството, но това вече е работа на служителите в архива...

Един млад човек, закрил лицето си с широка черна качулка, се отдели от тълпата на развълнуваните му слушатели и пое с прегърбени рамене по тихата уличка, водеща към местния гробищен парк. Изглеждаше безкрайно самотен и малък на фона на гигантските сгради и прелитащите над него коли...

Няколко години по-късно, марсиански изследовател на име Виктор Силбърг изобрети машина на времето, която обаче можеше да извършва само еднократен и еднопосочен полет през времето, винаги и само напред. Непрестанните му опити да направи обратното, освен, че му донесоха прозвището „миналоман” сред колегите му, не доведоха до никакъв резултат. Нарече творението си „Марта”, но сам той никога не се възползва от него...

/край/




Гласувай:
7
0



Следващ постинг
Предишен постинг

1. germantiger - 1
21.09 13:48
както казвахме едно време - кърти мивки, уби коня с правата лопата :)

ВЕЛИКОЛЕПНО, едновременно тъжно, изненадващо и доста други усещания

......

преди да почна да чета скролнах и видях, че от една страна тази част е повече като обем, от друга страна моментално си казах, че НЯМА да се получи добре и за край на този сюжет това количество е малко

с две думи казах си, че е доста за четене, от друга страна е малко за потенциала,който разказа има за да го завършиш

сега след като съм го прочел казвам, че си се справила ОТЛИЧНО, УНИКАЛНО, наистина !!

обема е стигнал, не се спъвам никъде като чета, обмислено, умно, свързано, всичко е ок според мен

ГОЛЯМА БРАВО !
цитирай
2. germantiger - 2
21.09 13:53
не съм чел онеази поредица за Бунайп от теб, но ако е като това значи съм пропуснал !

в този финал нещата са бих казал идеални

- логични в началото, обмислени, абсолютноп бетон и сериозни на моменти даже

- имаш добри хрумвания за телепорта на пакети, как би ни улеснило днес това

- скока само напред във времето е като се замислих мотивирано твое хрумване/ако е твое и е впечатляващо поне за мен

- роботите, които са само за сериозни манипулации - поддържам итн итн - браво отново

......

единствения ми лек проблем/ако въобще имам такъв е с как да кажа - тръшкането на гг с проблема за минало и семейство - в предните части не изглеждаше "чак" толкова нещастен и в тази часат не изгклежда толквоа тъжен, в тия моменти малко звучи по-картонно, но и това си го написала ок, няма никакъв проблем
цитирай
3. germantiger - 3
21.09 14:00
"ЗАВЪРТАНЕТО" в сюжета, изненадата, многото поне за мен моменти на хрумвания, и МАЙСТОРСТВОТО ТИ НАКРАЯ ме изненадоха МНОГО !!!

от моя гледна точка си завъртяла, вкарала много изключителни неща които са почти за книга - още веднъж огромно браво как си ги събрала в този отрязък, изумително

накрая съжалих героя, съжалих героинята, адоптирането ме изненада, то решаваше проблемите на близостта, но "онзи" не знае, нейната реакция дори е трогателна на финала когато губи присъствие на духа както се казва и свършва зле в сградата...

втория финал с бележката, музея.......... туш - ПОЗДРАВЯВАМ ТЕ

да, попадали сме на подобни финали с бележки и "завъртания", но това е твоя финал и той е страхотен поне според мен, предизвика у мен тъга и лека сълза за момент

пропуснах момента със синтеза и ако той се върне това може да не стане,също беше проблем, казус, въпрос, въобще МНОГО елементи в тази последна част, които ме карат да я запомня

та този ти разказ ще бъде запомнен от мен :)

"третия" финал с машината на времето и безплодните опити е десерт след десерта, а това, че създателя сам не е я позлва и не е опитал е върха - за трети или пети птъ БРАВО МОМИЧЕ както се казва... аплодирам
цитирай
4. miri479 - Много благодаря за комплимента,
21.09 15:02
тази част трябваше да я разделя на две, но реших да я пусна цялата, честно казано и мен краят ме натъжава, нищо, че аз съм го писала... Това със скока само напред, не знам, дали съм го измислила аз, или съм го прочела някъде. Радвам се, че ти е харесал елемента с бележката в музея и "десерта" с машината, както и други детайли, които ми хрумнаха в хода на писането. Пак благодаря, трогната съм от коментарите ти. А за Бунайп е съвсем различно - детективска история от 80-те години на миналия век, в която няма нищо фантастично, само лек елемент на мистерия, така че не си пропуснал нищо:)... Мерси за прочита и високата оценка, която мисля, че не заслужавам. Хубав ден и успешна нова седмица:)
цитирай
5. barin - Хубаво пишеш, Мири. Аз не мога ра...
22.09 22:58
Хубаво пишеш, Мири. Аз не мога разкази, но се оказа, че доклади мога. Сега ми одобриха поредния пред филиала в Разград на Русенския университет"Ангел Кънчев". Какво по-добро от това да се върна от Мусала, да прочета края на един хубав разказ и да се обадя:т изпращай доклада на тема"1300 години от изсичането на Мадарския конник"и утре по видеовръзка ще го докладваш пред професора. Извинявай за отклонението не по твоята тема.
Поздрави!
цитирай
6. miri479 - Здравей, Барин,
23.09 09:39
Аз пък доклади не мога :). за това се искат много познания и постоянство. Някога, като студентка ми се налагаше да пиша реферати по литературни теми, но го правeх насила :). Поздрави за успеха ти, стискам ти палци все така да се справяш, защото го заслужаваш :)!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: miri479
Категория: Забавление
Прочетен: 162581
Постинги: 161
Коментари: 701
Гласове: 2190
Календар
«  Октомври, 2020  
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
262728293031