Прочетен: 1561 Коментари: 6 Гласове:
Последна промяна: 16.06.2021 11:35
Глава 3: Хана
С течение на времето, Норман се примири с отсъствието на Олав и отново се сближи силно с братовчед си. Колкото и да негодуваше, и да се противопоставяше, винаги го придружаваше в приключението до пещерата Арганд, пазеше пред входа от нежелани посетители, хванал книга в ръка, гризейки някое свежо стръкче трева, като селянин… А момичето беше толкова мило, пееше им песни и им разказваше легенди от дълбините на народната мъдрост, плетеше им венчета от цветя, които вероятно тежаха по-малко от царска корона,носеше им прости селски питки, но за да се хранят с тях, не се налагаше да спазват стриктно дворцовия церемониал… И двамата бяха наясно, че тази приказка все някога ще свърши, но бяха твърде млади, за да си дадат сметка за последиците…
Никой не се усъмни в самотните им разходки, уж за лов, макар да не носеха никакъв улов… Никой, освен… Харила… Тя прати след тях най-доверения си шпионин, доведен от нейното херцогство, за когото дори съпругът й не подозираше…
Младежите яздеха волно, във весели закачки и шеги, без дори да подозират, че някой ги следва. Срещата бе уговорена при реката, където се запознаха с деварконда… Девойката ги чакаше с вечната си усмивка, цветни венчета и обикновена, селска храна, ухаеща на примамливи билки… Но този път, нещата не се развиха както обикновено…
Лордът тъкмо бе стигнал до най-увлекателната част на романа – великанът се изправяше срещу юнака в смъртоносен двубой… Младежът четеше, галейки разсеяно вярната си ловна хрътка Едуард… Когато чу страховития галоп на много конски копита – не беше един, цяла свита приближаваше откъм двореца…
- Лесли, Лесли – развика се той, катерейки се по хълма към входа на пещерата, в бързината хващайки остри камъни, които израниха ръцете му и несигурни треви, хлъзгащи го отново към дъното. – Мисля, че видях глиган! – простена, мъчейки се да предупреди своя сродник, ала кралят наближаваше все по-устремно със свитата си… Мрачна сянка надвисна над пълзящия към Арганд момък.
- Дръпни се, сукалче, знам какво правиш! – кресна му яростно Родханд и го изрита силно в ребрата.
Момчето се запревива от болка, а предното му куче се нахвърли върху нападателя на своя господар.
- Не, Еди, не! - изстена стопанинът му отчаяно, ала животното не послуша и скоро остана без едно око, ранено от владетелските служители.
То изскимтя с подвита опашка и кръв по муцуната, върна се при Норман, чиито очи се наляха от мъка и умиление.
- Съжалявам, приятелю – прегърна го нежно той, а кръвта потече по дрехите му…
Двамата влюбени тъкмо се бяха облекли и девойката се канеше да излезе през един от тайните входове, ала закъсня…
- Лесли! – извика владетелят гневно. – Разбрах какво става, по 30 камшика на двамата! – разпореди на служителите си, които извлякоха грубо младежа.
- К-к-как на двамата, аз съм сам, татко – възпротиви се объркано престолонаследникът. – Нека са 60 камшика за мен.
- Не, не си сам! – кралят го изгледа като буреносен облак. – Всичко видях!
Хана стоеше коленичила, молейки милост за любимия си, ала никой не й обърна внимание …
- Още ли се лигавиш с този пес? – поинтересува се монархът, забелязвайки племенника си, прегърнал осакатеното куче. – Тръгвай!
Войните помъкнаха момъка, наедно с прегрешилия му сродник…
- Съжалявам! – прошепна извинително принцът.
- Аз съм си виновен – отвърна твърдо Норман и гордо вдигна чело, по бузите му още съхнеха следите от сълзи…
Гората шумеше развълнувано, птиците пееха тревожно, изпращайки тази печална процесия…
- Татко! – извика изплашено Елза на входа на замъка, предусещайки какво се задава.
- Спокойно, момичето ми, ти си почивай! – помилва я бащински Родханд, загрижен за крехкото й здраве.
- Не, ще остана тук, да видим докъде ще стигнеш в жестокостта си – отвърна му дръзко девойката, наблюдавайки мрачно родителя си…
Камшиците заплющяха злокобно в наказателната зала… Никой от двамата не извика, а кралят присвиваше очи при всеки удар на бича, сякаш удряха по неговото тяло… Извърна лице към прозореца, за да не гледа и се унесе в спомени за брат си и за това, как отне сина му от отчаяната майка със зловещата си заплаха:
- Когато дойде нова война, подготвен ли искаш да го изпратиш, или като тънкоръка арфистка, в каквото си го превърнала с твоите глезотии?...
Тогава Норман бе едва на 14 години…
- Господарю, дъщеря Ви припадна, да спрем ли? – чу някъде от дълбините в мрачните подземия на съзнанието си.
- Не – отвърна с непознат за себе си глас…
Жестоките наказания продължиха, оглушавайки го…
- Господарю, племенникът Ви загуби съзнание, да прекратим ли?
- Не! – нима той самият изрече това?...
В това време, майката на Хана си говореше разтревожено с една съседка:
- Не ми казва къде ходи и какво прави – всеки ден по едно и също време… Имам чувството, че я е подлъгал някой големец, който само си играе с нея… Но това не е най-страшното, напоследък ми де струва, че… носи в утробата си дете… - нареждаше отчаяно тя. – А едно момче от съседното село я иска, но тя не ще ида чуе… Ако имаше баща…
- Спокойно, знам едни билки, ще я приспим – посъветва я събеседницата й, - докато се усети, ще бъде в съседното село и ще е късно за капризи…
- Законно ли е? – прекръсти се другата. – Да не ни обвинят във вещество?
- Спокойно, това е съвсем обикновена отвара…
Речно-сторено… Без да подозира, бедната девойка се оказа в обикновена селска къща, омъжена за простодушен и много добронамерен човек…
Няколко дни по-късно, двама тъжни и омърлушени конници, все още не преодолели болките в гърбовете си, спряха пред дома на вдовицата… Тя ги изгледа изплашено и притеснено. Дрехите им предлагаха благороднически произход.
- Търсим Хана – обяви по-едрият, загръщайки се по-здраво с черната си качулка.
- Тя се задоми и вече не живее тук – отвърна пребледняла старицата.
Младежите наведоха още по-горестно глави и по-слабият едва-едва пророни:
- Тогава това е от нас, за… прикята й – и свали в краката й един чувал жълтици… Това бе извинението, което им наложи крал Родханд да занесат лично на подлъганото момиче.
- Благодаря – майката изумено сведе чело. – От кого да предам?
- Няма значение – отвърна мрачно Лесли, - просто се погрижете да стигнат до нея.
И двамата пришпориха наобратно конете си, с наведени глави и тъжни лица.
В един момент престолонаследникът се обърна и с решителен жест свали пръстена, украсяващ дясната му ръка.
- А това е лично от мен – подаде го на селянката.
- Но…
- Сбогом, госпожо! – и те потеглиха като вихри.
Изплашена и объркана, старицата се замисли, дали не е прибързала, лишавайки дъщеря си от прекрасен живот със знатна особа…
- Не бързай да й пращаш златото! – рече съседката. – Не знаем какъв е тоя Санко /съпругът й/ - Ами ако й го заграби?
Глупавата жена за пореден път я послуша, а малко по-късно се спомина и съветницата й се възползва от монетите… Така за Хана остана само един златен пръстен, украсен с диаманти, който скри прилежно в малка кутийка… Тя никога не забрави храбрия момък, спасил я от деварконда, а мъжът й я обичаше все така предано, безмълвно и безнадеждно, макар да разбираше, че детето е от някой непознат и тайнствен левент. Човекът, заради когото тя никога нямаше да му отвърне с взаимност…
Харила не беше доволна от милостивото наказание над брата на съпруга си и братовчед му, а сватбата на Елза бе отложена, заради влошеното й здраве… Няколко дни след това, кралят получи тревожни вести от граф Олав и реши отново да изпита коравостта на първородния си син и племенника си …
(следва)
Поздрави, Мири! :-* :)
Но нищо се незнае, нали?!?;)
Чакам продължението...
Поздрави!