(разказ)

Вътре бе мрачно и задимено, като в студентска квартира. Наближаваше обяд, художникът рисуваше усърдно, вече преполовявайки бутилка с коняк. Откак Елвира го напусна, се бе отдал само на творчество и алкохол. Моделът му, за да не скучае, докато позира, си играеше на неговия таблет. Изведнъж устройството странно изписка.

- Какво направи? - сепна се той, изваден от унеса си.

- Не знам – жената невинно вдигна рамене. – Натиснах тук нещо и…

Той го взе от дланите й и критично се разтърси из файловете.

- Къде е картината „Елф“? – изгледа я мрачно.

- Нямам представа – тя объркано замига с огромните си ресници.

- Вън! – изръмжа Виктор.

Тя избяга изплашено, загръщайки се в халата си. Младият човек разтърси дългите си, черни коси и се опита да възстанови изтритото по традиционния начин – не се получи.

В този момент, в хотелската му стая влетя русокосият му приятел Дейвид, както винаги широко усмихнат и леко разрошен.

- След половин час имаш виртуална пресконференция по канал „Нови хоризонти в изкуството“ – напомни му той.

- Не  са ли те учили да чукаш, преди да влезеш? – поинтересува се иронично творецът.

- Току що видях една готина мацка да изхвърча оттук, сякаш я гонеха стадо бизони. Напоследък нямаш добър подход към дамите – смигна му закачливо. – И никога ли не проветряваш? – неканеният гост дръпна завесите и открехна прозореца. Отвън нахлу слънчева светлина, която накара домакина болезнено да притвори очи. Долавяше се нежен аромат на цветя от красивата градинка пред луксозната сграда, в рязък контраст с разхвърляното обиталище на Виктор. По пода се въргаляха мръсни чаши и смачкани угарки от цигари…

- Зарежи тези глупости. Всъщност, точно ти ми трябваш в момента – гърлено изрече артистът и по красивото му, смугло лице се мерна искрица от предишния младежки живец.

- Ще отнеме време да се поразчисти тук – другият му  се усмихна чаровно.

- Не се ебавай! Онази патка чукнала нещо е таблета ми и изтрила най-важния файл, наречен „Елф“. Не знам какво е направила, но го няма в паметта. Ако някой може да го възстанови, това си ти, любимият ми „компютърен гений“.

Програмистът най-после придоби сериозно изражение и много отговорно се зае със задачата. След пет минути усилена борба със системите, погледна виновно приятеля си.

- Съжалявам, пич, но това не е случайно цъкавне – тя е намерила файла, който е бил закодиран…

- Точно така.

- После го е препратила на неизвестен абонат, изтрила е както получателя, така и паметта на файла от всички възможни източници за проследяване…

- Да те знам в специалиста! – изруга художникът и посегна да си налее коняк.

- А, не, не – спря го русокосият, - за почитателите ти няма да е добре, ако фъфлиш и си неадекватен по време на конференцията. Хайде с мен на кафе в парка, после ще имаш цял следобед, да се докараш до невменяемост, както явно си решил.

- Ти нямаш ли си друга работа? – махна с досада ръка.

- Не, взел съм си отпуск. Хайде, чистият въздух ще те освежи – и почти насила го замъкна навън… Преди да излязат, компютърджията мечтателно се загледа в малкия, старомоден акварел, сбутан в едно ъгълче на стената.

- Това беше ти, Виктор! – прошепна искрено.

- Това е непродавам боклук! А ти не си познавач на изкуството…

- Да, не съм и меценат, взимащ процент от продажбите, карайки художниците да изменят на стила си, превръщайки го в силно комерсиален…

- Харълд ме направи това, което съм, преди бях никому неизвестен драскач – озъби му се изнервено Виктор.

- Аз и други приятели, които загърби, опиянен от славата си, както и… (премълча болезненото име Елвира), бяхме твои най-върли фенове, макар да не беше известен…

- И какво ми помогна това? Искахте да си купите по някоя друга картина, от съжаление… Аз не искам подаяния!

- Не, грешиш…

- Сега ме харесват милиони, дето дори не  са  виждали скапаната ми физиономия – продължи още по-разпалено опонентът му.

- Ще се върнем към този спор, след срещата с журналистите – отвърна примирително другият, виждайки, че се бавят. –  Извинявай за лиричното ми отклонение, просто на моменти и аз съм… човек…

Пресконференцията мина успешно и без изцепки, с лека помощ отстрана на Дейвид, когато усещаше, че приятелят му се разгневява на глупавите въпроси… Сега  двамата стояха на открито в парка, наслаждаваха се лежерно на следобедното слънце, зеленината наоколо, песента на птиците и… пенливата бира… По едно време, Виктор се заинтересува от новинарския канал – нещо доста необичайно за него. Забелязал втренчения поглед на събеседника си, програмистът също се загледа в емисията…

„На 6-Д екрана се появи нелицеприятно лице на мъж, около средна възраст.

- Това е напълно реалистичен фотопортрет на заподозрения във връзка с междупланетна контрабанда на ценни реликви от Земята. Образът е създаден от криминалисти по спомен от жертвата – издекламира брилянтно заучената си реплика сервилният водещ. – А сега даваме думата на мисис Гарет.

Красива старица с посребрени коси, ситни бръчици по лицето и интелигентно изражение, започна леко объркания си разказ:

- Искам отново да подчертая, че автентичността на маската е потвърдена от редица учени, работещи по различни специалности в признати университети по целия познат свят. Тя е собственост на семейството ми от поколения, когато мои пра-пра предци, са я открили на разкопки в Египет…

- Защо те, или Вие, не сте я предоставили за изследване, в полза на човечеството и историята на цивилизациите? – мазно зададе въпроса си журналистът.“

- Резонно питане – потвърди художникът, който от десетина минути не бе посягал към питието си, - обаче тоя не ме кефи!

- И мен – съгласи се програмистът…

„Диалогът продължи с уклончивите обяснения на мисис Гарет за бюрократичните спънки по онова време, прекъсвано от саркастичните забележки на интервюиращия… Най-после стигнаха до съществото на проблема, а то се състоеше в това, че въпросният заподозрян отишъл в дома й, представил се за преподавател в Галактическия университет, удостоверил самоличността си с напълно изрядни документи и за по-голяма сигурност й предложил да провери сайта на въпросното учебно заведение… Там негови колеги, потвърдили информацията, маската им трябвала само временно, за научна конференция и ще й бъдат много благодарни, ако я предостави за изследвания… Наивната дама се зарадвала, че откритието на предците й най-после ще бъде изследвано… и признато… С готовност отворила сейфа си и предала реликвата на „милия млад мъж“… Няколко дни по-късно, в сайта на Галактическия университет излязло съобщение, че са били хакнати и не са функционирали известно време, а през същия период, се появил техен „клонинг“, с разлика само в една точка от името, те молеха хората да не се подлъгват по фалшиви интернет източници… Фалшивият сайт внезапно изчезнал и криминалистите още се борили, да открият някакви следи от него, но неуспешно… А старицата, така и не видяла повече „милия учен от университета…  нито пък маската“…“

- Познавам този човек – промълви замислено Виктор, все още не можейки да отлепи очи от монитора.

- Кой, водещият ли? Голямо леке, мен ако питаш! Канят объркани възрастни хора, само и само да направят сензация!

- Не, субектът, който е бил в дома й, преди два дни посети и моята бърлога.

- И какво искаше?

- Даде ми 500 хуанда, за онази цапаница, наречена „Космически пътешественик“, която всеки самообучаващ се тийнейджър би могъл да нагваца, но не и да продаде, ако не е известен художник – преглътна горчиво, съзнавайки правотата на събеседника си от разговора, воден същата сутрин…

- А нещо друго? – поинтересува се съчувствено Дейвид.

- О-о, да – удари се по челото, изтрезнявайки внезапно, - искаше картината „Елф“, но как е разбрал за нея, като никога не съм я излагал, и никога не съм я обявявал за продан, дори ти не знаеш за нея?… Отказах му, всичко друго, но тази не бих изтъргувал, на никаква цена, тя си е само за мен…

Приятелите помълчаха замислено… После русокосият тихо прошепна:

- А красавицата, която днес „случайно“ изтри файла ти, от Харълд ли бе препоръчана за модел?

- Да, обеща ми да стане шедьовър, защото… - лицето му бе изключително бледо…

- Да се обадим в полицията!

- Нали виждаш, колко е помогнала на мисис Гарет?...

Разравяйки всичките си онлайн акаунти, художникът вяло заяви:

- Няма нищо…

- Е, щом всичко е наред…

- Няма нищо в сметката ми, глупако!...

В този  миг, в парка нахлуха полицаи, проследили сигнала от вградените им часовници, легитимираха се и показаха документ, узаконяващ обиск в „бърлогата“ на Виктор…

- Но на какво основание?  - настояваше русолявият.

- Съдебна заповед, за подозрение в междупланетна престъпна организация, младежо!... Изобщо не съм длъжен да отговарям на  непрофесионалните Ви въпроси!...

- Махни се, хлапе! – изкомандва творецът IP-специалиста. – Явно с манията си, аз съм се докарал дотук, ти не заслужаваш моята съдба!... Предай на Елвира, че каквото и да стане с мен, аз ще я обичам, до последния си дъх!...

Органите на реда откриха малка ниша, под акварела… Там се мъдреше древноегипетска маска, а това бе достатъчно за арест…

Дейвид дълго се колеба, преди да набере номера на Елвира – някак и той й беше сърдит, че е изоставила приятеля му в кризисен момент… От другата страна прозвуча приятният, мек и спокоен глас на жената, което още повече го раздразни.

-  Слушай, Виктор е в беда – изрече на пресекулки той, - в ареста е…

- Какво ти става? Виктор си е у нас, пее в банята и единственият застрашен от тази ситуация, е чувствителният слух на съседите ни… Но, честно да ти кажа, малко  се депресира след отказа на картините му в последната изложба… Изгори всичките си произведения в камината и повече не иска да чуе за рисуване, работи си в скучния офис и нищо друго не го интересува… Моля те, ти си най-добрият му приятел, ела, да му  дадеш малко кураж!... Винаги си добре дошъл, защо напоследък не ни се обаждаш?...

Младежът бе загубил дар-словото си, не можеше да й отговори…

- Дейвид, Дейвид, там ли си?

- Д-да – заекна.

- Чакаме те утре на любимите ти сладкиши с ябълков мармалад, само да посмееш да се "измъкнеш"!

- Д-добре!

Разговорът приключи…

(следва)