- Заподозреният е намерен мъртъв в малък хотел на Марс – на екрана се появи снимка на ограбилия старицата и художника, а може би още много други – Самоличността му е установена, Грегъри Артън, не е криминално проявен, работи се по версия за самоубийство. Не са открити никакви ценни вещи в багажа и сейфа му.

Шефът на полицейското управление шумно изсумтя и нервно изгаси недопушения си фас. Навън изгревът неуверено се провираше из мъглите над притихналия град.

- Арестуваният не поиска ли да се свърже с някого? – поинтересува се началникът.

- Не, сър – отвърна подчиненият сухо.

- Още не желае да говори?

- Не – стои, втренчен в точка и отказва комуникация с органите на реда

- Дайте му марихуана и визуализирайте мислите му!

- Но това е незаконно!

- Майната му на закона! Още колко хора трябва да умрат, за да стане ясно, че тук става въпрос за много сериозна организация... и за много пари?

Виктор пое с благодарност цигарата, без да подозира какво има в нея... Съзнанието му скоро се разми, той се озова в прелестна гора, заобиколен от приказни създания, с блестящи крила, а на върха, до великолепно, вековно дърво, се извисяваше гордо кралицата – елф, с благородна усмивка на устните. Пред нея, на колене, стоеше измършавял млад мъж, с дълги коси и изпито лице, гледащ я с благоговение – това представляваше изчезналата му творба.

- Образът е на бившата му жена, а в краката й стои той – забеляза един от наблюдаващите визуализацията.

- Изчистете картината и дайте звук! – разпореди шефът.

- Защо ме остави, Елвира, аз го направих за теб, исках да се гордееш с мен?- запита художникът.

- Аз винаги съм се гордяла с теб и не съм те оставила, все още съм с теб, докато смъртта ни раздели! – отвърна видението.

- Нищо полезно – ядоса се главнокомандващият и изключи апарата. – Предполагах, че ще се свърже със съучастниците си, а не... лигави любовни истории...

- Ами ако съпругата има „пръст” в цялата работа? – намеси се негов колега.

- Нямаме е основание да я разпитваме. Този запис не е направен по правилата и трябва да се унищожи...

По това време, Дейвид стоеше със зачервени очи пред таблета. Той също бе видял новината за кончината на Артън, но бе толкова изумен от изминалите събития, че всичко му се струваше като сън. Гаден сън! Колебаеше се, да приеме ли поканата на семейните си приятели и да забрави за този кошмар, или... Не, нещо не му беше до сладки с ябълков мармалад... Трябваше да разнищи това, ако не задруго, поне да се убеди в здравината на собствения си разум, в която бе започнал да се съмнява... След дълги „разследвания” из мрежите откри нещо, леко обнадеждаващо -  мисис Гарет имаше далечна братовчедка на планетата H21, напуснала преди много време Земята. Когато осъществи видеовръзка с нея, представяйки се за племенника й Раян, старицата много се зарадва и дори не се усъмни. Не беше виждала сродника си от 7-годишен, нямаше как да разбере, че този златокос младеж, около 30-те, не е той.

- Ще ми бъде приятно да се видим и да си побъбрим за старите времена, мило дете! – промълви очарована тя. – Помниш ли, как си играехте с мъжа ми на египетски фараони – бяхте много запалени по древни цивилизации. Ах, милият ми съпруг! – изстена печално.

- Май пазехте една ценна маска, намерена при разкопки от прадедите ви – „стреля” той на посоки.

- Да, момчето ми, едната остана за Хедър, другата завещаха на мен. Ще ти я дам, за какво ми е вече? Ти само ела, сега полетите не са като на времето – в епохата на Великите планетарни открития. Няма да ти отнеме много време, нали, миличък? – прошепна почти с молба, а това предизвика известно състрадание в сърцето на програмиста.

- Разбира се, лельо – отвърна задавено, – още утре ще бъда при теб! Обещавам! – глъсът му лекичко потрепери...

***

Зеленикавите отблясъци на H21 огряваха пурпурната пустиня... Преди да влезе в къщата на мисис Артън /по съпруг/, той забеляза прелитащ аеромобил, от който излезе самият Грегъри – жив и здрав... „Намереният мъртъв в малък хотел на Марс” – разтърка челото си Дейвид...  Вече напълно бе на мнение, че  самият той полудява... После му щукна: „Един от клонингите на Харълд”... Скри се под огромната, красива Хелтия /местно дърво, в чието ствол имаше нещо като хралупа, а короната му се разклоняваше приветливо във всички посоки, клоните достигаха чак до червеникавата почва/... Загледа се в разговора им – приличаше на приятелски... Междувременно му се обади колегата Браян:

- Какво става, пич? Още ли си играеш на „Дон Кихот”? На път си да бъдеш уволнен за неизпълнение на служебните задължения... А мис Смит упорито върви към твоето място...

- О,к – отвърна IT-специалистът, мъчейки се да се избави от спомените в реалния си живот. Тази игра, взе да му писва... Ежедновно да доказваш способностите си и ежедневно някоя мацка с къса пола да „диша във врата ти”...

По това време „починалият” тъкмо приключваше визитата си при старата дама – разделиха се учтиво, стискайки си ръце... Когато возилото отлетя, младежът се измъкна от своето укритие и с блага усмивка се запъти към възрастната жена.

- Ах, миличък, толкова се радвам, да те видя отново – възкликна тя. – От колко време не си спал? – загледа се в кървясълите му зеници.

- 48 часа – отговори й искрено. – Как си ти?

- Ех, чедото ми, все едно и също – въздъхна. – Знаеш, че чичо ти си отиде по време на полета...

- Къде е смъртния му акт?

- Смъртен... Какво? О-о, тогава беше трудно, не съм се занимавала с подобни неща... Животът ми стана много мъчен, но кретам някак си... Да ти направя ли чай? – поинтересува се изморено.

- Да, с удоволствие ще го изпия – каза Дейвид, приготвяйки ампулата сънотворно...

Тя се върна след малко, носейки две чаши с ароматна напитка.

- Един мил младеж преди малко искаше древноегипетската маска – сподели, - но аз му отвърнах, че съм я обещала на племенника си. – Не разбирам, за какво им е тази антика...

След малко започна да се прозява.

- Ах, ето ги, идват – заяви, наблюдавайки хората в дегизировка, излизащи от скъп аеромобил. – Онзи човек ме помоли да им предам една пратка, ето я там – посочи към ъгъла на верандата. – Обещах му, нищо не ми струва... – и госпожата заспа, облакътявайки се на масата...

Останал сам, младежът набързо намери маска, сбутана до камината, нахлузи я, представи им се за Грегъри и им предаде уговореното, с извинението, че домакинята си почива, доверявайки тази отговорност на него. Доставиха му плик с 100 000 000 хаунда... Дейвид дълго разсъждава над него...

***

Слънцето едва мъжделееше през решетките...

- Гаранцията Ви е платена, можете да излезете от ареста засега, но не напускайте планетата! – съобщи с леден тон полицаят.

Виктор бе изненадан, че някой се е сетил за него, но прекрачи с известна надежда изхода на килията... Навън едва успя да си поеме глътка свеж въздух, преди врата на аеромобила да се отвори, после разпозна лицето на своя приятел, сложил тъмни очила, за да прикрие часовете безсъние.

- Качвай се! – предложи му делово.

Преди да се е усетил, художникът се возеше с бясна скорост, в неизвестна посока.

- Откъде намери пари за гаранцията? – поинтересува се той.

Вместо отговор, програмистът му предложи цигара и извади от жабката си коняк.

- Откога пушиш?

- От днес.

- Откога пиеш, докато караш?

- От 3 минути.

- Тук има камера – предупреди го изплашено.

- Чудесно, да помахаме на феновете си – усмихна се русокосият и размаха бутилката демонстративно, хилейки се пресилено. – Ще ни бъде от полза, ако след катастрофата, съм заснет мъртво пиян на волана.

- Каква катастрофа, бе, човек, ти съвсем ли се смахна?

Тогава забеляза спящата старица на задната седалка.

- Коя е тя?

- Мила и много самотна възрастна дама. Дожаля ми да я оставя така... Пък и тежи 50 килограма с мокри дрехи, няма да е проблем, да я пренесем до частния аеродрум...

Творецът все още не разбираше нищо, но видя спътникът си, да изважда спринцовка и напълно хладнокръвно да я забожда в рамото си. След което, със същата прецизност, отстрани един от зъбите си, с помощта на пинцета.

- Съветвам те, да оставиш малко коса на местопроизшествието, за ДНК-а анализ, имаш достатъчно – предложи Дейвид, засили возилото, хвана мисис Артън и избута приятеля си насила... Аеромобилfът се разби, избухвайки в пламъци, оставяйки само парченца негоряща материя... и един истински зъб...

- Не зяпай така, тичай към кораба! – заповяда IT-специалистът, поемайки в ръце отпадналата жена и хукна през тъмен, подземен тунел, последван от объркания си придружител.

- Не вдявам – сподели Виктор, когато се оказаха в незаконната ракета.

- Е-е, хайде сега, какво са няколко зъба между приятели? – смигна му другият.

- Полет 128 към планета Z51 стартира – осведоми ги метален глас, някъде откъм кутията на обекта. – Моля, поставете хидравличните маски и се подгответе за излитане след 10, 9, 8...

- Пилотът ни е робот, ще го унищожим, след пристигането – съобщи мимоходом програмистът.

- Добре, ще гледам да не се привързвам към него – опита да се пошегува дългокосият. – А към нея? – погледът му се замота съчувствено към изнемощялата госпожа.

- Не знаех, как ще се разправят мафиотите с нея, след като... ги ограбих.

- Ти?...

- Нищо работа за „компютърен гений”, като мен – усмихна му се отпаднало. – Спокойно, пътуваме към планетата на мечтите ни, пич. Съжалявам, не можах да ти върна картината „Елф”, но възстанових оригинала на „Галактически пътешественик” – с зеления  дъжд, изумителните животни и оранжевите дървета, там отиваме. Имаме достатъчно валута, за да рисуваш до края на живота си, без да си зависим от никого...  А аз ще играя на компютърни симулации... Можеш да си починеш сега...

Дейвид загледа замислено лицето на другия, чак сега осъзнавайки, какво е направил... Как ли щеше да се изплаши Елвира, когато чуеше по новините за катастрофата?... И кой бе истинският Виктор – онзи, дето се беше предал, похапвайки сладки с ягодов мармалад, или вечният мечтател, с когото като студенти свиреха фалшиво на Салча /нов вариант на китара/, пеейки още по-фалшиво, но със сърце?...

- Благодаря! – промълви художникът, вече заспивайки. – Ти си...истински приятел...