Тази сделка би могла да преобрази напълно живота му, макар сам да не  разбираше истинската цена.

Младежът се фокусира върху проблема. Пазарът бе шумен и пъстър. Той открадна играчката от търговеца ловко, без никой да забележи… Следващата му цел беше църквата,  на кого ли му  бяха притрябвали подобни дрънкулки?  Та там нямаше даже клисар… Но внезапно забеляза девойка с изумителна красота. Момичето  седеше на една пейка край морето,  четейки книга. Бе облечено в дълга копринена рокля, лицето му, мраморно бледо, покрито с  черен воал, се огряваше мистично от лунната светлина. В този пущинак, където никой от Високопоставените не стъпваше… Адалард вече бе взел поръчаната му свещ, а в невинното му все още сърце, се просмука неподозирано чувство. Без  да мисли, откъсна няколко рози от близката градинка и с престорена самоувереност пристъпи към призрачното видение…

Оказа се, че не е мираж, защото се извърна рязко при приближаването му. Първоначално забеляза сянка на страх в изумрудените очи,  ала после тя се взря в откритите му черти. Погледите им се преплетоха за  няколко мига, които му се сториха  часове.  Накрая със загадъчна усмивка, тя прие поднесения букет.

- Какво ще кажеш да… те разходя до църквата. Тук май си нова – пусна в ход най-чаровната си усмивка, напълно забравяйки извършеното от него преди няколко мига.

Девойката огледа критично запуснатата постройка  и отново се вглъби в размисли, без да го удостои с отговор.

- А д-да-а … - обърка се той - поиграем карти в гостилницата, пиейки вино.

Плесна се почелото… Що за глупак – с карти и вино ли  се печели такава изискана дама! Ала за негова изненада, непознатата повдигна леко гъстите си ресници.

- Звучи интересно – в тона й се прокрадна закачливост. - Никога не съм  се забавлявала истински, може би е добре  да опитам.  Хайде!

- Имам още малко работа   - сети се, че остана още един елемент от поръчката… Най-зловещия.

- Не може ли да я отложиш за утре?

Разбира се, доставянето на предметите нямаше краен срок, а изящество като  нея… Подаде й галантно ръка и я поведе към неуютната кръчма в края на улицата. 

- Аз съм Адалард – подхвърли уж небрежно, - а  ти?

- Чела съм легенда за човек с  това име – взорът й отново бе станал сериозен   и някак далечен.

- И какво за него?

- Получил съмнително предложение от съмнително създание, но той самият не бил лош по душа.

- А после? -  заинтригува се още повече момъкът.

- Не е трябвало да приема, ала винаги можел да се върне назад, докато не е завършил…

- Защо?

- Хм, май че стигнахме – на лицето й се появи лека руменина, мерна се по-непринудено изражение.

Гостилницата носеше гръмко заглавие – „Златен лъв“. Буквите на табелата отдавна се бяха изтъркали, вратата изскърца негостоприемно при отварянето си и попаднаха в полумрак, който обезличаваше хората, всички приличаха на сенки. Факлите осветяваха само  рубинената течност  в чашите и изображенията на картите, а ханджията беше гоблин, с едро, космато лице. Тези неща, явно не смутиха спътницата му… За негова изненада, тя се оказа виртуозен играч на валон, колти и браст, както и познавач на добрите вина. Забавляваха се, шегуваха се и постепенно ледът между двамата се стопи. Вече си мислеше, че може би непознатата не е представител на Високопоставените, както бе убеден отначало.

На тръгване й предложи да я изпрати,ала девойката твърдо отказа.

- Кажи за легендата! – помоли я той.

Към тях се приближи екзотична танцьорка от южните  земи и застана така, че мъждивата светлина да огрее  цялата й осанка.Явно не се  притесняваше от мъжките погледи, впити с очакване нея. Косите бяха катранено черни,устните плътни и сладостни.  Носеше дълга, прозирна ногарска носия. Удостои момъка с омайваща усмивка... Това сякаш смути чужденката.

- Част от ръкописа е унищожен при пожара на библиотеката в Амаранд, никой не знае края – промълви бързо тя.

Крадецът усети  прошумоляването на коприната край себе си –единственото, по което можеше да се познае, че придружителката му е жена… Изтича развълнуван към изхода, провиквайки се тревожно след силуета й:

- Не разбрах как се казваш!

- Гертруд.

- Откъде си?

- А ти? – гласът й ставаше все по-тих.

- Оттук, разбира се – въздъхна отчаяно той , - оттук никой никога не може да се измъкне, освен ако не…

- Не е вярно,било ти е внушено, Адалард.

- От кого?

- От същите, които са накарали предците ти да повярват в безнадеждността…

Очертанията й се смаляваха плавно… Той забеляза, че доста се е отдалечил от „Златния лъв“, без да съзнава…Намираше се точно пред  църквата.

- Ще се видим ли утре?  - попита с плаха надежда.

- Утре, вдругиден, след много векове…

Отговорът дойде някъде от ехото на вълните, блъскащи се в скалистия бряг…  Мъглата забули целия му малък свят… Не виждаше вече момичето… Загуби съзнание… Към него се приближи тайнствената дама от хана, докосна нежно челото му, двамата сякаш изчезнаха  в призрачен дим…

…

Събуди се в тъмен тунел, виждаше  в сенките воини в блестящи доспехи, сражаващи се с по-силен противник, със смелост  и дързост. Хора, които нямаше какво да губят и не се страхуваха от смъртта.  Имаше и армия плъхове, те плячкосваха  и се криеха по каналите…

Адалард извика от ужас, хвана се за сърцето… Искаше да избяга оттук, трябваше да избяга, задъхасе… Отворът го изведе право към гробището, трябваше да открадне цвете от един паметник. Тръгна към него несигурно, но когато го доближи,замръзна на място, та това бе… Букетът от  рози, подарен вчера на непознатата, свеж и красив, сякаш току що откъснат. На плочата, със златни букви бе изписано името Гертруд… Изви се силен вятър…

Той тичаше бързо към църквата, искаше да върне свещта. На вратата внезапно се показа свещеник, подавайки му ръчно изкован меч, с неговите инициали…

Търговецът от пазара пък му подари бойна ризница, създадена в далечните земи на елфите,за които само бе чувал легенди…

- Не го приемай! – заповяда му танцьорката от хана, която кой знае как се появи сред тълпата.

Не я послуша и пое с благодарност предложеното му снаряжение. Целуна с благоговение оръжието…

Тогава зад него се наредиха множество мъже и жени,с решителни лица, готови на всичко за свободата си. Стори му се, че мерна и гоблина,  гневен, разчорлен, с брадва в ръка. Жената с катранено черни коси, стоеше на престол срещу него, впила  в зениците му ястребов поглед… Нямаше въздействие върху него. Сред редиците на  последователите си забеляза и Гертруд, вече не с воал,а с воински шлем, лък и колчан стрели. На дневна светлина, имаше изтънчени, красиви скули и платинено руси къдрици, прибрани в стегната плитка…

- Ще се видим ли утре? 

- Утре, вдругиден, след много векове…

 край