/Разказ/

Пътеката се виеше, тясна и стръмна, между вековни дървета. Двама уморени пътници вървяха бавно нагоре. Хлъзгаха се по нападалите листа и се подкрепяха взаимно, за да не паднат. Конете им отдавна се бяха изтощили и те продължаваха пеш… със силата на волята си…Спираха само, за да пият вода, а единият търсеше скрити знаци по дърветата и под камъните, сравнявайки ги с някаква карта, съшита от сглобени парчета. Почти не говореха.

- Сигурен ли си, братко? – глухо попита мъжът с посребрена коса.

- Да, сигурен съм, този път правилно я разчетох – отвърна другият, видимо на по-крехка възраст.

Изкачването сякаш нямаше край. По-младият като че за миг се поколеба, но тогава една гарга долетя до тях и резливо им съобщи:

- Близо сте – после веднага изчезна.

- Това видение ли беше, Ханк?

- Не, и аз го  видях – отвърна по-възрастният окуражен и с нови сили пое нагоре.

- Ама тя откъде знае къде отиваме?

- Много плямпаш, хлапе.

Най-после видяха преддверието на пещерата и изсеченият пред нея каменен великан.

- Преди да продължите, искам да ви задам един въпрос, но искам да ми отговорите искрено – обясни гъгнещо той.

- Слушам те – каза Ханк.

- Дойдохте да крадете от водата ли?

- Не – отвърна Мануел.

- Да – каза в същия миг спътникът му.

- Последно? – поинтересува се стражът.

- Да – твърдо заяви по-старият мъж, правейки знак на другия да мълчи.

Пазачът застина в мълчание /може би размисъл/.

- Е, ще ни пуснеш ли? – нервно се поинтересува малкият брат.

- Много си нетърпелив, момко.

Изведнъж младежът избухна:

- Чуй, не е за нас, за сестра ни е, тя е болна и преминахме през всички лечители, за да разберем, че само водата от езерото на тая пещера би я спасила….Ние сглабяхме древни карти, провървяхме хиляди мили, бихме се с дракони… Погледни дрехите ни – показа му разпрания си ръкав – А тръгнахме, облечени като графове…

- Поеми малко дъх – посъветва го Великанът.

- Спри, Мануел, личните ни грижи не го вълнуват – тихо промълви Ханк.

Но в този миг, сякаш да го опровергае, пазачът се отмести от входа и им даде знак да вървят…

- Внимавайте, пътят надолу е стръмен – предупреди той, – първо минете през галерията с Мъдреца, той ще ви даде ценен съвет…

Братята се спогледаха изумено, после се прекръстиха, запалиха факлите и влязоха малко нерешително, страхувайки се, дали не е някаква клопка… Склонът наистина бе стръмен и изпълнен с опасности, трябваше да пазят и главите си от ниския таван, но когато очите им свикнаха с тъмното, те вече можеха да оценят красотата на мястото.

- Къде е галерията с Мъдреца? – поинтересува се по-възрастният.

- Не ни вълнува това, галерията с живителната вода е направо, няма да се отбиваме при някакъв си старец.

Спътникът му го хвана за рамото и сериозно го погледна в очите:

- Слушай, малкия, Великанът ни пусна, въпреки, че му казахме истината за нашето посещение, значи инструкциите му би трябвало да са верни… Накъде е залата?

- Вляво, в Гората на сенките, но…

- Ти си върви напред, аз ще се отбия…

- Добре де – съгласи се Мануел и неохотно го поведе през нестабилния дървен мост към посочената галерия.

***

По сводовете на пещерата, влагата бе изрисувала фантастични картини, напомнящи сребърни стрели и ловни сцени. А по пода й сталактитите бяха образували като че замръзнала, омагьосана гора…На моменти се спъваха в скални образувания, напомнящи мечове и за миг се сепваха… Сякаш ехото от отминали битки долиташе в смълчаните тунели на тази загадъчна пещера…

Мъдрецът седеше в началото на една малка хлътнатина в галерията, скалата под него, приличаше на мраморен трон, странна светлина озаряваше белобрадото му лице.

- Можете да ми зададете само един въпрос, обаче не трябва да е свързан лично с вас – сподели бавно той, обръщайки се към странниците. – Така че постарайте се да е точен.

Двамата се спогледаха нерешително. Хиляди въпроси се въртяха в уморените им умове, но кой от тях бе най-точният… А и как да не е свързан с тях, като основният беше, дали сестра им ще се оправи… Кой бе въпросът?...

- Не е нужно да бързате – успокои ги невъзмутимо.

След кратко колебание, по-нетърпеливият брат го попита:

- Водата в езерото наистина ли дава живот и изцеление?

- Вгледай се в себе си – бе странният отговор, след това старецът наведе отново глава и потъна във вековното си уединение.

- Това ли беше? – гневно извика младежът, – Какво значи, не те разбирам? Ама че тъпотия… И това ми било мъдрец!

Отклик не последва, събеседникът им сякаш бе потънал в дълбок сън, превръщайки се сам в мраморна статуя… Единственото ехото се обаждаше, наедно с Мануел и кънтеше зловещо в тишината на залата… Крясъците му разбудиха ято прилепи и те с гневен писък излетяха от леговищата си, почти блъскайки се в главите им, та трябваше да се предпазят с ръце… Ханк мълчеше объркан… После отново докосна брат си по рамото и кратко му рече:

- Да вървим!...

Галерията, където трябваше да се намира търсеното езеро, се наричаше „Хорът на нимфите”, заради удивителните малки „скулптури”, изваяни от сталктони, напомнящи приказни същества, с лири в ръце… В средата бе най-голямата от тях, сякаш изваяно копие на белоснежна девойка, в дълга рокля и с бледо лице… Застанала изправена и загледана в далечината, сякаш очакваше някъде от гората пристигането на своя незнаен любим…

- Но – възкликна по-младият, ужасен и гласът му се задави от плач, – та водата в езерото е пресъхнала…

Другият почувства как нещо го стисна за гърлото… Толкова път, толкова битки, толкова надежди… На вятъра… Ръката го заболя – несъзнателно бе стиснал до кръв някакъв остър камък… После усети как сълзата го парна по бузата… Загледа се в разстроеното лице на брат си, чиято брадичка трепереше… Спомни си думите на мъдреца и впери умолителен взор в „замръзналата девойка”… От безмълвните й очи внезапно… бликна чиста, прозрачна вода…Когато приближи към нея порязаната си длан, раната изведнъж се затвори…