Тъй като е забранено разхождането по парковете, бях тръгнала по една самотна и стръмна алея надолу от Скобелевия /такава в Плевен не съществува, но човек не може да спори с подсъзнанието си:)/...  Тя ставаше все по-тясна, рискована и на моменти трабваше да балансирам върху тънко въже, за да не падна в огромна пропаст /но аз обичам предизвикателствата/... В един момент усетих, че загубвам равновесие и се видях някак „отстрани“ как „политам“... Крещях, но... всъщност още си бях на въжето и ми оставаха няколко крачки до по-сигурна почва... Изминах ги...

 Тога вече реших, че е време да спра и да потърся пътека до някое по-нормално и /най-вече асфалтирано/ шосе...  Бях слязла твърде надолу, за да се връщам, а ми се стори, че един от мостовете пред мен ще ме изведе именно до „заветния“ булевард /и малка уличка ми вършеше работа, де:)/... Препотих се, докато премина през  моста, защото беше тесен и хлъзгав, ала... всичко се оказа илюзия... пътят не водеше до никаде... Върнах се и придължих да търся подобни пресечки по нанадолището... Обаче с всички бе същото положение... „Превземаш“  ги и осъзнаваш, че си пак на прага на нищото...

Взех решение да се върна обратно. Поглеждайки нагоре, пътят ми се стори още по-страшен – надвиснали над бездната канари, по които трябваше да се изкатеря, с риск да падна в разбошувала се река /и такава няма в Плевен, но това са подробности:)/ Вече нямаше пътеки и мостове, придвижвах се, хващайки се за камъни и по-здрави корени, които израниха ръцете ми, докато не се изтощих и легнах на малка полянка, пред  очертаващи се смътно естествени „стъпала“... Изведнъж нещо дребно, което през цялото време бях стикала до себе си, измяука и се хвърли на отсрещната скала... „Да му се не види – помислих си аз – довлякла съм и котката тук, а не помня!“... После някой ме потупа по рамото и строго ми рече: „Ставай, трябва да настигнем другите!“... /Дори в съня си осъзнах, че е лудост да си въобразяваш, че домашният ти любимец...  говори/... Обаче когато се обърнах натам, видях дъщеря си. Тя се изправи решително и ми заяви:

- По-добре да умреш бързо, падайки в пропастта, отколко да агонизираш бавно от жажда и глад.

Права беше, станах и погледнах надвиналите чукари... Сякаш не се бях изкачила и сантиметър нагоре, но пред нас действително имаше група  хора, които се катереха бавно и съсредочено /а уж тръгнах сама – без котка, дете и... някакви непознати/...

- Не-е-е-е! – виках разтреперана, като забелязах дъщеря ми да скача от един камък на друг, на няколко метра помежду им, точно над бездната...

Опитах се да я хвана, но закъснях...

- Спокойно, - усмихна се тя, вече в относителна безопасност, на „отсрещния бряг“. – Сега и ти трябва да го направиш, няма друг път. Не гледай надолу! Налага се да догоним останалите – припомни...

/Не трябваше ли родителите да подкрепят децата си, не обратното/...

Тъкмо се готвех да последвам примера й, само заради нея, обаче погледнах надолу,  въпреки препорката й...  Разбушуваната вода се блъскаше в острите като мечове зъбери...  Мога да плувам, но ако паднех, едва ли бих успяла да избегна скалите...

Точно тогава внезапно... се събудих... Спеше ми се още, но имах чувството, че ако заспя, ще видя края на този сън, а не бях сигурна, че го искам... Затова станах, надникнах в нейната стая и видях, че детето ми спокойно си спи... Отидох в хола, направих си „гъсто, силно, черно, горчиво кафе“ /цитирам по памет един криминален автор/, запалих цигара и... започнах да тракам глупости на компютъра:)...