/драма в полвин действие, действащи лица: Тя, Той, Детето и Котката по време на карантина/

Осем вечерта, не дотолкова млада семейна двойка вечеря, преструвайки се, че гледа предване по готварски канал, озвучавано от писаци на линейки отвън. Дъщеря им пише домашно, докато си хапва, защото то спешно трябва да бъде сканирано и изпратено на една от учителките им... Жената разсеяно рови в чинията си и по едно време споделя:

- Мисля, че стрaдам от депресия, но сега психиатрите сигурно не работят, заради извънредното положение.

Мъжът /вперил поглед в лаптопа си/ отговаря:

- Чудесно, скъпа, много се радвам за теб и съм напълно съгласен с твоето станвище.

Тя /още по-съкрушена/:

- Благодаря, мили, тъй като нямам апетит, смятам да се оттегля в стаята си и да се депресирам на спокойствие.

- Напълно си права и аз те подкрепям изцяло, само не забравяй да си измиеш ръцете и да дезинфекцираш бравата.

Съпругата, вече на вратата /жално/:

- Поне котката ми съчувства, забелязала съм, че винаги ходи след мен /особено, като ме види с храна/. Мисля, че изградихме дълбока емоционална връзка, вчера спахме заедно и три пъти близна носа ми.

- Прекрасно е, че толкова добре се разбирате, но ако можеш, повече не кашляй в ухото ми нощем. Лека вечер!

- Я, цигарата ми угасна, ти ли гаснеш по мен – обръща се тя шеговито.

- А, не, аз нищо не съм направил, някой друг мръсник ще да е бил...

- Добре, ще си я взема – поглежда го умолитено.

Мъжът /възмутен/:

- Не, не и ракията, два часа съм чакал за нея!

- Не Ракията, Котката – натъртва възмутено жената. – Изобщо не слушаш какво ти говоря!

- А-а, така може – успокоява се той, махвайки щедро с ръка. – Котката – да, за нея не съм чакал, ти ми я довлече от улицата, без да ме питаш...