Прочетен: 976 Коментари: 6 Гласове:
Последна промяна: 07.03.2020 05:42
Панаирът
- Днес обявявам почивка – рече Тигъра на закуска. – Какво предлагате да правим?
- Чух, че имало панаир в близост до Каролин, искате ли да поразгледаме? – отвърна Кора.
Повечето от мъжете отказаха, но Балтимор, Седрик и Бруно решиха, че би било забавно да се поразходят в града.
- Вие ще дойдете ли, милейди? – попита графът.
- Ами... добре, защо пък не. Ще извикам и Мери.
- А къде се загуби Калахан?
- Де да го знам – отвърна главатарят. - Напоследък е станал като таласъм, излиза нощем. Къде ходи, какво прави, не го знам, ама... Ще отида да го потърся.
- Пробвай в запустелия дървен склад до моста – посъветва го библиотекарят.
- Бруно – обърна се Седрик към него, когато останаха сами – казваш, че Еленор харчила всичките си пари за книги. Не си ли забелязал някога нещо друго да я е изкушило – някоя чисто женска прищявка? Да речем гривна, пръстен, колие...
- Всъщност, знаете ли – младежът се загледа навън с блажена усмивка, потъвайки в спомените си – веднъж имаше панаир в града. Господарката ме завари да броя дребни монети и аз я попитах знае ли колко може да струва една гривничка... Исках да я подаря на Мери, разбирате ли? А тя изведнъж се плесна по челото и се засмя: „О, колко съм загубена, Бруно! Леля ми даде тези пари за теб – да си купиш нещо от панаира.” Извади торбичката си и изсипа в ръката ми няколко жълтици. Толкова съм глупав, че й повярвах тогава – сега съм убеден, че не са били от Амбърли. Даде ми от своите пари. Такава си е тя, нашата милейди. После отидохме тримата. Аз купих гривна на Мери, а видях Еленор да се заглежда по една брошка. Попита колко струва и се отказа... Не можа да си я вземе заради мен, понеже аз съм глупак – завърши тъжно.
- Не, защото те обича – усмихна се графът. – Как изглеждаше брошката?
- Ами – мъничка, но изящна, със златни листенца като на цвете и синкав скъпоценен камък в средата.
Балтимор отвори вратата, прекъсвайки разговора им.
- Калахан не ще да идва, заинатил се е в нещо... Не мога да разбера какво майстори. Е, негова си работа. – той се наведе дискретно над ухото на Седрик и го попита – Имаш ли нужда от пари?
- Не, благодаря, имам си.
- Ще ви чакам навън – изправи се Бруно и тръгна към коридора.
След като младежът излезе, Тигъра се разсмя:
- Странна сцена: разбойникът предлага пари на графа! Че откъде имаш, когато те намерихме, не открихме нищо в торбичката ти?
- Мерилин ме посъветва да ги скрия в обувките си. Хитро, нали?
- Е-е, за това пък не се бяхме сетили – да ти събуем обувките. Значи баща ти, все пак се е погрижил за теб, дал ти пари за из път.
- Да – с горчива усмивка отвърна другият – петстотин лири за човек, когото изпращаш на смърт. Това си е чисто разхищение!
Главатарят се загледа зачудено в тъжното му, сериозно лице.
- Питам се, къде се бавят жените?
В това време, Еленор срещна Кора по коридора и притеснено я повика.
- Какво има?
- Ами...аз – тихо прошепна момичето /беше облякла синя муселинова рокля, която й подхождаше много/ – аз...такова... Чудех се дали не знаеш някоя отвара за... за разкрасяване.
Жената я изгледа учудено.
- Не точна магическа – оправда се херцогинята – просто някаква такава... медицинска отвара...
Кора изведнъж се разсмя, хвана я за ръката и я заведе в стаята, дето деляха двамата с Тигъра.
- Но ти си красива, Еленор, колко по-красива искаш да бъдеш? Добре, мога да ти сложа малко червило и да намажа страните ти с помада, но повярвай ми, човекът, дето се опитваш да впечатлиш, те харесва дори с разрошени коси и изподрано лице.
- Никого не се опитвам да впечатля – раздразнено отвърна милейди.
- Добре, тъй да бъде. Обърни се към мен сега!
И тя започна до я гримира.
- Защо мислиш, че той ме харесва – попита след малко девойката.
- Кой? – направи се, че не разбира Кора, стискайки устни, за да не се разсмее.
- Ами,.. този, когото твърдиш, че искам да впечатля.
- Повярвай ми, имам малко повече опит с мъжете от теб. Искаш ли да ти направя прическа? Ще свия малко коса отгоре, а останалата ще се спуска свободно по раменете ти.
- Мислиш ли, че ще ми подхода?
- Определено.
- Добре.
След като среса косите й, Кора се загледа доволно в творението си, любувайки се на хубостта на момичето. Дори в себе си призна, че Еленор я превъзхожда по красота – чертите й бяха по-изтънчени, фини, а очите й излъчваха невинност и скрита нега, която я правеше да изглежда още по-обаятелна.
- Виж се – рече й тя и посочи към огледалото.
Момичето се огледа, усмихна се доволно, а после тъжно спусна ресници:
- Ако съм хубава, защо тогава годеникът ми..?
-...ме доведе тайно в имението ли? Миличка – жената нежно погали главата й – той не го направи, защото си а грозна, беше просто каприз... Може би... – тя се замисли – може би той не се чувства достоен за теб.
- Господарке, господарке! – чуха отвън гласа на Мери.
- Тук е – обади се Кора.
Момичето слисано подаде глава на вратата.
- Какво правите тук?
- Кора ми среса косата.
- Защо тя? – ядосано ги изгледа слугинята. – Еленор е моя господарка, аз трябва да й реша косите и да се грижа за тоалетите й!
- Какво толкова, мила? Не ти ли харесвам? – запита весело херцогинята и тръгна да излиза.
- Не се безпокой, не се опитвам да ти отнема любовта на милейди – тихо прошепна Кора на Мери – Еленор обича теб и едва ли някога ще забрави онова, що видя в дома на Амбърли – тя тъжно наведе глава...
Дори Балтимор се смая като видя девойката така нагласена – изглеждаше прелестна и нереална като картина и все пак толкова близо до тях.
- Приличате на кралица, тръгнала за бал в Камелот – рече той.
- Благодаря – Еленор леко се поклони.
Седрик само се загледа в нея с безмълвно възхищение. Тигъра то тупна по рамото.
- А, какво? – опомни се той.
- Кажи й нещо – подшушна в ухото му. – Не се дръж като дърво!
- А, да.
Младежът изтича да я настигне:
- Остави ме без думи, милейди. Затова не успях да отбележа, че изглеждаш прекрасно... Всъщност, както винаги.
Еленор се изчерви и за да надмогне смущението, реши да се пошегува:
- Когато се правех на слугиня в дома ти, не бях забелязала колко си галантен.
- Когато се правеше на слугиня в дома ми – заяде се той – и аз не бях забелязал що за нрав притежаваш. Тогава изглеждаше толкова покорна - започна да имитира гласа й – „Да, Ваше благородие”, „Разбира се, Ваше благородие!”, „Да ви направя ли чай, Ваше благородие”. Ако сега те помоля да ми направиш чай, сигурно ще ми издереш очите.
- Ако ме помолиш, може и да ти направя.
- Наистина ли? Ама, ако не го изпия няма да ме фраснеш с табла по главата, нали?
Двамата весело се разхилиха.
Кора и Тигъра вървяха след тях и дочуха част от разговора. Бруно ги чакаше при плевнята, заедно с Мери.
- Оседлал съм конете – обясни той.
А Балтимор хвана младежа за рамото и го придърпа настрана:
- Каква е тая история, че се правила на прислужница в дома ти?
- Не ти трябва да знаеш!
- Всъщност как се запознахте?
- Ами - замисли се той, после се разсмя – по обичайния начин. Тя първо се опита да ме отрови, после да ме убие с поднос за чай...
- За какво говорите? – изгледа ги любопитно Мери.
- Седрик, не преувеличавай! – извика от ъгъла Еленор, вече възседнала коня си - Беше безобидна отвара за сън, а подносът,.. не те ударих толкова силно, че да те убия. Ако исках да го сторя, вече щеше да си мъртъв – самоуверено рече накрая.
Всички останаха доста зачудени от тази размяна на реплики между двамата...
Яздиха половин ден до града, сред весел смях и закачки. Когато стигнаха, вързаха конете в гората и се смесиха с шумното множество. Имаше хора от най-различни краища на страната, че даже и чужденци. Стоките бяха разнообразни и интересни – килими, пъстроцветни дрехи, колани, мазила... Седрик се спря пред една сергия и извика Бруно при себе си:
- Такава ли – прошепна – такава брошка ли е заглеждала Еленор?
- Да, точно такава.
- Колко струва? – обърна се графът към продавача.
- Сто и деветдесет.
Благородникът щедро му даде двеста и взе украшението.
- Трябваше да се пазарите – прошепна му Бруно – можеше да свали до сто и петдесет, а Вие му оставихте даже повече.
Той не го слушаше. Настигна милейди. Момичето тъкмо разглеждаше чуждестранните платове, хваната под ръка с Мери.
- Ще приемете ли този знак на помирение, уважаема херцогиньо? – попита той, поддавайки й накита с треперещи пръсти.
Тя се сепна, изгледа го изумено.
- За мен ли? – попита невярващо.
- Да, реших, че ще подхожда на тоалета ти. Ще я вземеш ли?
Стоеше с наведена глава пред нея и й подаваше същата брошка, която някога не можа да си купи.
- Благодаря – тя се усмихна трогната, протягайки несигурно ръка. Задържа дланта си в неговата, малко по-дълго от нужното.
Това не убягна от бдителния поглед на слугинята.
- Внимавайте с този мъж, милейди. Ще си имате неприятности! – предупреди я после.
- Ако не си забелязала, аз вече съм затънала до шия в неприятности – отвърна херцогинята. – А ти внимавай, - завъртя хитро очи - да не взема да спомена кой ходи посред нощите да търси изгубени обеци в стаята на Бруно.
Момичето изтръпна и прехапа устни.
- Откога знаете?
- Още от първата нощ, когато спахме в бърлогата.
- И защо не ме нахокахте едно хубаво, както си му е реда?
- Хайде да се състезаваме, графе! – чуха зад себе си плътния глас на Балтимор.
От другата страна имаше стрелбище – целта беше една ябълка, висяща на около петдесет метра от мястото за прицелване.
- Стреляме по десет пъти – предложи Седрик – който има повече точни попадения, печели. Бруно, ти ще се включиш ли?
- Не, благодаря, достатъчно се мерих по зайци завчера.
- Какъв е залога? – попита Тигъра.
- Като предния път.
Еленор зарадвано хукна към стрелбището, но Кора я спря.
- Искам и аз да участвам – мога да се съревновавам с тях - рече момичето.
- Сигурна съм, че можеш. Но послушай ме, дръж поне един път като жена и остави мъжете да се поперчат.
- Десет от десет – рече след няколко минути Седрик, като свали лъка и победоносно изгледа противника си.
- Добре – стрелна го предизвикателно Балтимор, поемайки оръжието.
Той също направи десет точни изстрела и се наложи да започнат отначало. Седрик пак взе стрелата, присви очи и я насочи... Пак нямаше пропуск. Мълчаливо подаде лъка на съперника си. Този път Тигъра направи една грешка и тържествено подаде рога на Седрик.
- Затова ли се състезавате постоянно? – попита Еленор, когато Балтимор се приближи към жените.
- Нямал си рог – отвърна кратко той.
- Тъй ли?
Момичето се огледа и тъкмо щеше да тръгне към сергията с ловните принадлежности, когато Тигъра, предугадил намеренията й, я хвана за ръката и рече:
- Дори да му го подарите сега, няма да е същото.
- Същото като кое?
Главатарят не отговори, само с взря в сериозното лице на младежа, който със зачервени бузи и тъжни очи надуваше рога му. Накрая онзи, дето държеше стрелбището, доволен, че похарчиха доста пари при него, подаде на Седрик едно от цветните шалчета, стоящи за продан пред шатрата.
- Подарете го на някоя хубава дама – поръча му той.
Седрик го връчи на Еленор.
- Само на нея правиш подаръци, - шеговито подметна Кора - няма ли да обърнеш внимание и на другите дами в компанията?
- Следващия дар ще бъде за теб – отвърна младежът.
- Тогава трябва и на мен да подариш нещо – обади се Мери.
- Ей, я стига, той да не ви е някой от ония източни султани, за които разправят, че влачели цели хареми със себе си? – намеси се Тигъра – Бруно, вземи Мери и идете да разгледате дрехите! Хайде Кора, ела да си избереш нещо!
- Видях един търговец на платове малко по-долу. Хайде идем дотам – предложи безгрижно тя...
Но сред зяпачите в навалицата имаше един стар познайник и недоброжелател на Балтимор и любимата му – Гамин. Като ги видя, той злобно присви малките си хищнически очи, направи знак на тримата си приятели и тръгнаха решително към компанията.
- Харесва ли ти този? – тъкмо питаше Балтимор.
- Ей, Тигре, толкова ли се гордееш, че открадна любимата уличница на Уил, та си тръгнал да я разхождаш из града и показваш на всички. Стойте си в бърлогата и си ползвай услугите й, но не се излагай публично, като я водиш по панаири...
понрави ми се и връщането назад с напомняне за случая с "опита" за отравяне и "халосването" с таблата по главата :)
финала на частта също отваря възможност за сблъсък и нова сцена с интерес
хареса ми и споменаването на султаните с харемите, никога не съм разбирал що за идиотия е това харема, ДА ТИ ОТБЕЛЕЖА, ЧЕПОВЕЧКО ЖЕНИ СА ИМАЛИ И ПРАБЪЛГАРИТЕ, не само те разбира се, траките мисля също итн итн итн и мн. други
случая с парите услужливо предложени уж от амъбърли е много мил :)
- както в предходния коментар по миналата част - отново се появява чая,който мисля, че не е на място
за някои жени в харемите е било добре - живот без тегобата на живота, обгрижване и всичко друго на корем
също не съм фен на харемите
а в Средновековието един иван асенчо втори е имал колко 4 или 6 жени, че не помня точно сега
при монголоидите също, че и в европа е имало наложница номер 1, номер 2, 3 итн
иначе многожеснтво има и в Библията,доколкото съм чувал и то доволно много, но все пак това не съм чел
