Окото
В града имаше панаир и Келвин предложи на останалите да отидат, но другите нямаха сили, нито желание за подобен род забавления. Затова той тръгна сам, с десетина души от свитата си.

- Ще се опитам да намеря нещо подходящо за подарък на красивата ми годеница – рече на тръгване, а Гарик приятелски го потупа по рамото.

- Какво обича тя? – попита лордът.

- Ами, забелязал съм, че си пада предимно по мечове, лъкове и коне – засмя се брат й.

- Но това не е подходящ подарък за дамата на сърцето ти.

- Е, избери нещо там, все ще се зарадва. Навремето й давах пари за дрехи и бижута, но никога не я видях да си купува такива неща.

- Тогава за какво ги е харчила?

- Нямам представа.

- Добре, ще опитам да я зарадвам с някоя брошка, или пръстен.

- Ако ти й ги подариш, може би ще ги носи. Тъкмо да я видя и аз един път окичена със бижу.

След като изпрати бъдещият си сродник, той се запъти към салона, наля питие и замислено се загледа навън, през прозореца. Времето започна да става мрачно, заваля ситен дъжд и мъглите се спуснаха над притихналото имение. След малко влязоха Арин и Лутер.

- О-о, скъпи, тук ли си бил? Къде ли не те търсехме – засмя се тя.

Мъжът й нежно я прегърна.

- Нещо ми се виждаш мрачен напоследък – отбеляза братовчед му.

- Знаете ли, до сега, никога през живота си не съм лъгал. Какви неща ми се налага да преглъщам, заради тази моя своенравна сестра! Писна ми вече от глупостите й! Какво ли е намислила пак? Чувствам се като предател спрямо този мил и гостоприемен младеж.

- Може и да не толкова мил, колкото ти се струва – неопределено отвърна жена му.

- Какво имаш предвид?..

По същото време Утер се разправяше със стражата на Келвин:

- Извинете, - каза им с уверен глас - но господарят ви помоли за ключа от подземието. Искал да вземе нещо оттам.

Войните многозначително се спогледаха, измериха го подозрително с очи, ала накрая му подадоха ключа. Момчето хукна нагоре, за да ги заблуди, а после се затаи зад една колона, издебна ги, когато се обърнаха в друга посока и нещо се заприказваха и се промъкна незабелязано зад гърбовете им. Спусна се надолу и с разтуптяно сърце спря пред портите на подземието. Запали факлата си, отключи с треперещи пръсти и тръгна развълнуван напред. Първо видя купчина стари картини и книги, няколко жезъла, които го изумиха с красотата и майсторството на изработката си, но и изплашиха, защото знаеше, че само магьосниците си служат с подобни неща. Той ги подмина и се залута из лабиринтите в полумрака. След няколко крачки, дочу същия рев като предния ден, но по-ясен и осезаем, а не като ехо. Тайнствено течение изгаси огъня на борината… Той усети, че кръвта в жилите му замръзна, обаче си каза, че един истински рицар не бива да се поддава на страха и си наложи да продължи. Някаква синкава светлина се разстла плавно по влажния под, насочвайки го към десния ъгъл на помещението. Там беше сбутано нещо кръгло, увито в стар, раздърпан парцал, ала сякаш го зовеше безгласно и в същото време го плашеше. Той разбра, че сиянието идва от него. „Искаш ли получиш това, към което се стремиш? Искаш ли да ти дам сила, нямаща равна на себе си?”, стори му се, че чу зад платното. Същият глас го предупреди: ”Все пак, не се доближавай до мен, ако те е страх от магията!”. Утер се поколеба, от малък беше възпитан в презрение към друидите… Отстъпи няколко крачки назад, но накрая любопитството победи опасенията, той посегна несигурно, вдигна покривалото и с разширени очи се взря в тайнствения предмет… Представляваше прозрачна, синкава сфера, която се въртеше някак от само себе си около невидима ос. Тя внезапно отскочи със сила, хвърляйки се право в ръцете му…

- Карна замина за някакъв празник във Честър – говореше по същото време Арин. – Сутринта я изпратихме.

- И какво стана сега? – зачуди се Гарик – В замъка останаха само гости, а домакините се разпръснаха.

- Келвин скоро ще се върне – успокои го братовчед му.

- Мамо, татко, вижте какво намерих в подземието!

Утер влетя в салона, силно възбуден, показвайки им кълбото.

- Къде си се завирал, дете? Как посмя да влизаш там, без разрешение? – рече гневно баща му.

- То може… да говори – изрече момчето, изпълнено със суеверен страх и го подаде на родителя си.

Младият херцог се разсмя, поемайки топката.

- Какви ги приказваш, просто някаква…

„Усещам, че сърцето ти се раздира от вина, господарю, искаш ли да ти покажа източника на болката?”, каза му загадъчно странното кълбо.

- Да – отвърна той, зашеметен от необяснимото явление.

Изведнъж всички присъстващи в залата видяха лика на Келвин, сякаш беше до тях, в стаята, ала яздеше кон през полята около Каролин.

- Лорде, лорде – извика Гарик и се опита да го достигне, но скоро осъзна, че това е само видение, отразяващо събития, ставащи на мили от тях.

- Това не е пътят към града – отбеляза Лутер.

- Да, вижте, някаква крайпътна кръчма…

- Чакайте, искам да чуя какво казва на Гауейн!

В този миг благородникът свали торбичката от колана си, с царствено движение я подаде на своя слуга и рече превзето:

- Избери някоя хубавица като за мен, не ми пробутвай некачествена стока! Последния път беше добра, но онази от Честър…

- Какво? – братът на Еленор побледня и стисна яростно меча си.

- Тази вечер ще нощуваме тук – продължи Келвин. – Утре ще търся подарък за чаровната си съпруга. Уморих се от досадните гости, но няма как - трябва да ги търпя поне до сватбата.

 - Извинете недискретността ми, милорд, но... защо избрахте точно тази опърничава херцогиня? Имам усещането, че момиче като нея, би могло да Ви създаде доста проблеми. Можехте да се ожените за милейди Голдия, или за онази красива дама от Лот, а-а, Беатрис ли се казваше?

- Майка ми настояваше да е една от тях двете – тя или братовчедка й Гуен. И аз избрах нея - по-красива е според мен, а искам като вървя по улиците, мъжете да се обръщат и да ме гледат със завист.

- С Гуен щеше да Ви бъде по-лесно – тя е кротка и покорна.

- Не се притеснявай за нрава й – отвърна замислено господарят, злостен пламък проблесна в очите му – Аз... ще опитомя Еленор. Мисля, че вече знам защо милейди Карна държеше да се свържа с това семейство... Хайде, върви, и гледай да не е някоя мърла!

Спътникът му се отправи към кръчмата, а той скочи от коня и уморено се подпря на едно дърво.

- Мръсник! – простена отчаяно Гарик. – Как смее да причинява това на сестра ми?

- Утер, иди да си играеш в друга стая!

- Но мамо...

- Върви!

- Какво става?

- Съжалявам, трябва да обсъдим нещо важно и ти... Хубаво е, че си намерил това, но трябва да го върнеш обратно на притежателите му. Когато те извикам, ела!

- Ох, добре. Нали няма да позволите леля да се омъжи за този човек? – погледна сериозно баща си.

- В никакъв случай! – отвърна категорично, наблюдавайки как слугата се връща с някаква лека жена и годеникът на сестра му се упътва с нея към долнопробната странноприемница.

- Не искам повече да гледам това, искам да видя къде е сестра ми – обърна се към сферата!

„Не мога в един и същи ден да улавям енергията на двамина, милорд. Може би утре, господарю.”, отвърна му тя.

- Добре, само махни от очите ми тоя нещастник! Не желая повече да го зърна!

Образът се скри и той постоя известно време замислен.

- Съжалявам, че ще се наложи да я нараня, обаче тя трябва да знае истината за своя любим – каза мрачно накрая.

- Но тя я знае, Гарик - отвърна Арин. - Той прояви наглостта да доведе такава жена в Сийлол... И Еленор я видя.

- Какво? – извикаха смаяно двамата мъже.

- Мисля, че затова е тръгнала нанякъде – не може да го понася.

- Тогава защо ще се женят?

- Амбърли я принуждава, заради връзките му. Обещали са й да помогнат на Лутер да стане крал след Артур.

- Не мога да повярвам, че мама й причинява това!.. Щяла е да го причини дори на Гуен.

Братовчед й се хвана за главата, после уморено се отпусна на тапицираното кресло и се подпря на ръцете си.

- Горката Еленор! – изрече объркано той. Дълбока жал сви сърцето му. Всъщност обичаше малкото, пакостливо момиче, дето вечно успяваше да вбеси неговите родители... и особено херцогинята. - Аз нищо не знаех, Гарик. Ако имах представа, нямаше да го допусна.

- Знам, приятелю, знам. Но да не губим повече време! Арин, кажи на Дула да стегне багажа ни! Тръгваме си веднага от това злокобно място.

- Почакай! – спря го другият. – Забрави ли, какво ти каза кълбото? Утре ще ти помогне да разбереш къде е сестра ти. А това е важно. Кой знае къде се скита сега бедното дете? Тя може... дори да бяга от сватбата си в момента, след преживяно в херцогството.

- Добре – след моментно колебание прецени младият мъж. – Само дано това нищожество не се върне дотогава, защото видя ли го на живо, кълна се, ще го посека на мига.

- Утер, Утер! – извика жена му.

Детето се появи.

- Вземи това нещо и го остави обратно там, откъдето си го взел! А утре по същото време ще ни го донесеш отново в салона.

- Добре, майко. Значи добре направих, че влязох в подземието? – попита доволно то.

- Дракон ли търсеше? – усмихна се Лутер.

- Еми-и... – отвърна неопределено.

- Добре, браво момчето ми, сега върви! – баща му го потупа по бузата. – Юнак си ми ти!

- Дали е редно да използваме подобна магьосническа вещ? – рече колебливо Арин, след като Утер излезе. - И какви ли хора могат да я държат в подземието на замъка си?

- А ти защо не ми каза какво става? – попита мъжът й.

- Защото,.. защото... – тя се запъна. – леля ти не ми позволяваше.

- Но как може да ти да те принуди? – повиши глас той.

В този миг влезе Оруел и всички стреснато замълчаха.

- Какво има? – попита графът. – Видях синът ви преди малко да излиза откъм долната част на имението. Не знам за вас, но аз лично не бих позволил на детето си да се върти около подземието на този дворец...