Прочетен: 641 Коментари: 4 Гласове:
Последна промяна: 19.04.2020 07:52
Смутни вести
Тигъра се бе покачил на покрива и с мрачно изражение поправяше керемидите. Бруно, заедно с още един от разбойниците, се върна показвайки „улова” за деня – триста лири и едно колие.
- Чудесно – пошегува се главатарят – за един ден похарчихме петстотин, а изкарахме триста. На печалба сме, дето се вика.
- Още не сме ги похарчили – отбеляза Кора.
- Все едно, че сме. Дано поне им стигнат за цялата покъщнина, дето поръчах.
- Нямаше как, трябват ни съдове, почти всичко е изпочупено – каза тя и разбърка съдържанието на казана върху огъня, който бяха запалили на открито.
- Нали имаме запаси – погледна го с упование Бруно.
- Да, имаме...
След като младежите се отдалечиха, жената укорно го погледна:
- За какво стискаш толкова тия пари?
- Бях на крачка от целта, но явно няма да стане и тая година – замислено отвърна той.
- Каква цел?
- Да си купя малко земя в Южен Уелс и да се оттегля от разбойническия занаят. Вардар може да заеме моето място, или...
- Искаш да се оттеглиш? – зарадва се любимата му.
- Да,.. омръзна ми, уморен съм... Искам да се измъкна от този живот и да започнем двамата отначало, а може би и... Но, няма значение...
- О-о, би било чудесно, нали? А децата... – думите й за миг се прекършиха в някаква желязна стена. За да отклони мислите от мечтата, тя заговори за друго – Наистина ли Седрик искал да се включи с вас утре?
- Иска, ама да няма да стане! Да не мислиш, че ще му позволя? – отвърна Тигъра. - Не е готов. Мисли, че ще се справи, но като види хората от света, към който самият той някога е принадлежал, сърцето му няма да издържи...
В този момент пристигнаха Варадар и Макиадор, прегърнати през раменете. Изглеждаха леко подпийнали.
- В кръчмата ли бяхте, негодяи такива? – поинтересува се Балтимор с навъсено чело.
- Нали каза да разберем новините – с набъбнал език отвърна брадатият.
- А да съм казвал, че междувременно трябва да изпиете всичкото вино в оня скапан бордей? – строго попита той.
След това, малко по-меко, предложи:
- Е, хайде, докладвайте!
- Крал Артур се готви за нова война с варварите...
- Нали ги бяхме покорили?
- Е да, ама сега пак нещо се разбунтували. Говори се, че собственият му син – Мордер, е с тях.
Тигъра смръщи вежди и погледна на север.
- Има още нещо – с тайнствен поглед пошушна Макиядор. – Разправят, че ставали странни работи в замъка Каролин. Някой видял дракон да бълва пламъци към имението... И ято левиатори кръжали над него.
- Това са глупости – отсече главатарят. – Говорят врели-некипели, за направят скучния си живот малко по-интересен. Оня тип, бащата на графа де, още ли е там?
- Шепнат се под сурдинка разни слухове...
- Какви?
- Абе то...
- Айде, спри да увърташ!
- Ами, че той, херцогът от Сийлол - Гарик и жена му Арин, били още в имението, но не като гости,.. а като пленници на злия лорд. Той владеел силата на някакво кълбо и то му давало власт над древните твари...
Тигъра се замисли дълбоко.
- Не казвай на хлапето – рече само, вдълбочавайки отново се в работата си...
В това време, младият граф и Еленор яздеха към града, за да купят някои по-необходими неща. През целия път момъкът бе твърде сериозен и мълчалив. Нямаше и помен от предишното весело момче... Колкото и да се опитваше да го разведри със закачки, херцогинята така и не съумя да пробие ледената стена, зад която се беше затворил... Повървяха няколко часа безмълвно. Накрая тя не издържа и попита сериозно:
- Ти,.. сърдит ли си ми за нещо?
- Не, за какво да съм ти сърдит?
- Седрик, бързах колкото мога – рече отчаяно. – Който и да беше, нямаше да успее да донесе билките навреме.
Той се обърна и объркано я погледна:
- Не говори глупости, Еленор! Не те обвинявам за смъртта на Калахан. Дори билките да бяха в там на мига, отварата нямаше до го спаси, той вече умираше.
- Тогава за какво си ми ядосан?
Седрик не отговори... Скоро стигнаха до пазара. Вързаха конете и навлязоха сред суетата и врявата на малкия търговски квартал. Разпределиха парите, после тя се упъти към сергиите, обсипани с най-разноцветна посуда, а той – към ковачницата за материали. Около него се щураха забързани хора, продавачите весело подвикваха, хвалейки стоката си, някои се смееха, други се караха за нещо, а той вървеше безмълвен и угнетен - чувстваше се още по-самотен сред цялата тази глъчка...
- Седрик, граф Седрик! - извика му някой.
Обърна се и видя една от бившите прислужници на баща си. Миналото му, пак то! Където и да идеше, не спираше да му напомня за себе си!
- Какво правиш, Нила? – опита да бъде любезен, макар да не му се говореше с нея.
- Ами аз... такова, работя при един... ъ-ъ... в една кръчма...
- Какво? – изгледа я учудено графът.
- Еми, в крайна сметка пак ме изгониха от имението - Оруел ме хвана в кражба... – тя наведе глава – Не биваше да го лъжете тогава... и да търпите толкова сурово наказание, заради нищожество като мен!
- Не говори така! – помоли я, изпълнен със състрадание и докосна лицето й. – Винаги можеш да се откажеш и да започнеш на чисто. Познавам една жена, която го стори... Имаш ли нужда от пари? Нямам много, но мога да ти помогна,.. като за начало.
- Не, Ваше благородие, винаги сте бил толкова добър, но не. Аз оставам тук, това е съдбата ми... Радвам се, че Ви зърнах! – тя бързо го целуна по бузата и затича разплакана към шатрите за месо.
Седрик се обърна, леко разстроен от срещата.
- Графството ти се руши, татко – пошепна горчиво. – Пълно падение: синът ти - разбойник, прислугата си изкарва хляба по кръчми...
После влезе в ковачницата, накупи необходимото и се върна да чака Еленор. Но като стигна дървото, с изненада устави, че конят й е изчезнал. Затича към продавачите на съдове – тя никъде не се мяркаше...
- Да сте виждали едно слабо, русо момиче, със зелена рокля? – обърна се към някаква старица, дето тъкмо демонстрираше здравината на купите си.
- Едно високо и хубаво такова... със сини очи?
- Да, накъде замина? – попита нетърпеливо.
- Ами, купи разни неща, после се загледа насреща и изведнъж хукна към гората. Комай нещо се ядоса, не знам...
Той се обърна натам, където му посочи старицата – нищо особено не се виждаше – площада, ковачницата, търговците на месо... Затича отново при коня си. Хвърли се на седлото и препусна устремно към леговището. През цялото време викаше името й, ала тя така и не му отговори…
Еленор яздеше като хала, от очите й се стичаха сълзи от обида и гняв. Съдовете яростно дрънчаха в торбичката на седлото до нея... Ето защо е бил тъй потаен и мълчалив. Кога ли се бяха срещнали – преди, или след като я целуна?.. Думите на леля й я преследваха, подобно далечен и неприятен сън: „С характер като твоя, трябва да се благодариш, че изобщо някой се е съгласил да ти стане съпруг.”, беше казала херцогинята... Какво си въобразяваше тя? Никой никога не я е обичал... освен брат й Гарик – единственият мъж, който заслужаваше любовта й... Изплашеният зов на графа ясно се долавяше в далечината... „Какво си мисли той – рече си гневно - че не мога да се справя без него ли? Глупак!”.
В този миг дочу отчаяни вопли откъм реката...
в сблъсъците винаги се стремиш и показваш някакъв патос, което е нормално
тук според мен диалозите ти са се получили,поне на мен ми беше приятно да чета уи да си представя пазара, нила, преди това разговора между бандюгите
забележката ми е думата боклук в текста - това е как да кажа - модерен лаф и тук може би не е на място
