Прочетен: 1278 Коментари: 4 Гласове:
Последна промяна: 28.11.2020 14:01
Когато предметът се появи в заведението, почти всички бяха твърде заети, за да го забележат – барманът да ухажва сервитьорката, сервитьорката – да се преструва на недостъпна... Имаше само трима клиенти по това време на деня. Мъжът и едната от жените си бяха поръчали бира с картофки и бяха погълнати от статусите си в социалната мрежа, а сътрапезницата им нямаше смартфон и не можеше да си позволи бира с картофки, понеже бе на диета... Тя гледаше тъжно своята самотна минерална вода и си се бе отнесла някъде надалеч – далеч от провинциалната пицария и от социалните мрежи на приятелите й... И тогава видя предмета – зачуди се, защото бе убедена, че точно преди пет минути го нямаше там... Странната му форма привлече вниманието й, пък и й напомни за любимата музикална кутийка, с която заспиваше като малка... Но не, това определено не бе музикална кутийка, нито пък можеше да се определи от какво е направено... После забеляза сиянието му – наподобяваше излъчване на светлинни сигнали. Опита се да намери някаква закономерност в тяхното появяване, обаче не успя да открие такава. Сигналът просветваше през различни интервали, ала тя все повече започна да го отъждествява с... човешка реч... Сякаш си говореше с него през чат, на непознат за нея език... Мелиса не можеше да го разбере, но усещаше ясно посланията му, те сякаш й вдъхваха непозната до момента увереност... Само преди миг се чувстваше самотна и неуспяла в живота, по-непривлекателната, по-непопулярната в социалната мрежа, а сега... от съседната маса май й се усмихна някакъв мъж /той пък кога се бе появил/..., а тя вътрешно се поздрави, че е устояла на изкушението със бирата и картофките, поръчвайки си само минерална вода... Но не беше само това – сякаш далеч, от дълбокото ехо на детството й се събуди някаква странна жажда за приключения, слава, признание... Предметът като че й напомняше за забравени отдавна мечти и пораждаше в нея странни емоции, усети как пулсът й се учестява, без видима причина...После й се поиска да вземе това „нещо” за себе си и да го разгледа на тъмно, например в оня тунел – нямаше да е кражба, той очевидно не принадлежеше на никого, следователно... Огледа се крадливо и протегна ръка, никой не забеляза ловкия жест, с който го прибра в дамската чантичка... Долови в мислите си известна гордост от постижението си, после се изправи и каза с чужд дори за себе си глас:
- Чао, хора, много ми беше приятно, ама изникна нещо във работата...
За миг Катрин забрави фейсбука и я загледа учудено. Но какво имаше в очите на Мел? Това сякаш не бе приятелката й – нещо твърдо, непримиримо, дори маниакално имаше в погледа на това момиче, до преди минути толкова стеснително и плахо, каквото си го помнеше от гимназията...
Един случаен минувач се загледа разсеяно в силуета на дребна жена, вървяща занесено от пицария „Ал Капоне” към намиращия се насреща тунел...Но-о, какво стана?... Той внезапно се сепна – очертанията на непозната като че изведнъж се стопиха, оставяйки след себе си само слаба, синкава светлина...
„Трябва да пийна едно – рече си той – преуморен съм и ми се привиждат разни небивалици”...
***
Абигейл наведе глава, отново й се искаше да бъде невидима в клас. Но в ушите й още звучаха подигравките на „модната икона” на випуска Клариса Мей... „Има стайлинг продукти, чувала ли си за това?... По кое списание от 50-те години си избирала гардероба си?”. Преследваше я и смехът на другите момичета, постоянно въртащи се около Клара...Една сълза предателски надничаше от окото й, в опит да я скрие от съученика на съседната маса, Аби извърна глава леко встрани и тогава забеляза предметът... Странно, как ли се бе появил там изведнъж?... От каква ли материя беше /жалко, че не внимава повече в урока по химия/, но й се стори непозната и невиждана до този момент, а формата му смътно й напомни за нещо от любимия й фантастичен филм... Излъчваше нехарактерно сияние... Прокара пръсти през него – беше изключително твърд и в същото време, сякаш леко се огъна от допира й, а светлинните сигнали се ускориха, станаха по-настоятелни, като че предметът искаше да бъде взет именно от нея, Абигейл Онийл... Определено не беше виждала нищо такова, но как ли би изглеждал на тъмно?... И тя го прибра... Дори не й мина през ум, редно ли е да го взима за себе си... После почувства внезапен прилив на смелост и дързост, изправи се от чина с мрачната решителност на зомби и тръгна към вратата.
- Къде отивате, млада госпожице? – запита объркан учителят, ала внезапно се смути от налудничавото изражение на момичето, чието име дори не помнеше /тя беше незабележимото присъствие в този клас/...
Повече никой не възрази срещу нарушения училищен ред, Аби уверено закрачи към тоалетната...
***
- Не може да бъде, как така още нищо не сте установили – нервеше се шефът на местното полицейско управление. – Вече трима изчезнали... И каква е връзката между тях, трябва да има връзка, не може да е случайно...
- Мъчим се да установим, но наистина е трудно да се намери връзка между ученичка в гимназията, счетоводителка в някаква фирма и неуспял театрален актьор... Няма данни за родствени или приятелски връзки между тях, няма данни изобщо някога да се срещали помежду си... А и местата, на които ги видели последно, са на километри едно от друго... Единственото, което съвпада, е времето, както и нехарактерно поведение от страна и на тримата, преди да изчезнат...
***
Лари разби поредния трол на екрана и за миг се изтегна щастлив на диванчето... „Страшен си, Лари!” – поздрави се той сам, без да забелязва, че вън вече се развиделява, а алармата му за ставане скоро ще го вбеси /както обикновено/... Но той, както обикновено, щеше да скочи разярен, да изругае по адрес на алармата, работата си, времето навън и... още, каквото се сети... После да си направи кафе и да тръгне към офиса – за щастие, през този ден не се очакваше да е натоварено, така че спокойно можеше да смачка още няколко трола и дракона, за да мине на следващото ниво. Най-после имаше шанс да надмине оня самодоволен геймър-маняк с никнейм Недосегаемият /ама че тъп ник!/...Да, така щеше да стане, ако не бе забелязал някакъв странен предмет – на масата, до компютъра... Нямаше представа откъде се е взел, но определено в първия момент му заприлича на артефакт от играта...
***
Мелиса оправи шлема и препусна по-уверено по височинката, водеща към средновековната крепост. Винаги бе си представяла, че ако се върне в миналото, ще бъде жена-войн, а не съпруга на войн…Красивият дворец вече не приличаше на мираж, добиваше все по-реални очертания и тя дори можеше да забележи градските стражи, забързаните хора, облечени в средновековни одежди, бързащи към градския площад… Празнични камбани забиха, като че я приветстваха, когато прекосяваше арката над реката… Тя видя надписът върху знамето на кулата – „Ново начало”, изобразено с огнено червени букви. Надписът и камбаните я ободриха, докато показваше предметът на стражата и беше допусната без повече въпроси, ала само за миг й се видя, че буквите се променят в черни, със съдържание „Градът на изгубените”… Може би си въобразяваше… Погледна отново…Надписът си беше наред…Конят изпръхтя и се завъртя, сякаш не желаеше да влезе в града, ала в този момент, мистериозният мъж от заведението й се притече на помощ, укротявайки разтревоженото животно, сякаш само със силата на мисълта и чаровната си усмивка…Така триумфално влезе бившата счетоводителка в причудливия град от мечтите си…
/край/
Пурпурен регистър...
Подкрепяната безрезервно от Запада днешн...
Не знам защо, очаквах нещо зловещо да се случи с тези хора и изобщо не очаквах хепи енд :) Нали нищо лошо не им се случва в този град?
В крайна сметка всеки от нас си мечтае за един желан и съвършен свят-различен от съществуващия. Град на мечтите! Утопия...
ПП: И последна асоциация, поне първите редове на текста "Someone Who Cares" - Three Days Grace
Every street in this city
Is the same to me
Everyone's got a place to be
But there's no room for me...
Поздрав в линка!
Тук, в този разказ, е хубав ракурсът за града "Ново начало", странно, загадъчно и... /ти знаеш как/ променящ се в "Градът на изгубените". Трябва, обаче смело и дръзко, с литературен хъс литературно да го изфабрикуваш. И - виждам качества у теб да го сториш. С доста труд, припомням ти... Поздравявам те и... "момчето" ти, ей - да го слушаш...