Прочетен: 2431 Коментари: 5 Гласове:
Последна промяна: 29.01.2019 08:50
Тайната на Амбърли
- Колко гости ще има? – попита делово Арин.
- Около триста човека – отвърна херцогиня Амбърли, лелята на Еленор.
Двете жени вървяха по една алея на красивия, добре поддържан парк, опасващ имението. Есента бе оставила отпечатък по дърветата и тревите наоколо. Някаква меланхолия и печал лъхаше от капещите листа, сякаш водопад от шарени багри, заливащ окосената морава.
- Херцог Келвин – продължи възрастната жена - принадлежи към от най-приближените семейства на краля, не бива да се посрамваме... – тя млъкна за миг и се заслуша във веселата врява, която се вдигаше откъм малката ябълкова градина, закътана в задната част на имението.
– Еленор! – викна възмутено тя, като видя първоизточника на глъчката. – Пак ли! Ние обсъждаме сватбата ти, а ти си играеш с детето на рицар! Годеникът ти скоро ще дойде да ни навести, виж се на какво приличаш! Цялата рошава, раздърпана, прашна! Така ли ще го посрещнеш? Кога най-после ще пораснеш! Ако горкият младеж знаеше какво си докарва на главата...
- Ами не му го причинявайте, - предложи небрежно момичето, като бършеше изцапаното си чело - виждам, че сте загрижена за съдбата му.
- Еленор, писна ми от ужасните ти шеги! Бързо върви да се измиеш и преоблечеш.
- Но, Ваша светлост, - намеси се Утер – ние тъкмо приключвахме с турнира.
- Имаш си възпитатели по бойни умения, скъпи, не е нужно да заангажираш леля си с това!
- Но те не се бият наистина, само се правят, че...
- Достатъчно! Бързо в банята! – изкомандва Амбърли.
- Като че ли пък херцогът се интересува от това как изглеждам – промърмори вироглавата годеница, докато с неохота се упътваше към имението. – Нима видът ми ще се отрази на печелившата сделка, която сключват семействата ни?
- Какво си мрънкаш? – изскърца през зъби Амбърли.
- Нищо, нищо.
Арин замислено се загледа след сестрата на съпруга си, която се отдалечаваше с наведена глава.
- Защо не изчакаме малко със сватбата? – предложи несигурно, след като момичето вече не можеше да ги чуе. – Поне докато Гарик се върне. Само след месец е... Защо е нужно да бързаме толкова?
- Не – твърдо отсече херцогинята. – А ти недей много да даваш предложения, – допълни съвсем тихо – защото мога да разкажа на съпруга ти какво се е случило в негово отсъствие.
- Нищо не се е случило – изчерви се жената. – Аз просто бях упоена и не знаех къде се намирам, но, повярвайте, не съм нарушила сватбената си клетва за вярност.
- Но знаеш буйния му характер, ако разбере, ще стане страшно.
- Но...
- Стига, Арин! Приключихме с тази тема! – властно отсече лелята.
Двете продължиха безмълвно по алеята. В този миг младата жена осъзна, че оттук нататък не бива да противоречи дори полугласно на жестоката си и пресметлива роднина. Тази дама безскрупулно използваше всичко и всички, само и само да постигне целите си... Когато стигнаха замъка, Амбърли й нареди да се заеме с приготовленията на трапезата за гостуването на знатния гост и Арин безропотно се упъти към стаята на слугите. Просторната зала за пиршества светеше празнично, всичко в нея блестеше от чистота до педантизъм. Свещите огряваха огромните пъстри гоблени и изкусните статуи, украсяващи предверието. Но господарката не беше спокойна. Тя извика своята довереница – Алтия, най-близката й прислужница и двете се усамотиха в покоите й. Еленор, която тъкмо излизаше от своята стая – преоблечена и вчесана, както подобава, ги видя. Девойката знаеше, че щом леля й вика своята фаворитка, вероятно ще си говорят нещо тайно и се досети с какво може да е свързано то. Откакто се върна от Карлайл, тя изгаряше от желание да разбере, истина ли са думите на Оруел за първородния му син. Зачекваше темата за съседите по уж невинни и далечни поводи и усещаше как Амбърли и Артър леко пребледняват при споменаването на графа…
И така, след като видя двете подмолни жени да се отделят в стаята, момичето предпазливо се приближи и с разтуптяно сърце прилепи ухо към вратата. Те говореха тихо, ала чувствителния й слух успя да долови няколко реплики, от които дъхът й секна.
- Не отивайте, господарке, – пламенно шепнеше Алтия – опасно е! Кой знае що за човек е това и какво е намислил!
- Но ако той ни разкрие, рискуваме много повече!
- Никога не ще успее да докаже това, минаха вече двайсет години.
- Ами ако каже на Оруел, че е възможно синът му да е жив? Ами ако Галахард е оцелял и сега самият той ни праща тази бележка?
- Невъзможно е, Ваша светлост! Невъзможно е дванайсетгодишно дете да оцелее само в суровите условия на местността Вълчи дол... И дори да е така, как е проникнал в замъка, за да изпрати послание до Вас?
- С магия – отвърна загадъчно Амбърли. – Майката на Оруел винаги се е ползвала от доброжелателството на Моргана Ла Фей. Знаеш това, нали?
- Но...
- А самият граф има някакво странно познанство с Мерлин. Може магьосниците да са помогнали на детето да оцелее и да осъзнае произхода си. Може... О, Алтия, ти разбираш от тези странни чародейства, моля те, призови я тази нощ!
- Моргана? – изплашено запита другата.
- Да, трябва да разбера...
Еленор развълнувано попиваше всяка дума от разговора и така се унесе, че не забелязваше нищо наоколо. Та доста се стресна и едва не извика, когато някой я хвана за рамото, издърпвайки я решително от вратата.
- Какво правиш? Знаеш, че Амбърли ще те убие, ако те хване да подслушваш! – строго прошепна Арин, ала после се вгледа в изплашеното й лице, треперещите устни и ужасения поглед и се наведе загрижено към нея.
- Какво има? Нещо за Гарик ли?
Момичето само поклати глава, тъй като не можеше да пророни и дума от изумление и почуда.
- За Келвин?
Еленор отново отвърна с отрицателен жест.
- Тогава?
- Свързано е с граф Оруел и първородния му син.
- Не искам да слушам за него! – отдръпна се снаха й и побягна към столовата.
- Почакай, почакай, има нещо, което не съм ти казвала, но е важно! – затича след нея девойката.
- Нищо, свързано с този мерзавец не ме интересува! – почти разплакано отвърна другата, запушвайки ушите си.
- Но, Арин, той смята, че синът му...
- Достатъчно, Еленор! – почти изкрещя събеседничката й.
- Нали каза, че не те е... наранил. Не те е принудил да...
- Замалко щеше да го стори, ако ти не се беше намесила, за което съм ти благодарна. Но, моля те, не споменавай повече името му в мое присъствие! Моля те! – натърти тя. –и сълзи рукнаха от очите й.
- Добре, добре, извинявай! – момичето погали виновно лицето й. – Съжалявам, не исках да те разстроя! Хайде, ела! – и като прегърна снаха си през раменете, тя я поведе към най-близкия стол.
- Зная, че те интересува младия граф Седрик, мила – съчувствено пророни Арин, след като се поуспокои. – И повярвай ми, бих ти помогнала, ако можех, но... не е в моя власт, разбираш ли?
- Да – едва чуто отвърна Еленор, а после изведнъж осъзна смисъла на казаното и скочи ядосано – Откъде ти хрумна, че се вълнувам от Седрик? Това се глупости, та аз го ударих с тежък поднос по главата! Как може да си измисляш подобни неща?!?
Другата безмълвно се усмихна, поглеждайки зачервеното й, по детински разгневено лице.
В този миг мелодичен звук на рог разцепи вековната тишина на скалите над херцогство Сийлол, известявайки пристигането на лорд Келвин. Притеснени слуги се засуетиха да го посрещат. Леля й, придружена от Алтия, хукнаха към външните порти, като че самият крал ги бе удостоил с честта да им гостува. След малко годеникът се появи на вратата – красив, с висока, стройна осанка и горделиво вдигнато чело. Лицето му изглеждаше малко женствено и капризно. Той се усмихна чаровно на Еленор, поклони се и й целуна галантно ръка. Ала тя го посрещна сковано, с хладна усмивка и едва не отдръпна дланта си от устните му, сякаш въглен я беше опарил. Дълбока и остра болка прониза душата й щом се взря в изящните му черни очи – остри и проницателни, но толкова различни от ясния, умен и малко тъжен взор на Седрик от Каролайл. Очите, които може би никога повече нямаше да види...
- Много е хубав, милейди! – засмя се безгрижно вярната й прислужница Мери, докато отиваха да разпоредят подреждането на трапезата.
Еленор не отговори, вглъбена в нещо свое и тайно... „А защо не? - рече си тя накрая – Младият граф трябва да знае истината за брат си. Длъжна съм да му разкрия, че може и да е жив!”
- Мери, ще ми помогнеш ли да направя едно... нещо?
- Милейди, пак ли искате да си навлечете неприятности? – запита отчаяно девойката, тъй като познаваше този решителен поглед в очите на херцогинята и знаеше, че той нерядко води след себе си проблеми... Тя винаги се противеше на лудориите на Еленор, ала накрая безропотно отстъпваше пред невинната, изпълнена с дяволито пламъче усмивка на хубавата си господарка.
Някои автори наблюгат без баланс и се увличат или от скучновати описания и да го наречем банво десйтвие или пък другата крайност - несконаема поредица от някакво насилие и "боища"
обрисувала си добре Амбърли макар и отрицателна
подлсушването на Арин също беше дори... мило :)
когато пишеш обаче, се вижда, чете и усеща в пълна степен какво бушува вътре в теб и колко цветна си далеч от хорския поглед и ухо
има такива хора, в таква беше и вива Бог да я прости
аз съм противоположност на тази ваша обраност, но я уважавам и в някаква степен съм впечатлен от нея
Поздрави!
