Прочетен: 694 Коментари: 2 Гласове:
Последна промяна: 20.03.2020 07:23
Необичайна среща
По обяд времето навън започна да се затопля и Оруел реши да се разходи из парка на слънце /напоследък прекарваше сутрините и вечерите си предимно в библиотеката на Балер и Корна/. Като минаваше покрай салона, видя Утер да тича към залата, притискайки в пазвата си странно, синкаво кълбо.
- Какво е това? – старият мъж погледна подозрително към предмета.
- Нищо – отвърна момчето, отстъпвайки гузно назад.
- Във всеки случай, не мисля, че е нещо, с което трябва да си играят деца.
- Носех го на баща ми.
- Той вътре ли е?
- Да.
Заинтригуван и леко притеснен, графът влезе с детето в салона, където Гарик, Арин и Лутер, бяха затаили дъх в очакване на това, що предстоеше да видят. Като зърнаха Оруел доста се смутиха.
- Ето, татко – детето доприпка при него и му подаде сферата.
- Какво е това и къде го намерихте? – попита графът.
- Ами някаква глупост… – замънкаха неопределено - била в подземието на замъка.
- Може ли да я видя?
- Първо искам да разбера нещо, а после ти го оставям за колкото време искаш! – решително отвърна Гарик.
- Знаете ли изобщо какво е?
- Не, но ми трябва!.. - херцогът отстъпи няколко крачки назад. - Замалко - допълни смутено.
- След като не знаеш какво е, как точно ще го използваш?
- Ами... то... може... Някаква магьосническа проклетия, дето може да ти покаже неща, случващи се на разстояние – най-после изплю камъчето младежът.
- Опасявам се, че може не само това – отвърна замислено Оруел. – Ако е онова, което си мисля...
- Каквото ще да е! – изнерви се събеседникът му. – Остави ни да узнаем, каквото ни интересува и ти го даваме веднага!
- Трябва незабавно да го унищожим! – заяви решително старецът.
- Но то не е наше – намеси се Арин.
- Не е и на тези, в чиито дом се намира.
- Само да ми покаже къде е сестра и после може да го унищожаваш, крадеш, или каквото там пожелаеш! – настръхна Гарик.
- Добре, - отвърна след кратък размисъл побелелият мъж - но искам и аз да присъствам.
- Тъй да бъде – промълви другият.
- Утер, времето е хубаво, защо не идеш да поиграеш навън – предложи деликатно майката на момчето.
- Добре, де, добре – малкият се намуси и оклюмал тръгна към вратата.
Всички заеха местата си около масата. Племенникът на Артър обви ръцете си около кълбото, както предния ден и то отново попита къде желае да го отведе.
- Искам да видя Еленор.
Стаята внезапно сякаш се изпълни с весела глъчка и шум. Момичето вървеше усмихнато сред тълпата, хванало за ръка младия Седрик. А Бруно и Мери пристъпяха зад тях, чуруликайки .
- Това е панаирът в града – възкликна Арин.
- А това е синът ми – развълнува се графът.
- Онзи, когото е търсила в Карлайл? – зачуди се брат й.
- Е, явно го е намерила – засмя се милейди.
- Ти пък защо се радваш толкова, скъпа?
Изведнъж четиримата младежи тревожно се огледаха и хукнаха към сергиите за платове, където очевидно се разгаряше някаква сцена.
- Върни си думите назад! Извини се на жена ми! – крещеше едър, леко брадясал мъж на друг - грозноват и прегърбен.
Последният се хилеше гадно, заобиколен от трима доста съмнителни типа, хванали дръжките на мечовете си. Седрик и Бруно застанаха до Тигъра в мрачна готовност.
- Балтимор, недей, остави го да си говори! – ридаеше златокоса хубавица, дърпайки главатаря за ризата.
Мери и Еленор изтичаха към нея.
- Жената, дето заварихме в постелята на Келвин онази вечер! – развълнувано извика Арин.
- И какво прави сестра ми при нея? – пребледня съпругът й.
- Явно майка ми е успяла да я изтормози дотолкова, че предпочита да бъде там с нея, отколкото в Сийлол – печално отбеляза Лутер.
- Извини се на жена ми – повтори брадатият и гневни искри хвръкнаха от очите му.
- Няма да се извинявам на някаква си...! – ехидно се захили онзи.
Балтимор извади меча и го насочи към Гамин. Другите трима скочиха като хрътки към него, ала оръжията им се кръстосаха с тези на Седрик и Бруно. Започна оспорвана схватка. Насъбраха се жадни за зрелище наблюдатели... Слугинята прегърна разтреперана своята господарка, а Кора падна на земята, ридаейки. Еленор й подаде ръка да се изправи.
Оруел с бледо и напрегнато лице наблюдаваше как синът му се хвърля подобно на лъв, отбранявайки яростно своя приятел... Някогашният библиотекар се сражаваше доста смело, като се има предвид предишния му занаят – суровият живот и битките го бяха калили... Ала острието на един от нападателите с рязък замах отхвърча над меча му и успя да го удари по рамото. Младежът извика, падна окървавен в пръстта, а противникът му настървено се хвърли натам с вдигнат меч.
- Бруно! – извика отчаяно Мери.
Тигъра за миг отклони вниманието си към тях, Гамин го издебна, бързо се изви зад гърба му и обгръщайки го с ръце, успя да притисне тялото му в желязна хватка. После опря стоманата във гръкляна му. Седрик тъкмо удари в корема онзи, с когото се биеше, отскочи и ловко прободе нападателя на Бруно. Накрая се насочи устремно към самия Гамин.
- Спри, или ще прережа гърлото на този глупак! – ревна грозникът и графът се закова на място.
- Хвърли меча си! – заповяда злодеят.
Момъкът се поколеба.
- Хвърли го, или... – той прокара заканително меча по шията на Балтимор.
- Седрик, недей! – извика главатарят тревожно. – Тъй и тъй ще ме затрие, защо да погубва и теб?
- Хвърли го, ако не искаш да си направя небивало зрелище със главата му!
- Недей! – рече безпомощно Оруел. – Ще убие и теб!
- Не може да те чуе – в гласа на Лутер се прокрадна болезнена нотка.
Седрик захвърли меча си... Той издрънча някак гробовно в настръхналата тишина. Една черна гарга прелетя, изписка зловещо над тях...
Гамин се разхили:
- Довърши го, Марандер!
- Оставете го! – почти изплака Балтимор. – Той няма нищо общо с това.
Един едър и грубоват тип се надигна с победоносна усмивка. Той бе единствения, останал невредим от групата на Гамин. Тръгна застрашително към младия граф, размахвайки тежкото си оръжие. Двамата срещнаха погледи и от суровото, нечовешко лице на противника, Седрик разбра, че е безсмислено да се бори. Само притвори очи в очакване да приеме достойно смъртта, както винаги беше учен... Странни спомени се занизаха из главата му... Имаше и моменти, в които баща му беше добър с него… Да, например, когато беше паднал от онази висока скала... Не че му каза нещо мило, но по лицето му се четяха загриженост и съчувствие...
- Татко – промълвиха пресъхналите му устни.
- Сине, детето ми!
Оруел хукна към видението, забравил сдържаността си, без да осъзнава кой е и къде се намира... Започна да гали гъстите, златисти коси, ала ръцете му потъваха в нищото и не можеше да докосне лицето, към което тъй отчаяно се стремеше. Всички наблюдаваха вцепенени необичайната среща на Седрик с баща му и не смееха да помръднат, нито да гъкнат...
Марандер не бързаше да изпълни заканата. Удари го яростно с тежката глава на боздугана и продължи да го обикаля, подобно котка, играеща си със мишка...
Седрик се строполи с окървавени уста, но стисна зъби и не извика от болка.
За сметка на това, родителят му ревна като заклано животно.
- Спри, нещастнико! - кресна задавено Балтимор.
Гамин се изсмя, а приятелят му ритна поваления във корема. Младежът само се преви, запазвайки гордо мълчание и това сякаш още повече озвери опонента му - той очакваше да чуе жалък плач, молби за пощада, въздишки... А вместо това, раненият се надигна едва и го погледна надменно изотдолу.
- Може да ме убиеш, но никога не би ме победил в равностоен двубой! - рече с достойнство...
Еленор внезапно се отскубна от прегръдката на Мери и изтърча на стрелбището.
- Извинете, милорд! - рече на едно младо момче, дето за пръв път изпробваше точността на стрелата си. Безцеремонно грабна лъка от ръцете му, обърна се, премери набързо и пусна летящото острие...
Марандер изведнъж изпусна боздугана, изви от болка и се строполи на земята... А тя протегна ръка към собственика, опипвайки твърдия плот:
- Дай ми още една – каза трескаво. – Пък после ще ти платя двойно!
- Ама...
- Дай стрела на момичето, бе! – викна ядно бащата на юношата, загледан в безнадеждната схватка между невъоръжения и човека на Гамин. – Ако няма правосъдие в тая страна, то поне мъничко чест трябва да е останала!
Една трепереща ръка се показа иззад прозорчето и подаде стрелата. Херцогинята я хвана и насочи лъка към главата на Гамин.
- Моята стрела е по-бърза от ръката ти! – рече твърдо девойката – Затова го пусни!
- Дрънкаш глупости! – отвърна мъжът, но трепетът на гласа му издаваше безпокойство.
- Уцелих окото на дракона, ако искаш, може да провериш – предложи му тя.
Раненият вдигна ръката си, огледа я и се опули като говедо... Под лакътя имаше голяма татуировка на дракон, а острието се бе забило точно в окото му. Показа това на приятеля си и грозникът побледня... Бавно отпусна хватката около Балтимор... Полекичка се отмести. Момичето не го изпускаше от мерник.
- Сега се извини на жената! – извика му заповедно.
След кратко колебание, Гамин се доближи до изумената Кора, едва-едва се поклони и рече с половин уста:
- Извинете,.. милейди.
После прегърна един от ранените си другари, обърна се и се упъти към кръчмата. Другите трима се заклатушкаха подир тях.
Еленор върна лъка и понечи да си плати, ала мъжът, дето се беше застъпил за нея, приятелски я потупа по рамото:
- Аз плащам сега – заради представлението. Ако наминеш някой ден към кръчмата на Уил, имаш едно питие от мен.
- Благодаря, господине! – тя направи почтителен реверанс, после се върна при своите приятели.
Мери бе откъснала ръкава на роклята си, за да превърже ръката на Бруно, а той полекичка се изправяше. Балтимор тъкмо се крещеше на Седрик, а графът едва се подпираше на стената.
- Защо хвърли меча си! Аз казах ли да не го пускаш! Казах ли, а?
- Остави го – Кора успокоително сложи ръка на гърдите му, после попи с кърпичка кръвта от лицето на неговия приятел – той го направи заради теб.
- А кой е казал, че искам да умира заради мен! – рече малко по-меко разбойникът и внезапно сграбчи графа в прегръдките си така, че едва не пресече дъха му. – Изкара ми акъла, хлапе!
После погледът му се спусна към Еленор и изведнъж се разсмя:
- Е, какво ще кажете, мисля, че милейди е победител в турнира – ние целихме ябълка от седемдесет крачки, а тя улучи окото на дракона от стотина.
- Съгласен съм – отвърна другият. – Тя е победител в турнира.
- Тогава ще ми дадеш да свирна с рога ти – засмя се момичето.
Той с готовност го свали от шията си, но в този момент Бруно изплашено извика:
- Милейди! – скочи към нея и Мери, прегърна ги и ги повали зад една сергия за бижута.
- Лорд Келвин! Ето го лорда! – извика някой от тълпата.
Балтимор и Седрик веднага се извърнаха натам, за да видят изключително красив и добре облечен младеж, с разглезено и властно изражение на лицето. Той скочи от коня с елегантно движение, после измери Кора от глава до пети, усмихна се изкусително и тръгна наперено към масата, на която бяха изложени накитите. Впи в тях нежните си бели ръце и загреба със шепа.
- Кое е най-скъпото тук? – обърна се към продавача.
- Ей тази гердан със рубини и злато, милорд.
- Дай го! – небрежно рече хубавецът - Дай и пръстена, а също онези обици, ей там – за хубавата ми годеница!
Седрик преглътна, скривайки изцапаните си пръсти в джоба на попротъркалия се панталон – в сравнение с тези украшения, неговата брошка изглеждаше като глупава малка дрънкулка.
- Но това са хиляда шестотин и петдесет лири – зачудено го изгледа търговецът.
- Дай му хиляда и седемстотин и прибери нещата – обърна се лордът към Гуейн.
- Много сте щедър, милорд.
- Нали знаеш, за мен само най-доброто – усмихна се самодоволно Келвин и отново хвърли многозначителен поглед към жената на Тигъра.
- Сърбят ме ръцете, да го посъветвам малко с меча си – прошепна главатаря в ухото на графа.
- И мен – отвърна приятелят му..
- Да ви кажа, и мен, ама... – обади се от стаята Гарик, а Лутер леко се позасмя.
Тъмните, проникващи очи на лорда се впиха някак странно в лицето на Седрик, сякаш го познаваше отпреди и той произнесе студено:
- Ще взема и от най-доброто вино, за да почерпя тази вечер своя скъп гост – граф Оруел от Карлайл. Може би пак ще ми се позаболяваме с някоя любопитна история за онзи негов глуповат син. Наивникът, дето тъй лесно се е оставил да бъде подведен... и да тръгне с Мерлин уж за Камелот... Ха-ха.
- Какво! – възкликна графът.
Устните на младежа потрепераха, главата му се залюля, нещо в ушите му забуча и той хукна като пиян из улицата... Блъскаше се в случайни минувачи, препъваше се... Балтимор и Бруно едва успяха да го догонят и Тигъра го хвана за лакътя.
- Успокой се, успокой се, момче! Успокой се!
Седрик гневно извади от джоба си медальона със знака на графството и го захвърли в една кална локва. Кора изтича и го взе, изми го на случайна улична чешма и дискретно го прибра в торбата си.
Мери и Еленор също скоро дотичаха.
- Не го слушай! Той е лъжец! - каза му херцогинята.
- Защо да лъже, след като не ме познава. Той говореше на слугата си. А и Мерлин ми каза същото!
- Мерилин! – провикна се Оруел.
- Този магьосник също май не е от най-честните хора в света, доколкото схващам – сподели наблюденията си главатарят. – Може да е излъгал и баща ти, и теб!
- Да, – с мрачна ирония отвърна графът – сигурно му е казал, че ще ме води на бал в Камелот. Затова Оруел толкова пламенно настояваше да го придружа! И Мерлин лъже, и Келвин...
- Очите на баща ти не лъжеха онази сутрин – замислено рече милейди – аз видях в тях искрена болка и тревога за теб.
- Стига, Еленор, не искам нито да го виждам, нито да чувам повече за него!
- Но с удоволствие харчиш парите му! – напомни му Балтимор.
- Ще му ги върна всичките до грош! – разярено отвърна младият граф.
- И как ще стане, като няма да се видите повече?
- Може би Еленор ще му ги занесе – саркастично подметна той. – След като вече са първи дружки. Предполагам, милейди е забравила гостоприемството, оказано й от Оруел в кулата на Карлайл!
- Как!?! – Гарик изумено изгледа стареца.
- Не помня ти да си му се противопостави тогава – ядоса се и момичето.
- Но аз ти казах, че бих ти помогнал, ако знаех целта ти! Ако ми се беше доверила...
- Как да се доверя на човек, чиито баща...
- Стига, престанете и двамата! – скастри ги Кора. – Независимо какво е направил Оруел, независимо какво сте преживели преди, факт е, че сега той ти помага да се спасиш от ужасния си годеник, а ти току-що спаси живота му. Тъй че спрете да се ровите в миналото и да човъркате старите рани! Започнете да се дръжте като големи хора, каквито сте!
- Права е, милейди, няма смисъл да спорите за неща, дето вече не може да промените – съгласи се този път дори Мери.
Двамата младежи се спогледаха, отрезвени от яростта и в очите им, от които преди малко светкаха мълнии, изведнъж блеснаха присмехулни искри.
- Ако знаех, че си такъв почитател на чашката, щях да ти предложа отварата с вино, вместо с чай – пошегува се тя.
- А аз ако знаех...
Картината бавно започна да се размива пред очите на далечните наблюдатели. После леко се изпари и изчезна като дим в нищото. Стаята пак стана предишната, сякаш всичко това е било само сън. Гарик стоеше пребледнял и гледаше объркан в посоката, отдето преди минути бе видял образа на сестра си.
- Граф Оруел – продума той.
Старият мъж не отговори. Само гледаше втренчено, хапейки прежълтелите си устни. Страните му бледнееха все повече и повече - вече бяха станали почти като на смъртник, очите – прозрачни и мътни, устните мълвяха нещо безгласно и нечуто...
- Граф Оруел, – сепна го отново гласът на херцога – искам да знам защо сте затворили сестра ми в кулата си!
- Остави го – хвана го помирително Лутер. – Не виждаш ли, че е съсипан?
- Това не го оправдава за злодеянията му – и буйният младеж извади меча си, насочвайки го към гърдите на графа.
- Скъпи, недей! – притеснено скочи Арин.
- Нека обясни, тогава ще реша какво да правя!
- Защото – бавно и тъжно започна Оруел – Първо, мислех я за слугиня, за каквато тя сама се представи, търсейки работа при мен.
- Кой, Еленор ли?
- Остави го да говори! - настоя братовчед му.
- Второ, тя сипа приспивателна отвара в напитката на майка ми, удари сина ми с поднос, а после се опита да стори същото с мен.
- Че защо?
- Защото... – старецът се запъна. Беше готов да признае истината, но като видя изпълнените с ужас очи на Арин, сподави въздишката си и продължи задавено – аз се опитах да фалшифицирам едни нотариални актове за земи на херцог Артър - смятах ги по право за моя собственост.
Гарик прибра меча и се отпусна на стола:
- За това ли било всичко? – каза замислено – За някакви си земи.
- Земи на баща ми – поправи го натъртено Лутер.
- Когато разбрах, че е племенница на херцога, я пуснах да си тръгне невредима от графството и унищожих подправените документи. Нищо не се е случило на момичето. Синът ми й е носел вода и храна в кулата, макар изрично да бях забранил, докато не се изясни причината за нейното вероломство.
- Носил й е храна и вода на жена, която е мислел за слугиня и която без причина го е нападнала! – зачуди се синът на Артър. – Много странно.
- Не се ли досещаш каква е причината? – попита Арин.
Съпругът й се извърна към нея с разширени зеници:
- Той...?
- Да – отвърна милейди, усетила премълчаното продължение.
- Аз тръгвам да ги търся – скочи пъргаво Гарик. Запъти се към вратата.
- Чакай! – Лутер го спря – Все още не знаем къде са - сега са в града, но докато стигнеш дотам, може да са далече от него. Налага се да останем още един ден, за да ги видим отново.
- Няма да остана и секунда повече в дома на този нещастник!
- Вразуми се, приятелю! Нямаме никаква представа накъде ще се отправят. Какво - ще обикаляш безцелно из околностите на Каролин, из вълчите блата и...
- Няма да ме спреш! – решително отвърна Гарик.
- И аз идвам с теб – изправи се Оруел. – Трябва да намеря сина си и да му кажа истината... Пък,.. ако ще да ми вярва.
- Не ми оставяте друг избор! - изведнъж Лутер хвана сферата, за чието присъствие вече всички бяха забравили, изрече няколко заклинания и мощна въздушна струя се възправи от нищото, тласкайки двамата мъже към стената.
От пода мигновено поникнаха чудати увивни растения, те светкавично се усукаха около ръцете и краката им, преди да успеят да реагират.
- Какво правиш? – скочи Арин, ала той насочи струята и към нея, повали я, после бързо я завърза с верига за колоната.
- Братко – гледаше го с невярващи очи сродникът му.
- Съжалявам, приятелю!
- Но ти...
- Точно така! – играчи гаргата, кацвайки на прозореца. – Вместо да ходим да ги събираме един по един от техните замъци, ето ги тук всичките – на куп, пленници във владенията на Келвин, който държи да им потърси сметка.
- За какво? – попита Оруел.
- Ще разбереш – и тя отлетя към горите, опасващи омагьосаното имение.
Огромни черни облаци с формата на гигантски чудовища, покриха небето над Каролин, мълнии прорязаха сгъстения, задушлив въздух.
- Утер! – стреснато извика Арин. – Какво ще стане със Утер?
Без да й отговори, предателят напусна притъмнелия салон и в същия миг ужасяващ грохот разтърси земята под нозете им.
- Казах ви, че трябва да го унищожим! – рече замислено Оруел, но вече бе твърде късно...
ВЕЛИКОЛЕПНА ИДЕЯ ДА УСЕТИ ВИНАТА СИ СТАРИЯ ОРУЕЛ
този паралел на две сцени е много добър
НО ИЗПЪЛНЕНИЕТО - НАПИСВАНЕТО БИХ КАЗАЛ В ДОСТА МОМЕНТИ НЕ
- първо много имена, премного имена, което си знаеш, че ти е нещо като грешка - понякога ползвай вместо име примерно кръчмаря, рицаря итн
- второ абсурдни на моменти словосъчетанияот типа: русолява хубавица, хубавицата трябва да е златокоса, с тежки коси примерно итн, но да напишеш русолява не, друг пример - някаква никаквица, това няма да го коментирам :) или отърча... ако това е диалект или лаф по твоя край добре, но за разказ не бих казал
- трето - много бързо една разпра до кръв и възможна смърт се забравя на мига - злодеите така да ги наречем клатушкайки се тръгват към кръчмата,което еабсурд в такава ситуация, главните герои твърдер бързо за няколко мига ПО ДЕТСКИ сякаш нищо не е станало преминават в радостно и весело състояние
казвал съм ти, че на моменти трябва да пишеш за вътрешпните мисли, състояния, съмнения и решения на персонажите, да описваш техния ВЪТРЕШЕН СВЯТ И МИСЛИ
