Прочетен: 1396 Коментари: 7 Гласове:
Последна промяна: 23.04.2020 19:02
Прилепите кръжаха тревожно около окаяните затворници. Всички бяха загубили духа си, освен Артър.
- Трябва да му кажем истината! - настояваше той. - Искам да поговоря с него!
- Няма да те изслуша - отвърна отпаднало Арин.
- Вече е без значение - простена Амбърли. - Вече ми е все едно, дали ще живея. Всичко свърши, всичко...
- Но поне да не убива невинни. Нека накаже само „отговорните за нерадостната му участ”... както сметне за правилно. А това, както знаеш, сме само аз и ти.
- Какво са направили тези чудовища с него? - рече замислено Оруел. - Макар и малък, Галахард беше благородно и добродушно дете...
- Но той не е Галахард - отсече херцогът.
- Моля? - надигна се старият граф.
- Не знам какво е станало с детето Ви, Ваше благородие, но знам много добре кой е Келвин и това не е Вашият син, а...
- Не, не го казвай! - спря го жена му.
- Както ти сама призна, вече няма значение.
- Все се чудех как така синът ми бе рус и светлоок, а после косата му е потъмняла дотолкова – замислено продума Оруел.
- Някой ще ми обясни ли какво става? - изнерви се Гарик. - Като ще ни убива, поне да знаем защо.
Настъпи дълбока и равна тишина.
- Говорете! - извика младежът.
- Аз мога да Ви разкажа за Галахард, - рече графът - за другото нищо не знам.
Той притвори очи и бавно започна... Когато тъжният му разказ приключи, младежът загледа невярващо своите леля и чичо:
- Наистина ли сте постъпили така с този човек? Наистина ли сте отнели сина му и... Не мога да повярвам, че е възможно да извършите подобна мерзост... Бил е дете!
- Съжалявам, но вече нищо не можем да сторим.
- Но как? Нямате ли сърца? – повтаряше той.
- А сега нашето дете се скита само,.. по същите тези места – с треперещ глас рече Арин – това е най-голямото отмъщение, което можеше да измисли за нас... Но защо и ние?
- Мрази цялото ни семейство.
- Мрази дори Седрик, макар да смята, че му е брат - тъжно промълви Оруел. – Само за това съжалявам, с мен да прави каквото ще, но поне него да беше оставил... Какво ли става сега?... Сигурно ще умре от жажда и глад в тази пуста гора... - той отново заплака безгласно в мрака.
Изведнъж чуха забързани стъпки и някакви притъпени удари с меч зад вратата. Кратка схватка се разигра в коридора... После портата се отключи и видяха Еленор, с ранена ръка и кървящо лице, облечена в синкавите одежди с качулка, с които се отличаваха стражите на кулата... Носеше още няколко униформи и мечове.
- Какво правиш тук? – учуди се брат й.
- Опитвам се да ви спася, ако нямаш нищо против - отвърна му сухо. - Знам, че ти е писнало от мен!
Трескаво започна да ги развързва един по един, подавайки им оръжие и одежди.
- Ще се измъкнем през страничния изход към западните врати - обясни делово - Ако срещнем някого от охраната, паролата е „Халадир”.
Когато стигна до батко си, наведе глава и преряза въжетата около китките му, без да го погледне в очите. Подаде му меча по същия начин, сякаш се страхуваше от суровия му поглед. Но вместо да посегне към оръжието, той я сграбчи силно в прегръдките си и обсипа бузите й се целувки.
- Извинявай, не го мислех наистина - прошепна й нежно. - Не знаех какво става, разбрах, че си ни излъгала за пътуването до Синдигам... Притесних се за теб... А Келвин изглеждаше толкова мил момък... Как можех да допусна, че леля те принуждава... Съжалявам, миличка, съжалявам...
- Добре, няма нищо - прошепна с влажни очи.
После се насочи към Оруел.
- А ти как можа да изоставиш сина ми тъй - сам, вързан в гората! - нахвърли се той върху й, веднага, щом го освободи.
- Спри! - хвана го Гарик.
- Не съм го оставила. Утер беше в храстите до мен. Дадох му камата си, за да го освободи.
- Утер! - учудиха се двамата притеснени родители.
- Да, срещнах го на път за... през гората... И той ми разказа всичко, което е станало. Знаех за силата на Келвин и че нямам шанс да го победя с меч или нож... Само с хитрост... Инак щеше да убие и трима ни.
- Ти го нарани - промълви графът. - Той те обича, а сега мисли, че си го предала... Представяш ли си как се почувства в този миг - сякаш вече никой не се интересува от неговия живот...
- Аз ли го нараних? – прошепна малко по-силно момичето. - Та той обича най-много Вас. Цял живот се е стремял към Вашето одобрение... Би дал всичко за една мила дума, изречена от баща му... Една мила дума, граф Оруел, толкова ли Ви бе трудно да я изречете?
- Тихо! - скастри ги Амбърли. - Той идва.
По коридора наистина се долавяха стъпки.
- Скрий се бързо зад мен - трескаво я придърпа брат й. - Правете се на завързани! - обърна се към останалите.
Всички се прилепиха към пода с разтуптяни сърца. Човекът отвън наближаваше, все по-ясно и отчетливо се долавяше тракането на токовете по мраморния под.
- Дано не срещне някой от ранените стражи - прошепна изплашено Еленор. - Те избягаха надолу към салона.
Затворниците изтръпнаха. Всяка минута им се струваше век. Вратата тихичко се открехна и видяха да влиза Келвин с леко изплашено изражение.
- Какво става с пазачите, защо няма никой навън? - гневно извика той.
- Не знаем, милорд, - смутено промърмори Артър - чух ги да споменават, че отиват да хапнат.
- Ще ги... - свиха се злобно очите на лорда.
В това време долетя запъхтян слуга и отне вниманието му от мисълта за небрежните служители с думите:
- Милорд, навън има някакъв странник. Иска да говори с Вас. Твърди, че е Галахард от Карлайл?
- Какво? – сепна се лордът.
Графът учуден надигна глава.
- Да го убием ли, господарю?
- Не – рече замислено домакинът, лицето му се разкриви в странна усмивка. – Става все по-интересно, не мислиш ли, татко? – обърна се към Оруел.
- Той не ти е баща, а... – провикна се херцогът, но похитителят хукна някъде вън, без да го слуша.
Вратата тежко се захлопна и се заключи.
- Ами сега? - възкликна стреснато Арин.
- Спокойно! - смигна й Еленор, показвайки връзката с ключове.
Изчакаха стъпките им да отшумят и отвориха тихо вратата. Изнизаха се безшумно по тесния коридор и се промъкнаха през малкия отвор към страничните стълби. Това не бе много лесна задача за пълната възрастна херцогиня и тя се заклещи между решетките. Само съпругът й се опита да я издърпа, ала не му достигаха сили.
- Гарик, помогни ми! - примоли се той, зачервен от напрежение и умора.
Младежът се поколеба, погледна безпомощната, хлипаща жена, която дори не смееше гласно да поиска от него това... Накрая се спусна, избута я с гръп, влагайки цялата сила на мускулите си и двамата заедно, успяха да я освободят от клопката. Запътиха се надолу по стълбите. Стъпваха тихо и бързо... Вече на път към портата, Оруел ги спря.
- Чакайте! Трябва да влезем в подземието. Непременно трябва да унищожим кълбото на Прелуменон!
- Опасно е! - побледня Артър.
- По-опасно е да го оставим в ръцете на тези хора. Вие, ако искате, аз отивам! - и затича уверено към входа за мрачния коридор.
Гарик го последва решително, Еленор се опита да тръгне подире им, ала брат й я дръпна:
- Върви и се грижи за Арин! - пошепна в ухото й. - Нямам доверие на тези двамата – посочи Амбърли и съпруга й.
След кратък размисъл, тя го послуша.
- Пази се! - рече му само.
- И ти, съкровище мое - той нежно целуна челото й, после прегърна красивата си съпруга и продължи...
Двамата мъже се изгубиха от погледите им в полумрака... След малко от посоката, в която заминаха, се разнесоха удари с мечове. Около десетина стражи пазеха тайните на подземието... Арин тъжно заплака, но другите я повлякоха към външната порта... Сблъскаха се с няколко война на изхода.
- Халадир! - извика решително Артър, а жените наведоха силно глави, за да прикрият лицата си под качулките.
- Накъде? - запита служителят на Келвин.
- Изпратиха на стража пред конюшнята - отвърна херцогът.
- Заради посетителя ли?
- Да - отвърна той кратко, а младото момиче изтръпна, като си спомни странния начин, по който въпросният се беше представил.
- Вървете! - каза им онзи и те побързаха да изпълнят заръката му, спускайки се навън.
Ала откъм салона се чу яростният глас на домакина и Еленор спря, заслушана в разговора.
- Откъде имаш това? – пенеше се Келвин. – Откраднал си го, нали?
- Не, милорд, – отвърна гостът спокойно – притежавам го, откакто се помня. Просто дълго време ми се налагаше да го крия, защото там, където живеех, не гъмжи от...
- Еленор, тръгвай! – подкани я леля й нервно.
- Но това е гласът на... – разшириха се от изненада очите на девойката, а в този миг видя през външния прозорец да се прокрадва едно доста познато лице, чиито притежател й направи знак да мълчи... Изведнъж из главата й се занизаха спомени за разни случайно дочути неща – като че оживяваха, свързваха се в съзнанието й и придобиваха ново, много по-голямо значение, отколкото някога им беше придала...
- Вие продължавайте, аз трябва нещо да проверя! – рече със смръщени вежди вироглавата херцогиня и побягна нагоре по стълбите.
Ала в мига, в който я изгубиха от поглед, нахълтаха неколцина ранени пазители.
- Ей, дръжте бегълците! Дръжте ги!
- Халадир, Халадир – повтаряше безпомощно Артър...
2. В един от диалозите имаш лафа "За ваша информация" - това никак не стои добре и ми напомня детските или юношеските години и някак не ми се връзва с фентъзи въобще :)
3. Разкрила си много обяснения, вербални сблъсици и срещи в бързина - на юруш казнао на шехга и това явно е целенасочено от теб, не е случайно. Много други автори биха решили да развият и разкрият тези много малки сцени в едни по-дълги, по-бавни и по-обемни сцени. Тоява тук при теб е нетрадиционмно решение така да ги вкараш във вихъра на опита за бягство
ПС
съжалеих пълната херцогиня, защо да я дърпат - ако има някой зад нея лекично да се засили и да удари едно рамо на жената, а срещу нея друг да я поеме или просто да опре един свой гръб и да я избутта с гръб към другата страна :) така да я дърпат не е най-удачното, но това не е кахър
2. Махнах "за Ваша информация", прав си - детско звучи.
3. Май винаги правя така - и други хора са ми го казвали. Започвам спокойно и лежерно, а накрая "претупвам" нещата, а аз съм вече към края. Не знам, дали си чел предната част - "Последно желание", но ако не си, нещата ще ти се сторят още по "на юруш"...
Опитах се да поправя момента с пълната херцогиня...
Благодаря, че прочете и сподели впечатленията си. Радвам се, че някои неща са ти харесали, мерси:)
аз лично не съм се оплакал от обема до сега
и казвай като публикуваш нещо ново, защото случайно днес го видях на първа
Поздрави!