Прочетен: 946 Коментари: 5 Гласове:
Последна промяна: 01.05.2020 15:14
- Да му се не види, тук няма нищо! – мърмореше Гарик, докато разравяха вещите в неприятното, влажно подземие, изпълнено с паяжини и мирис на мухъл.
- Може би е в него в момента – предположи Оруел. – Да се махаме от тази гнусна дупка!
Ала на изхода ги посрещна Корна със зловеща усмивка, стискайки сферата.
- Това ли търсехте! Да не мислите, че ще допусна втори път да попадне в ръцете на невежи кретени, които не знаят дори какво представлява.
- Аз зная, милейди – обади се графът, изваждайки магическия меч, подаран му от Мерлин преди години. – И Вие трябва да сте напълно наясно, че то е не по-малко опасно за онези, които го използват, отколкото за техните противници. Как може да накарате собственият си син да...
- Млъкнете! Аз решавам как да възпитавам детето си.
- Превърнали сте го в чудовище, неспособно на нищо друго, освен омраза!
- Достатъчно, Ваше благородие, всички видяхме способностите на Вашия Седрик! – тя изрече познатото заклинание и ято гигантски птици, навлязоха като сенки през процепите, после се материализираха в огромни чудовища, нападайки яростно двамата дръзки мъже.
Те се отбраняваха смело и посякоха много от левиаторите, но при схватката, младият херцог загуби меча си и бе ранен тежко в рамото... Един орел го блъсна в стената, канейки се да накъса тялото му със закривените си нокти... В нещо като просъница чу отчаяния писък на домакинята... Той затвори очи, готвейки се за края си, когато изведнъж усети, че сянката на птицата внезапно се изви и полетя нагоре, до него издрънча нещо тежко, стоманено... и улови пак онзи странен език да се лее наоколо, но словата този път идваха от уверен и равен мъжки глас... Отвори очи и видя падналото оръжие на Оруел, който се бе хвърлил върху орела в опит да го намушка в гръб, но уморените му ръце бяха изпуснали меча, а звярът бе полетял нагоре с графа върху себе си. И по някакъв странен, необясним начин, човекът успя да го поведе в битката срещу останалите, които полетяха панически към прозорците... Ранената дама немощно се надигна и опита нещо да изрече, ала Гарик ядно скочи към нея, опирайки острието в шията й изръмжа:
- Гъкнеш ли, те убивам!
- Кълбото! – простена тя. – Взе ми кълбото!
- Кой?
- Проклетата ти сестра.
- Еленор – пребледня силно мъжът.
Останалите четирима отдавна трябваше да са се изтеглили. В този миг птицата, разгонила другите, плавно се приземи до тях и внимателно остави „ездача” си на земята. После падна и кротко се отпусна на пода в прегръдките на съня.
- Благодаря Ви – погледна искрено младежът към своя спасител.
- Дано това да изкупва вината ми спрямо Вас.
- Разбира се, вироглавата ми сестра си го е заслужила – намигна му другият. – Да си рискува живота, заради някакви земи!
- Не беше за земи, а заради вас, милорд.
- Какво имате предвид?
Нещо изтрещя откъм мазето – сякаш прозорец се счупи и човешко тяло влетя през него.
- Да се махаме оттук! – бързо предложи Гарик.
- И ако искате да знаете, милейди, - рече надменно побелелият мъж на тръгване - аз се гордея със способностите на моя Седрик.
- Така ли, татко? – чуха глас в тъмнината и в подземието се запали борина.
Старецът погледна натам с блеснали очи и хукна като луд отново към влажната дупка... Сблъска се със сина си по средата на помещението.
- Като си помисля, май не си го споменавал досега – вметна с престорена небрежност младият мъж, а старецът силно го прегърна и разплакан започна да гали косите му, задържайки го насила в обятиата си.
Не можеше да повярва, че го вижда наистина, че е до него сега и може да го докосне... Добра дума ли?
- Ще те убия! – успя само да изрече, между хлипанията... Усети сърцето му, биещо лудо до неговото, усети сълзите му по своите собствени бузи и осъзна, че наистина никога не бе му казвам нищо мило. – Обичам те, глупак такъв! Как можа да допуснеш, че ще искам смъртта ти... Та аз цял живот искам само да те предпазя от зло!
Седрик изненадано го погледна. Оруел пламенно целуна челото му.
- И аз, татко! Чуй, трябва да спасим Галахард! Той е жив... и е някъде тук, но не успях да го настигна по пътя. Хайде, бързо, да тръгваме!
Старецът не искаше да го пусне, но се наложи. Тримата мъже взеха мечовете си, вързаха Карна и хукнаха по коридора към салона. Във фоайето завариха Артър и Бруно в неравна схватка с десетина от стражите на Келвин... Но от самия стопанин нямаше и следа, нито от Еленор... Амбърли и Арин стояха встрани, неспособни да преминат обсадата на портата и за пръв се бяха прегърнали, наблюдавайки напрегнато схватката. Гарик остана да им помогне, а двамата графове, тръгнаха по стълбището нагоре, но изведнъж силен и добре познат рев разтърси имението, предупреждавайки ги за пристигането на дракона. Пламъците изригнаха внезапно откъм горния етаж и зашеметиха Седрик, той полетя назад, блъсна се в стената и падна в краката на своя родител. Чудовището изсвистя, насочвайки се към него. Тогава бащата скочи, сякаш бе младо момче, вдигна яростно меча и застана смело между сина си и Келвин – изглеждаше като дребна играчка пред гиганта насреща си, но снагата му бе гордо изправена, очите – свирепи и непоколебими. Другите не можеха да му помогнат, заети в битката с войните, а и долетяха още орли, от които трябваш да се пазят. Само Артър бе останал встрани, обезоръжен и леко ранен в китката.
И Арин, която също имаше меч, но не можеше да се бие, решително отиде до него, подаде му го и рече:
- Не си живял по най-достойния начин, но сам избери как да те запомнят накрая. Ако желаеш, помогни на човека, чийто живот си съсипал! И знай, че преди да загине, твоят син избра светлината!...
Оруел храбро замахна към чудовището. То отдръпна глава, хвърляйки огън по него... Отскачайки, той успя да избегне атаката, после с нов, силен тласък, се хвърли към зеленикавото туловище... Седрик се посъвзе, изпълзя към баща си, а звярът замахна с лапа по него... Възрастният граф изплашено блъсна младежа назад, стисна меча си здраво, удари с неподозирана сила... и отсече долната част на гигантския крайник. Зловещият вой на Келвин оглуши целия замък, разнасяйки се гробовно из близките полета и гори... Той сви ранената си ръка и още по-яростно се спусна срещу побелелия мъж. Артър изтича до тях, ала в последния миг, вече на крачки от дракона - вместо да помогне на Оруел, обърна се и с всичка сила забоде острието си в рамото му.
- Как можа? – викна племенникът му. И в пристъп на луда ярост, прониза сърцето на чичо си.
- Дори и в смъртта си оставаш подлец! – съкрушено заключи Гарик.
- Не можех... да убия... сина си – едва изрече, преди да издъхне.
В този миг се появи Еленор и смело застана до Оруел и Седрик, насочвайки острието към звяра.
- Махай се оттук! – викна й раздразнен момъкът, който отново бе успял са изправи.
- Заповядвай на прислугата си, не на мен! – предизвикателно му отвърна момичето. – О-о, извинявай, забравих, че ти вече нямаш слуги!
А той яростно я блъсна назад, политайки отново към своя противник.
В това време чудовището пак изви огромната си паст към ранения. Графът изправи глава, с намаляващи сили, готов да посрещне смъртта, когато с ужас видя сина си да виси на врата на звяра. Наследникът му замахна да отсече страховитата глава, както някога тази на Салстилиян... Ала тази дракон не беше като предишния... Острието се счупи в мускулестата шия и отхвърча с трясък на земята. Гигантът грозно изхриптя... Макар и ранен на няколко места, той продължаваше да се бори.... Сграбчи младежа с единствената си останала лапа и го запрати на пода. Сетне с яростен вой впи острите си нокти в гърдите му... Кръвта шурна от тях като водопад, изпръсквайки зловещата му, зеленикава муцуна.
- Не-е! – викна бащата ужасен и с последен напън на волята, залитна да спасява детето си...
- Келвин! – извика плътен мъжки глас откъм горната част.
Балтимор се появи – също в униформата на неговите войни, с разранено лице, стиснал синкавото кълбо.
- Остави ги, или ще го унищожа!
- Не знаеш как... – пророни драконът с човешки, но много различен от този на лорда глас.
- Сигурен ли си? - попита предизвикателно другият, обаче като видя припадналият в ръцете му Седрик, изведнъж гласът му затрепери и изтъня.
- Дай кълбото! – рече му Оруел заповедно.
Младият мъж се почуди, но после се взря разширените му зеници, изпълнени със сълзи и разбра, че в момента и неговата душа се раздира от мъка за безразсъдния златокос хлапак, лежащ полумъртъв на пода, хвърли решително топката и гневно се насочи с меча към дракона, който направи опит да я хване във въздуха, но не можа, защото трябваше да се брани от острието му... Старецът пое синкавата сфера и я запокити право в главата на дракона, изричайки заклинание... Силен гръм разтърси цялата кула, подът се разлюля, всички паднаха на земята, прозорците задрънчаха зловещо... и незнайно как левиаторите се изпариха, като че в нищото... Войните на стопанина изплашено се разбягаха... Страховитата драконова осанка се сгърчи и сви... Пред тях се просна тялото на лорда – разранено и немощно. Старият граф тревожно се спусна към сина си, разкъса му ризата и започна трескаво да попива кръвта, мажейки раните с някакъв еликсир.
- Майко – промълви задавено Келвин, загледан към връхлитащите към него двама въоръжени, разярени до безумие мъже – единият бе загубил братовчед си, посечен от предателската му ръка, а от сърцето на другия капеше кръв за умиращия му брат...
- Чуй, Келвин, – заплака Амбърли – ти не си син на графа, а незаконно дете на мъжа ми и слугинята Алтия. Доведох те тук, за да предпазя семейството от позор... Неотдавна Артър умъртви майка ти, за да не разкрие грозната му тайна... А твоите осиновители – Балер и Карна, в която се е преобразила Нимю, те обучиха като магьосник в тайния академия на Прелуменон... Затова не помниш нищо от преди 12-тата си година... Сега знам, че са го направили, за да станеш следващия крал на Британия... О, ако знаех... Искали са цялата власт! Нимю ти е наговорила тези лъжи, за да усили гнева ти и да превземеш земите ни. Но ти се интересуваше единствено от отмъщението, без да те блазни короната... Келвин,.. като прониза Лутер, ти уби собствения си брат...
- Не – той се изправи отпаднало и залитна към прозореца, плачейки. – Аз не съм син на прислужница, не! Аз съм роден благородник!
Балтимор и Гарик се поколебаха... не можеха да нападнат ранения, съсипан младеж. За миг омразата към него, отстъпи място на жалост...
- Скъпи, недей! – показа се Нимю на вратата. /Кой знае как се бе освободила от въжета/.
Без силата на кълбото, бе станала стара и сбръчкана като стафида, косите й - побелели на сняг, а тялото леко прегърбено, та приличаше на прастара вещица. Изгубила магията на младостта, тя сякаш загуби власт и над собственото си красноречие и лукавство:
- Какво направихте! Какво направихте, нещастници! Унищожихте последната магия в света! Вече няма нищо, нищо! Аз щях да бъда... добра кралица... Британия щеше да стане най-великото кралство в света! Келвин, какво правиш? – сепна се изведнъж, виждайки го да се надвесва над отвора.
Спусна се подобно орлица към него, но закъсня...
- И ти ме излъга! И той! И всички, всички ме лъжат! – кресна лордът отчаян... – Върви по дяволите и ти, и проклетият ти престол!..
Той се хвърли от високия втори етаж, Нимю падна на колене и заплака:
- Всичко съсипахте, всичко!
А мрачният дворец на магьосниците бавно започна да се руши - стените се къртеха, прилепите се лутаха пощурели, падаха шишенца с отвари, пръскаха се в земята и зловещото им съдържание изригваше от тях като гейзери на вулкан. Хората трябваше незабавно да се изтеглят.
- Арин! – стресна ги изплашеният глас на Оруел.
Обърнаха се и видяха една колона застрашително да се надвесва над нея. А тя не се пазеше... просто стоеше като вцепенена... и гледаше с невиждащи очи...
- Бягай, ще те затисне!..
Херцогът скочи мълниеносно натам и в последния миг, успя да я изблъска. Тежката конструкция грохна до тях и на мястото, гдето преди миг бяха стоели, остана само безформена купчина камъни, от чиито руини се издигаше прах... Гарик падна зашеметен до стената... Балтимор му помогна да се свести, но като видя бледото, безжизнено лице на Арин, съпругът й простена отчаяно:
- Не, аз оставам тук, с нея.
- Аз ще я взема, а ти помогни на сестра си – разтърси го другият.
- Какво й е на сестра ми?
- Виж сам?
Той отвори уморените си очи и видя Еленор, застанала до Оруел, да плаче безпомощно над покосеното тяло на младия граф... Около нея летяха греди и стъкла, стоварваха тежки, каменни късове... Тътенът на унищожението я заливаше от всички страни... Ала тя не виждаше нищо, освен прекрасното му лице... Галеше златистите коси и мъртвешките му страни... „Събуди се, събуди се...” – мълвяха неспирно устните й... Вече целият й гняв се бе изпарил, би предпочела всичко друго, пред това да е мъртъв... Зовеше името му,.. но той лежеше неподвижен, без да й отговори...
Брат й я хвана за раменете и с помощта на Бруно, решително я помъкна навън, Балтимор пое в ръце херцогинята като перце, изправи с мъка тялото на Седрик и се опита да влачи и него към изхода. Баща му, притиснал рамото си с ръка, прегърна младежа от другата страна, за да му помогне да го отведе. Двамата мъже се клатушкаха, отчаяни и съсипани, към вратата, здраво стискайки тлеещото тяло на сродника си... Но Тигъра също беше ранен, от напрежението, болката се засили, усети, че погледът му започва да се премрежва и Арин се изплъзваше от изпотените му ръце...
- Ти носи нея, аз ще помогна на Оруел – рече Амбърли - единствена останала невредима след схватката.
Той я изгледа с леко недоверие, ала нямаше избор.
- Добре, но вървете пред мен – искам да ви виждам – рече й кратко.
Тя подкрепи кървящия момък от дясно и тръгна редом със заклетия си някога враг... Най-сетне бе осъзнала колко безсмислена е била жаждата й за власт.
- Хайде, Нимю! – викна на тръгване.
- Аз оставам – с немощен глас отвърна старицата...
Подкрепяната безрезервно от Запада днешн...
Стенописи от Диан Костов Костинброд
- огромни птици в смисъл на твоитъе левиатори тук през процепи някак... не върви да се промъкнат
- тук на едно място си смесила или включила много двубои - обикновено е добре да отделяш на 1-2 двубоя или баталии/битки по 1-2 или дори 3 текста
- също така не е лошо да включваш магическо оръжие - когато персонажите имат за противник твоите левиатори или дракони, някак да се бият с обикновено да го наречем снаряжение не отива;) - покрай магическото оръжие може да развихриш и фантазия
впрочем името левиатори е добро
Това е финалната битка и не ми се искаше да е дълга, защото не разбирам много от битки...
Положителните ми герои не са магьосници и затова няма как да използват магическо оръжие, но пък Оруел е чел доста и знае някои заклинания... Утре ще поработя повече върху критиките ти, благодаря, че намина:)
ПОНЯКОГА МАГИЧЕСКОТО ОРЪЖИЕ Е СЪЗДАДЕНО ИЛИ "АШЛАДИСАНО" ОТ МАГОВЕ
мисля,че знаеш това, убеден съм даже
