Прочетен: 703 Коментари: 2 Гласове:
Последна промяна: 07.05.2020 05:00
Успяха да се измъкнат малко, преди замъкът да рухне напълно, сякаш той самият ги чакаше да си тръгнат – настръхнал и негостоприемен... Известно време стояха безмълвни и леко замаяни от гледката на рухващото зло...
- Какво й е? – Гарик пусна разплаканото момиче и тревожно се доближи до Балтимор, загледан в безжизненото тяло в ръцете му.
- Не знам, – зачуди се той и внимателно я постави на земята – виждам малко кръв само под лакътя.
- Дай да видя! – леля му бързо загъна ръкава на ризата. – Раната не ми изглежда дълбока.
- А друга няма... – слисано отбеляза Галахард..
- Отместете се всички! – обади се старият граф.
Той вече се бе посвестил и успял да наложил елексир върху гърдите на Седрик. Стана, разбута струпалите се около Арин, огледа раната и тъжно поклати глава, забелязвайки малкото жълто петно по разкъсаната кожа на ръката. После решително извади меча си.
- Какво правиш? – съпругът й се спусна към него, но Оруел гневно го отблъсна.
- Остави ме, знам какво правя!
Той направи прецизен разрез в тънката плът около болното място... Прозрачна зеленикава течност изтече от там... После извади изпод ризата си някакъв еликсир и обилно поля заразения участък... Арин се размърда едва, отвори очи, ала без да ги вижда... Спореше с някакъв чудноват, невидим за останалите, противник:
- Остави ме, остави ме, чудовище!
- Милейди, свестете се! – разтърси я старецът. – Чуйте ме, милейди! Елате тук, върнете се!
- Махай се!
- Свестете се! – графът силно я зашлеви, после я прегърна нежно и прошепна в ухото й. – Кажете какво Ви опръска! Видяхте ли го?
- Беше... синьо!
- Синьо, добре... Излизаше ли пара от него?
- Не, мисля, че не.
Тогава той извади друга отвара, скрита в джоба на панталона му и я накара да пие. Всички с почуда наблюдаваха как тя постепенно се свестява и ги оглежда замаяно – очите й се плъзгаха по тях, обхождаха ги един по един и ги подминаваха, без да се спрат върху никого.
- Скъпи – изведнъж извика зарадвано, протягайки ръце към Гарик.
Той се спусна към нея и силно я притисна до сърцето си. Оруел се отдръпна с наведено чело и потъмнели очи. После отново се приближи към Седрик, над който се бяха надвесил и двамата чудноватия непознати, дето им бяха помогнали. Опитваха се да утешат ридаещата девойка, но самите те бяха прекалено разстроени.
- Ти ли си Галахард? – старецът прониза с поглед светлокосия.
Онзи мълчаливо му подаде медальона и наведе глава.
- Детето ми, моята гордост! – прегърна го крепко бащата.
- Едва ли ще се гордееш да научиш, че синът е станал разбойник. Не съм достоен за обичта ти.
- Достоен си – извърна се към него с блеснали от сълзи очи - Аз преценявам това. Видях те оня ден в битка, как защитаваш една унизена жена - рицарите от кръглата маса на Артур едва ли биха проявили подобна на твоята смелост! Дойде тук сам, да се разправяш със Келвин - нима не те бяха предупредили за силата му?.. Знам, че си най-безстрашният войн, раждал се някога в Лоргия...
- Не, татко – прекъсна го Тигъра - Седрик е по-храбър от мен.
- Защо не се върна, нима не знаеше пътя към къщи?
- Съжалявам, аз... аз... също като Келвин, мислех, че ти имаш пръст в това – в моето отвличане и изоставяне... Но после Седрик му убеди, че ти съвсем не си виновен, а само Амбърли.
- А защо не му каза, че си му брат? – запита Еленор, посвестена.
- Защото, в онази вечер, когато се напи и плямпаше глупости под влиянието на алкохола... и болката си, той обясни, че мрази по-големия си брат. Според него, Галахард бе виновника, че баща му... никога не го обичал. Ето защо премълчах - той ме харесваше като разбойника Балтимор, ала как щеше да реагира, ако узнаеше истината за мен?..
- Как се срещнахте двамата? – заразпитва Оруел с любопитство.
Тигъра въздъхна, свъси вежди и започна дългия си разказ:
- Веднъж го плениха моите хора, че се навъртал около убежището ни. Реших, че е шпионин и тъкмо се канех да го убия, когато... видях медальона на шията му и разбрах, че е мой брат... Не че изпитвах някаква особена обич към него, по-скоро го мразех, задето цял живот се е къпал в разкош и се е ползвал от благата, които по право би трябвало да принадлежат и на мен, но кой нормален човек би убил собствената си кръв? Дадох му шанс, а той... вместо да избяга като страхливец, както се надявах, се изяви в битката и спаси моя живот...
- Какво? – прекъсна го някакъв слаб, но и гневен глас, близо до тях. – Мислел си, че ще избягам като страхливец!
Всички замаяно погледнаха към ранения и го видяха, леко изправен, да ги наблюдава съсредоточено и мрачно.
- Ела тук! – разбойникът едва не счупи кокалите му в здравата си прегръдка, а старият граф с уморена усмивка погали брадясалата му буза.
Еленор и Бруно, успокоени, че животът му е спасен, решиха да ги оставят да се разберат по семейно и се присъединиха към Арин, Гарик и Амбърли.
- Благодаря за вниманието, сестричке! – малко обидено рече херцогът. – Оправи ли се този младеж?
- Да.
- Радвам се за него. Хубаво е, че с сети и за нас по някое време! – продължи полушеговито той и започна да почиства лицето й от кръвта. – Я кажи, къде точно прекара последния месец! - после се взря в лицето на някогашния библиотекар с леко присвити очи. – Той не беше ли онзи, дето окраде библиотеката на родителите ни?
- Не! – пламенно скочи сестра му пред тялото на своя приятел. – Не е бил той и имам доказателство за това. Бруно, дай му я!
- Не е нужно – намеси се леля й – не беше той, а... аз – допълни едва чуто.
- Какво? – племенникът й вече едва се сдържа да не я зашлеви. Само доброто му възпитание го спря.
В това време Балтимор продължаваше:
- Вече му бях задължен, а и постепенно започнах да го харесвам... Разбрах, че и неговият живот не е бил много лесен с теб... Че и той се чувства изоставен и пренебрегнат, също като мен... В оная нощ, когато се напи, наговори такива неща, че сърцето ми се сви от мъка... С времето станахме близки,.. но не заради роднинската връзка помежду ни, а заради него самия – такъв, какъвто си е – малко завеян, но и забавен,... благороден и храбър до безразсъдство... За пръв път, откакто си тръгнах от графството, срещнах човек, дето да ми допадне толкова по дух и обноски... Привързах се силно към него и го обикнах дотам, че бях готов да умра, само и само да го предпазя...
А Седрик изведнъж се хвърли на шията му:
- Как можа да дойдеш тук сам!
- И ти ми липсваше, хлапе!
- Как можа да си помислиш, че ще те намразя, ако разбра истината?
- А не си ли разочарован?
- Луд ли си, да не мислиш, че предпочитах Келвин – пошегува се младежът, после го погледна сериозно - Та аз искрено ти се възхищавам... и те обичам, глупако...
Очите на някогашния главатар се наляха със сълзи и за да прикрие вълнението си, рече полушеговито:
- Е, да, забелязах, че вечно се опитваше да ме надскочиш и затова, като един добър по-голям брат, вечно те оставях да печелиш турнирите ни.
- Не е вярно! – малкият го смушка в ребрата.
- Варно е! – оня леко го тупна по рамото.
- Лъжец!
- Самохвалко!
Старият граф ги гледаше, разнежен и умилен.
- А теб кой те освободи? – пресети се изведнъж Тигъра.
- Кора, обещах й да те върна обратно, но с Бруно не успяхме да те настигнем навреме.
- Защото знам преките пътища, хлапаци такива – засмя се Балтимор... – Херцогиньо, бихте ли се присъединили към нас за момент? – обърна се внезапно към Еленор и тя се обърна учудено.
- За какво я викаш? – със зачервено лице пошепна брат му. – Изобщо не искам да разговарям с нея! Тя е напаст, тя е...
- Сигурен ли си? – усмихна се снизходително Оруел.
- Знаеш ли, че тази „напаст”, преди няколко часа, заедно с Бруно, спаси моя живот, – отвърна сериозно Галахард - докато си бъбрехме приятелски с лорда в салона му. А после си изплака очите от рев, докато ти беше в безсъзнание... Даже забрави да бяга от рушащия се замък.
- Глупости! Тя ме заряза вързан в гората.
- Направила го е, защото е знаела, че ако се противопостави на Келвин, той може да убие и трима ви в гнева си... – обясни баща му - А така е оставила възможност на Утер да те спаси...
Момичето се приближи малко плахо, тъй като последния път не се бяха разделили много приятелски със стария граф и очакваше ново нахокване.
- Да, с какво мога да ви бъда полезна? – рече смутено.
- Брат ми иска да те пита нещо – засмя се закачливо Балтимор, а другият го изгледа кръвнишки.
Но батко му невъзмутимо направи красноречив жест на родителя си и двамата се отделиха нататък с подмолни усмивки и повървяха малко, вдишвайки на едри глътки чистия, прохладен въздух с предупреждение за настъпваща зима и... предвкусвана свобода.
А Седрик се извърна обидено към девойката, но като видя онова познато красиво лице – вече не тъй гордо и самонадеяно, като по време на битката, а някак... неуверено, малко изплашено, подобно изгубено дете, забрави какво му бе причинила, заминавайки прегърната с омразния му Келвин и присмехулното й отношение спрямо неговата прислуга... Искаше само да потъне в тези прекрасни, ясни, дълбоки, сини очи и да усети пак аромата на косата й... Дълго време мълча, взирайки се с нежност в деликатните й черти, в засъхналата кръв по челото й и изведнъж се опита да я придърпа отново в обятията си, обаче този път тя лекичко се възпротиви.
- И после пак ли ще ми мълчиш? – погледна го подозрително.
- Мълчах, защото... – започна несигурно - защото се замислих... Нали исках да стана разбойник и... какво ще прави една херцогиня с някакъв глуповат тип, който не знае какво да прави с живота си...
- Само затова ли? – зарадва се тя.
- Да, а ти какво си помисли?
- А-а, нищо.
- Защо хукна така сама из гората?
- Ми, искаше ми се да пояздя сама.
- Еленор!
- Добре де, видях ви с онова момиче и помислих, че тя е причината да не искаш да говориш с мен.
- Какво момиче – недоумяваше графът.
- Ами... едно, с което се срещнахте пред сергиите за месо.
Той изведнъж се разсмя толкова силно, че привлече вниманието на Гарик, който леко притеснен се насочи към храстите, зад които се бяха скрили двамата влюбени..край
не ми хареса единствено онзи компрес в началото
посел двата еликсира са ок, но компреса едва ли има място, разбира се нп и с него :)
можеше да събереш героуите възстановени и внякои диалози в нещо като тронна зала или богат замък, помпозно,тържествено итн - доса книги имат такива финали плюс раздаване на награди ;)
