/опит за хумористичен разказ/

Репетирах пред огледалото на колата, използвайки момента, за да се начервя и пооправя спиралата за мигли:

- "Очите му неволно пробягнаха по захаросаното парче тиква с почервеняла и съблазнително прегоряла кора и в гърлото му се набраха слюнки. Той не смееше да ги преглътне от страх да не разберат слабостта му."

Сега ще кажете: „Защо пък точно Елин Пелин?". Не е ли малко класическо това, което избрах, за да се явя пред комисията? Да, така си е. Аз имах и по-съвременни неща, ама нали знаете - той е майстор на краткия разказ. Пък аз останах с впечатление, че журито не обича много-много да му губят времето с дълги монолози. И без това не мога да ги запомня. Освен това щях да разнообразя изпълнението си с парче тиква, от което щях да отхапвам отвреме-навреме, с театрален маниер. Тази идея специално, я взех от изпит за НАТФИЗ, на който не ме одобриха. Нямам представа защо! /Е, там ставаше въпрос за монолог на Хамлет и ябълка, ама нали трябва да има и доза оригиналност/. Но както и да е, да не ви занимавам с лични неща.

Намирахме се в някакво задръстване и повече от половин час чакахме нещо... По-късно се оказа светофар. Един човек в тролея до нас кротко подремваше. А собственикът на джипа от другата страна се бръснеше пред огледалото. Честно казано, малко се притесних за него, когато движението в лявата лента се раздвижи. Чудех се дали ще успее, но се успокоих, като го видях да завива по Цариградско - там със сигурност щеше да има възможност да довърши вечерния си тоалет.

- Изобщо не се притеснявам! - обяснявах на мъжа си. - Напълно спокойна съм. Казах ли ти, че съм спокойна?

- Да, около петнайсет пъти. Но щом настояваш да го споделиш отново...

- Добре де, повтарям се понякога. Ама нали знаеш "Ако сам се цитираш, или си жив класик, или..." - отвърнах, като отпих още една глътка от бутилката вино. - Дали да не прецапам до "Нон-стопа" за една биричка?

- Недей, ще се загубиш!

Прав си беше, аз мога да се загубя дори в собствения си хол, пък какво ли остава за непознат град.

- Със сигурност ще закъснея за театралния кастинг - започнах аз, докато си слагах сенките за очи.

- Не повече от два-три часа - успокои ме той /винаги можеш да разчиташ на него, да те ободри/.

- Ти си виновен! - избухнах. - Каза, че ще стигнем за двайсет минути.

- Ами, става въпрос само за някакви си 20 километра е и в гугъла пишеше...

- Ти и гугъла сте виновни! - отсъдих по соломоновски. И понеже вече не се сещах какво още да намажа по лицето си, запалих философски цигара.

За да убия времето, се опитах да хвана нещо от книгата, която разлистваше дамата в автомобила пред нас. Разбрах, че авторката Дж. К. Роулинг, но при ъгъла, под който бе застанала, не можех да видя нищо от текста. Междувременно се наложи да разкарам един тип, който въпреки бурните ни протести, замаза стъклата ни, искаше пари за това и на всичко отгоре... ме наричаше „лельо”! /Вярно, че напоследък малко понъпълнях, ама…/

Та така, след като отминахме светофара и още няколко незначителни препятствия по пътя към успеха, пристигнахме благополучно само с четиридесет минути закъснение... Не ми беше минал редът - нали сме по азбучен ред, пък аз за щастие не започвам с А.

Да си призная, вместо да слушам другите, мислех само за собственото си изпълнение... И колкото повече мислех, толкова повече се парализирах. Един класик, май Тургенев, беше казал, че срамежливите хора са егоисти. Може и да е бил притеснителен човека, де да знам. Има доста интересни наблюдения по въпроса.

Докато разсъждавах над проблемите на Тургенев, стигнаха до мен. Още отначало усетих, че нещата не тръгват на добре. Като взех микрофона, установих, че виното никак не е подействало... Напълно трезва си бях и ръцете ми трепереха... Замърморих нещо неразбираемо /а така хубаво разказвам вицове пред познати/. Мъжът ми постоянно ми правеше знаци с ръце, ама аз нали не познавам жесто-мимичната реч, та нищо не вдянах. Обаче като ме разсейва така, обърках напълно словореда:

- Захаросаното парче неволно пробягна по тиквата му с почервенели очи и съблазнително прегоряла кора и в слюнката му се набраха гърла. Той не смееше да преглътне от страх да не напълнее. А не искаше да го помислят за леля, тоест за прост...

Най-лошото дойде, когато от вълнение, вместо към тиквата, посегнах да отхапя от микрофона. За сметка на това се усмихвах идиотски. Преди десетина години един лицемерен сваляч ми беше казал, че имам чаровна усмивка и оттогава се опитвам да я пробутвам ни в клин, ни в ръкав, винаги, когато положението стане напечено. Почти никога не ми се получава...

Единственият ми изход бе да се измета колкото може по-бързо от полезрението на журито. Но в притеснението си обърках изхода с входа и излезе, че просто се разхождам по сцената. Хората помислиха, че това е някакъв театрален похват, с който разкривам нравствените вълнения на героя /понеже не бяха разбрали за кой разказ става въпрос и мислеха, че е нещо драматично/. Това ме ободри - все още можех да замажа положението. Тогава реших да импровизирам със заучения за НАТФИЗ хамлетов монолог. Там обаче съвсем оплетох нещата, понеже в университета ни караха да четем Шекспир в оригинал, пък английският ми е слаб. Тиквата ми навя странни асоциации с Хелуин, от там - препратка към Хари Потър и... по-нататък мислите ми доста фриволно започнаха да се разхождат из разни класически текстове...

В крайна сметка се получи един не особено сполучлив микс от "Тартюф", „Сън в лятна нощ", две популярни кино продукции и още няколко произведения от неизвестен автор. Като цяло не стана ясно дали Дорина има пръст в раздялата между Хермия и Лизандър. Или Философският камък е предизвикал уличното задръстване, в което Елмира срещнала магаре, предлагащо промоция на червила.

Не успях много добре да мотивирам и решението на Оберон да омагьоса магарето, за да се влюби в Хари Потър. Относно нещастното четириного - никой, включително и аз, не разбра нито пола му, нито дали е положителен, или отрицателен персонаж. За това и „публиката" беше раздвоена дали трябва да се смее или да плаче, когато то бе унищожено от джадаите. Лично аз предпочетох да правя и двете /да не излезе, че съм безчувствена, или, още по-лошо - че нямам чувство за хумор/.

За капак на всичко, ръцете продължаваха да не ме слушат и без да искам, метнах тиквата по лицето на един, дето не ми хареса как се хилеше...

След десетина минути пиех мрачно бира в едно заведение /за протокола, мъжът ми беше на кафе, казвам го само за пред органите на реда/.

- Задръстване, замазване на стъклата, уличен скандал...- започнах, свивайки пръстите си един по един - И всичко това, за да отида и да се държа като идиот пред толкова много хора... Ще ми трябва време, за да преодолея това...

- Нищо не се чуваше от речта ти, това се опитвах да ти кажа. Сигурно даже журито, което беше на две крачки от теб, не успя да долови и думичка.

- Е, не че са изпуснали нещо...

- Така е, усетих, че не каза нищо смислено - подкрепи ме съпругът ми /нали Ви споменах, че е много тактичен човек/.

- Откъде - заядох се, - нали нищо не беше чул?

- По физиономията ти - дори уличните светофари, отвреме-навреме, проявяват повече артистичност. Не се коркай, нали все пак ти дадоха роля.

- Ъ-хъ, - съгласих се още по-вяло - Получих роля... на дърво.

И така започнах. Всъщност, не е лошо да си дърво. Гледаш спокойно пиесата /безплатно, направо от сцената/. Допълнително предимство е, че никой не критикува изпълнението ти. Наблюдавам другите актьори и, защо да не си го призная, по-талантливи са от мен. Отначало им завиждах. После престанах и се потопих в магията на театъра. Даже веднъж леко се просълзих /не че е проблем - ние „дърветата" можем да се смеем и да плачем, колкото си искаме, стига да не се набиваме на очи/. Може би след време отново ще кандидатствам за по-добра роля. Сигурно, за да ме чуят по-талантливите от мен, първо аз трябва да чуя тях...